Ан имаше чувството, че се задушава. Полагаше огромни усилия да се успокои. Полагаше огромни усилия да не заплаче. И непрекъснато мислеше за седмицата, прекарана с Дом. Той трябваше да я обича — така, както го обичаше тя.

Да можеше сега да я прегърне и да й каже колко много я обича!

Но някога, преди четири години, пак беше вярвала, че Дом я обича. А той изобщо не я е обичал. Въпреки че се бяха прегръщали тъй страстно в градината в навечерието на сватбата си с Фелисити. Въпреки че две седмици по-късно се бе оженил за нея.

— Ан — прошепна Дом. Тя трепна. Погледите им се срещнаха. — Ела.

Ан не се поколеба нито за секунда. В мига, в който той протегна ръце, тя се хвърли на гърдите му.

Но това не беше желаната от него прегръдка. Не беше желаната от нея прегръдка. Ръцете му бяха чужди, вдървени и я притискаха болезнено към тялото му.

Ан впи пръсти във врата му. Устните им се сляха. Тялото му я притисна с тежестта си и я свали по гръб. Мускулестите му бедра разтвориха краката й.

Тя е готовност прие целувката му, устните му, езика му — всичко, което той искаше да й даде. Тялото й се изопна назад, от гърдите й се изтръгна стон. Дом разтвори яката й и обсипа шията й с целувки. Ръцете му замачкаха гърдите й през жакета и роклята. Устните му ги последваха.

Докато я целуваше направо през дрехите, той пъхна ръце под полите й. Дланта му се шмугна през прореза на кюлотите й и след миг пръстът му се плъзна дълбоко в нея. Ан изкрещя.

Задъхан, Дом вдигна дрехите й нагоре и й помогна да развърже кринолина си. Сетне яростно го захвърли настрана.

Ан се вкопчи в раменете му, без да съзнава, че е заплакала. Полите й се бяха омотали около кръста. Дом разкъса предницата на панталоните си и проникна дълбоко в нея. Сълзите й опариха лицето му.

Сплели тела, те се замятаха като обезумели върху кадифената седалка на каляската. Ан стенеше отчаяно, осъзнала, че чувствата й са прекалено объркани, прекалено противоречиви; че няма да получи екстаза, в който копнееше да избяга. Изведнъж Дом се вцепени. Ръцете му я обгръщаха, притискаха я здраво. Тежестта на тялото му я приковаваше към седалката.

— Ан?

Ан знаеше, че ако каже и една дума, той ще разбере, че е заплакала, затова просто зарови лице на гърдите му.

— Не плачи — пресипнало каза Дом. — Моля те, не плачи.

Тя се разрида.

В този момент колелетата попаднаха на дълбока ровина на пътя и каляската подскочи, разделяйки телата им. Но това нямаше, значение. Дом вече не беше възбуден. Ала Ан отказваше да помръдне. Стиснала здраво очи, тя се вкопчи още по-отчаяно в него. Той също я прегърна още по-силно. Ан усети устните му върху бузата си и вкуса на собствените си сълзи в крайчеца на устата си.

— Не плачи — прошепна отново Дом с болка в гласа, вдигна главата й се взря право в очите й. Сетне се наведе и целуна сълзите на бузата й.

О, Господи! Ан никога не го бе обичала толкова силно, както го обичаше в момента. Тя го притисна към себе си страстно, отчаяно. Обичаше го с цялото си същество. Обичаше го толкова много, че я болеше. Нищо, че той навярно не я обичаше по същия начин.

Ще рискува.

Ще му повярва.

Ще го помоли да остане.



Не пристигнаха в Уейвърли Хол веднага. Малко преди да стигнат до къщата, Дом благоразумно нареди на кочияша да спре и помогна на Ан да си сложи отново кринолина и да оправи дрехите и косата си. Беше мрачен. Ан понечи да му каже какво е решила, но той я спря.

— Ще говорим в къщата. — Погледът му я избягваше упорито.

— Дом… — поде отново тя.

Но Дом дори не я погледна. Вместо това подвикна на кочияша да продължи напред.

Ан се облегна назад. Той беше прав. Този разговор трябваше да почака. С въпроси от такава важност не биваше да се избързва.

Каляската спря на овалната алея пред къщата. Двама лакеи помогнаха на Ан да слезе от нея. Дом я последва. Бенет стоеше на верандата е обичайния си официален вид, но Ан го познаваше добре и виждаше, че е доволен от завръщането им у дома. Преди обаче да успее дори да се усмихне на възрастния иконом, Дом я прегърна през кръста и я поведе напред. Тази изненадваща публична демонстрация на нежност я слиса дотолкова, че Ан загуби ума и дума. Но Дом продължаваше да не я поглежда.

Бенет се поклони.

— Милорд, милейди.

— Добър ден, Бенет — каза Дом. — Тук ли е все още дядо ми?

— Не, милорд, замина си малко след като вие с маркизата отпътувахте за Шотландия.

— А Бел и Вериг пристигнаха ли? — попита Дом. Двамата слуги си бяха тръгнали от Тавалон един ден по-рано.

— Да, сър. Апартаментът ви е готов. Очаква ви гореща вана.

— Много добре. — Дом погледна към Ан, после отново се обърна към иконома. — Преместихте ли вещите на съпругата ми в моя апартамент, както наредих?

— Да, милорд.

Ан с мъка сдържа удивеното си възклицание. Бенет отстъпи крачка встрани, за да им позволи да минат. Този път обаче опитът му да скрие доволната си усмивка беше неуспешен.

Ан впери поглед в Дом, но той се престори, че не забелязва. Очевидно не бе чакал да узнае нейното решение. Очевидно беше поел нещата в свои ръце още в замъка Тавалон. Ан знаеше, че би трябвало да бъде ядосана; вместо това изпитваше безумно вълнение. Хрумна й, че дори ако го бе помолила да си отиде, Дом навярно просто би пренебрегнал молбата й, би се отметнал от сделката.

— Дом… — започна тя.

Погледът му беше сияен и твърд като елмаз.

— Имаме да говорим за много неща. Защо не го направим на чаша чай в библиотеката, след като се изкъпеш и отпочинеш?

Ан кимна. Официалният му тон не я смути. Дом все още не знаеше, че е спечелил. И че неговата победа е всъщност нейна.

— В четири?

— Чудесно — каза той с внезапно премрежен поглед, сетне се наведе и я целуна по устата. Пред кочияша, двамата лакеи, Бенет и всички останали.

Ан отиде направо в господарския апартамент. В просторната облицована с мрамор баня я очакваше порцеланова вана, пълна с гореща вода. В гостната пък имаше малка маса, сервирана за двама. Бел разопаковаше багажа на господарката си в една от стаите, която по традиция се използваше само от маркизата. Ан се радваше като дете на всичко в луксозния, богато обзаведен апартамент. Сега, когато вече бе взела решение, тя се чувстваше невероятно свободна, лека и безгрижна. Сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите й като с магическа пръчка. Погледна през огромните трикрили прозорци към хълмистите ливади и потъналия в зелени на парк. Колко хубаво бе да си е отново у дома!

Някой почука на тежката махагонова врата. Ан прекоси стаята и отвори. За нейна изненада на прага стоеше главният коняр.

— Влез, Уили. Маркиза ли търсиш?

Уили влезе някак неохотно, свали шапка и нервно я замачка в ръце.

— Не, милейди. Бих искал да поговоря с вас, ако позволите. Само за момент.

Ан беше объркана.

— Разбира се — усмихна се окуражително тя.

Уили се озърна наоколо, но вниманието му бе привлечено не от богатата наредба, а от Бел, която шеташе в съседната стая.

— Може ли да говорим насаме? — попита плахо той. Силно заинтригувана, Ан кимна и затвори вратата към другата стая.

— Някакъв проблем ли има, Уили? С какво мога да помогна?

Конярят облиза устни.

— Да, мадам. Има проблем… голям проблем.

Тя го почака да продължи, но когато той не го стори, му се усмихна топло, несмутена от мрачния му тон.

— Няма защо да се боиш да говориш открито с мен.

— Да, но се боя — извика Уили. — Лейди Ан, откакто заминах те се тревожа толкова много, че по цяла нощ не мога да мигна, кълна се! Само че обещах на маркиза да не споменавам нито дума пред вас. Но не мисля, че е редно да си мълча. Мисля, че трябва да ви кажа истината.

Ан го гледаше неразбиращо. Какво можеше да има предвид Уили? Интуицията й подсказваше, че е нещо неприятно. Чувстваше, че трябва да остане лоялна към Дом, но в същото време искаше да узнае какво има да й каже Уили.

— Уили, не бива да пренебрегваш волята на маркиза. Сигурна съм, че щом те е помолил да запазиш нещо в тайна, е имал основателна причина да го стори — каза тя. Но безпокойството й се засили.

Той я погледна умолително.

— Но вие сте моята господарка и аз… аз се боя за вас.

— Не разбирам — бавно произнесе Ан.

Възрастният коняр изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разплаче.

— Не е било злополука, лейди Ан — припряно каза той. — Онова, дето Блейз ви нарани, не е било никаква злополука!

Ан премигна объркано.

— Какво говориш?! — Колко нервна бе станала изведнъж. Съзнанието й се изпълни с разпокъсани образи — две преобърнати свещи, една овъглена роза, копитото на Блейз, спускащо се над нея миг преди да се стовари върху ребрата й, скъсаният кожен ремък, отвореният прозорец. — Уили?!

— Някой е отровил Блейз е бучиниш, милейди. Тая трева кара конете да пощръкляват. Накарал е и Блейз да пощръклее.

Беше й необяснимо трудно да проумее думите на Уили. Разумът й сякаш се бе вцепенил. Но Ан беше чувала за бучиниша — не много, но достатъчно, за да знае, че той наистина би могъл да направи Блейз неуправляем.

— Това е невъзможно — каза тя прегракнало.

— Възможно е! Маркизът знае. Но вие не бива да му казвате, че съм ви казал!

Ан се стовари като подкосена върху един стол.

— Дом знае?

— Той откри мястото на врата на Блейз, където е била сложена инжекцията. И аз го видях. А после, след като вие отпътувахте, намерих и спринцовката в една купчина боклук зад кухнята, където се хранят слугите.

Едва сега започваше да го проумява. Някой бе инжектирал отрова на Блейз.

— Но защо? — прошепна тя. — Защо? Но още докато питаше, вече знаеше отговора.