Подкараха бавно конете по късата калдъръмена главна улица на селото. Един едър хлебар е рунтава вълнена наметка излезе на прага на фурната си, за да им подвикне за поздрав. Някаква жена, която вървеше по улицата, понесла пълна с яйца престилка, също се спря, направи реверанс и им се усмихна.

— Добър ден, милорд, милейди.

— Добър ден — отвърна е усмивка Дом.

Ан също се усмихна. И как не? Беше се случило. Беше лудо влюбена в своя съпруг — въпреки миналото, без да я е грижа за бъдещето. Още преди няколко дни бе взела решение да не мисли за нищо друго, освен за настоящето. Щеше да разсъждава за проблемите едва когато бъдеше принудена да го стори. В Уейвърли Хол.

В момента тя бе влюбена жена. Обичана жена.

— Яздиш много добре, Ан. Нямах представа — каза Дом.

— Обичам конете — отвърна Ан, абсурдно окрилена от този незначителен комплимент. А гласът на Дом постигна съвършено ефекта, който той несъмнено целеше: кръвта във вените й пламна.

Кехлибареният му поглед не се отделяше от нея.

— Може би между нас има много повече общи неща, отколкото сме предполагали.

Ан усети, че се изчервява. Да, двамата с него определено имаха много общи неща помежду си. Любовта към конете бе едно от тях, но по-важни бяха тяхната привързаност към Уейвърли Хол… и разтърсващата страст, която бяха открили, че изпитват един към друг.

Дом скочи от коня си, завърза поводите за един стълб и отиде до Ан. Ръцете му обгърнаха талията й.

— Питам се за какво си мислиш в момента — промърмори той.

Тя се изчерви още по-силно, но не отклони поглед. През последните няколко дни бе станала необичайно дръзка.

— Мисля си за всички общи неща помежду ни.

Дом се ухили и трапчинката засия на бузата му.

— Ти си точно жена за мен, Ан — каза той, като я свали от коня. — Защото и аз си мисля за същото.

В същия миг Ан се озова в обятията му. Пулсът й се ускори. Беше се отказала да носи кринолин по време на престоя си в Шотландия и сега усещаше през полите на роклята си допира на дългите му, мускулести крака, притиснати до бедрата й. Устните му бяха съвсем близо до лицето й. Неговите красиви, опасни устни. Ан копнееше за целувка… само че се намираха насред главната улица на селото. После обаче й хрумна, че всъщност никой няма да ги види, защото бяха скрити между двата коня. Да, наистина бе станала дръзка и безсрамна.

Сякаш прочел мислите й, Дом я притисна още по-силно.

— Ан… — прошепна той и наведе глава.

Ан затвори очи и го остави да я целуне, вкопчила пръсти, реверите на избелелия му туиден жакет. Беше само една кратка нежна целувка, но цялото й тяло пламна от глава до пети.

Тя се усмихна на своя съпруг.

— Поведението ни е малко безсрамно.

— Не е вярно — каза Дом с пленителна усмивка. — Аз не се придържам към нормите на днешния морал, според които хората трябва да се любят напълно облечени и със затворени очи. И ако ти имаше склонност към благоприличие, щях да направя всичко възможно да те откажа от нея.

И щеше да успееш, помисли си Ан.

— Хм, все пак да признай, че поведението ни е скандално.

— Не ми пука, пък и така или иначе никой не ни гледа — усмихна се Дом.

Тя понечи да се съгласи, но внезапно собствената й усмивка се стопи. Беше си спомнила за отворения прозорец преди две нощи. Или замъкът Тавалон бе обитаван от призраци, както се опасяваше Бел, или някой бе влязъл в стаята й, докато е бита долу, а може би дори преди това — докато е спяла. И двете възможности бяха нелепи, абсурдни. И много плашещи.

— Ан?

— Мислех си как прозорецът в спалнята ни беше отворен — миналата нощ — призна Ан.

Дом протегна ръка и я погали нежно по косата. Днес тя беше увила плитките си във венче.

— Смятах, че вече сме приключили е този въпрос. Сънувала си, че си затворила прозореца, Ан, това е единственото обяснение. — Той й се усмихна. — Никой не би могъл да проникне в замъка Тавалон след мръкване, освен ако не е призрак.

Ан кимна напрегнато. Може би наистина е било призрак. Само че безпокойството не я напускаше.



Вечеряха печено еленско месо и филе от сьомга. Наред с основното ястие имаше и спаначен огретен, сладки картофи, задушени в масло и мед, както и лека салата от зеленчуци, залята с вкусен сос, чиито съставки Ан не успя да определи. Тя пи шери, а Дом — половин бутилка червено вино. И двамата не пожелаха десерт.

Дом се облегна назад на стола си. Очите му бяха топли, златисти, вперени неотлъчно в нея — както през целия ден. Ан никога не се бе чувствала толкова дълбоко и силно свързана с друго човешко същество, колкото се чувстваше в този момент. Да обичаш някого и да бъдеш обичан от него беше нещо прекрасно.

Мисълта за завръщането в Уейвърли Хол я ужасяваше.

Дом се приведе напред.

— Ан, след два дни се прибираме у дома.

Значи и той мислеше за това. Тя се размърда неспокойно.

— Да.

Усмивката му беше изчезнала. Той взе ръцете й в своите.

— Беше една много хубава седмица.

Ан не искаше да продължава този разговор. Не искаше да се докосва до бъдещето. Още не. Оставаха им още два дни.

— Да, беше хубава седмица — неуверено каза тя, отбягвайки погледа му.

Дом остана безмълвен.

Ан събра смелост и вдигна очи. Той бе отдръпнал ръцете си и в момента ги изучаваше съсредоточено. Като че ли беше обиден, дори наранен от нея и от онова, което бе обещала да направи.

Внезапно Ан изпита омраза към Уейвърли Хол. И към миналото. Не искаше да си спомня за него. Искаше животът й — целият й живот — да е такъв, какъвто бе сега. Не искаше да се връща у дома и да се превърне в разумната, решителна и твърда Ан, в жената, способна да отблъсне Дом Сейнт Джордж. Искаше да бъде новата, непозната доскоро Ан. Огнена и страстна, женствена и обичаща.

О, Господи!

Дом вдигна поглед.

— Ан, трябва да поговорим за това.

Обзе я отчаяние.

— Добре.

Той се поколеба.

— Какво смяташ да правиш?

Златистите му очи не се отделяха от нея. Ан си припомни как я бе държал в прегръдките си тази сутрин, след като се любиха. Припомни си как я бе гледал през тези дни, топлината в очите му. Топлина, а може би и истинска нежност, може би дори любов.

Сърцето й биеше лудешки. Нима може да го отблъсне? След като го обича толкова силно? След като бяха на прага на нещо тъй прекрасно и вълнуващо? След като бъдещето ги очакваше?

— Ан? — промълви Дом със сериозно до смърт изражение.

Но четири години бяха прекалено дълго време. Ан премигна, за да избистри овлажнелия си поглед.

— Ако имах поне малко разум, щях да ти кажа да си вървиш.

— Но?

Тя усети, че трепери.

— Не искам да си отиваш, Дом. Нито сега, нито когато и да било.

Очите му, цялото му лице се озариха от радост. Той се пресегна през масата и сграбчи развълнувано ръката й.

— Ан!

Ан поклати глава. Зави й се свят от усилието, което полагаше, за да се пребори със себе си.

— Дом, почакай. Не мога да реша сега. Просто ти казвам какво чувствам.

Дом трепна. Радостната светлина в очите му угасна.

— Разбирам.

Разочарованието му бе повече от очевидно. Сега Ан бе тази, която улови ръката му и я стисна силно. Беше готова да му признае цялата истина, да му признае колко го обича. Но предпазливостта, придобита през четирите години на безкрайно очакване, я разколеба. Разколеба я и това, че самият Дом също никога не бе говорил за любов.

Той се усмихна и сви рамене.

— Предполагам, че просто ще трябва да положа още мъничко усилия, за да те убедя да забравиш миналото.

Ан въздъхнах облекчение.

— Никъде в правилата на играта не е казано, че не можеш — усмихна се тя и погали лекичко ръката му с върха на пръстите си. За да му покаже какво чувства всъщност, нищо че не можеше да му го каже с думи.

— Тогава да се прибираме у дома — каза Дом и повика съдържателя на странноприемницата. Но денят вече не беше същият.

Бъдещето ги настигаше. И двамата го знаеха.



Каляската на Уейвърли ги бе взела от гарата в Дълтън преди час. Теглени от шест великолепни, еднакви черни жребци, Дом и Ан се движеха покрай старата тухлена стена, която ограждаше имението. Уейвърли Хол вече се виждаше — огромна тухлена къща от джорджианската епоха, с масивни бели колони и множество странични постройки. Доскоро тази гледка винаги бе сгрявала сърцето на Ан. Но сега бе съвсем различно.

Сега тя гледаше очертанията на своя дом с пълна апатия. Още откакто се бе събудила сутринта, всичко й се струваше празно и безцветно. Припомняше си, и то в най-големи подробности, утрото след сватбата си, когато бе видяла как Дом отпътува е изгрева на слънцето. Никога не се беше чувствала по-смазана. Никога не беше изпитвала по-силна болка, истинска физическа болка.

Новата Ан, жената, която бе получила толкова много любов през тази седмица, имаше пълно доверие в него. Но другата Ан се беше върнала — онази Ан, която бе изпратила четири зими без съпруг до себе си. И тази Ан беше уплашена, предпазлива, изпълнена със съмнения.

Нима можеше да го направи? След като го обичаше толкова силно?

Нима можеше да не го направи? След като част от нея упорито отказваше да му повярва?

Тя го погледна. Откакто се бяха събудили във влака тази сутрин, Дом се държеше като напълно чужд човек. Учтиво, любезно, но без капчица топлота. Ето и сега бе стиснал здраво челюст. Сутринта не се беше обръснал и лицето му бе покрито от едва набола тъмна брада. Седнал бе много предпазливо на отсрещната седалка — така, че краката му по никакъв начин да не се докосват даже до полите й. Всъщност, изобщо не я бе докосвал още от нощта, когато се любиха, докато влакът се носеше през тъмните хълмове на северна Англия.