— Не още — каза Дом, като се намести отгоре й.

Ан изхлипа. Ноктите й се забиха в раменете му, задраскаха по гърба му.

— Моля те — простена тя.

За част от секундата на лицето му трепна усмивка — напрегната, триумфална. Устните му се впиха в нейните и ги принудиха да се разтворят. Ан отвърна на целувката му със същата жар.

Дом се откъсна от нея.

— Ан! — Беше нещо средно между стон и смях. Надигна се на лакти над нея. Мускулите на ръцете му се издуха. Усмихнат, той внезапно се раздвижи. Набъбналата глава на пениса му потърка овлажнелия й клитор.

Ан извика.

— Да, сладка моя, знам — измърмори Дом и бавно се отпусна върху нея.

Съзнанието й бе започнало да потъва в черен мрак, сред който проблясваха ярки звезди. Тялото й се мяташе неудържимо по леглото.

— Д-дом!

— Знам, знам — нежно промълви той. — Хайде, Ан. Хайде.

Пенисът му се бе превърнал в инструмент за жестоки, сладостни мъчения. От гърлото й отново се изтръгна дълбок стон. Тогава Дом се наведе и нежно засмука гърдата й.

Ан изкрещя. Тялото й се разтърси в оргазъм.

В същия миг членът му я прониза като нож. Бързо, яростно. Ан заплака, понесена от нова, още по-мощна вълна на удоволствие. Ритъмът на тласъците му се ускори:

— По дяволите! — изпъшка измъчено Дом до ухото й. — Не мога повече. — Устните му отново намериха нейните.

Ан отвърна на целувката му и когато пенисът му отново потъна дълбоко в нея, тя бе тази, която разтвори устните му, която сплете език с неговия, копнеейки да поеме в себе си колкото може повече от негова го приеме целия. Тялото му се разтърси. Ан го засмука още по жадно. От устните му се изтръгна подобен на ридание звук. Беше нейното име.

Ан усети, че се унася в сън. Но точно тогава Дом отмести ръката си от кръста й и се надигна. Това тутакси я разбуди.

Започваше постепенно да идва на себе си… и да осъзнава какво се бе случило току-що и каква бе собствената й роля в него. Очите й се отвориха широко.

Дом седеше до нея и се взираше мрачно в тъмната стая.

Ан също се надигна предпазливо, пресегна се към одеялото и се зави плътно с него чак до брадичката. Лицето й започна да се изчервява. Беше малко късничко да проявява свенливост и тя дяволски добре го знаеше.

Дом се извърна и я погледна.

Тя почувства как бузите й пламват. Не каза нищо.

Погледът му беше напрегнат и сериозен. И напълно непроницаем. Ан нямаше представа за какво мисли. Сърцето й запърха като подплашена птица. Тя погледна крадешком към заключената врата. Дали Дом наистина възнамеряваше да остане в тази стая с нея цяла седмица? Знаеше, че това би я унищожило окончателно, но въпреки това самата мисъл я изпълваше със сладостен трепет.

Внезапно Дом се наведе и я целуна — продължително и ненаситно. Когато вдигна глава, в зениците му светеше ярост.

— Не знам какво, по дяволите, става тук, но нещо става, Ан.

Ан не смееше да отрече. Не смееше и да се съгласи.

— Но в момента не ме и интересува — каза той и взе лицето й в шепи. — Искам да те любя цяла нощ.

Докато я целуваше отново, през съзнанието й мина мисълта, че би трябвало да се съпротивлява или поне да се престори, че се съпротивлява. Но какъв смисъл имаше, след като така или иначе му дължеше цяла седмица на пълно подчинение? И след като Дом вече бе успял отново да разпали у нея огъня на страстта, който бързо поглъщаше цялото й същество?

Той я притисна обратно към леглото. Устните и ръцете му отново затърсиха тялото й.



Ан се разхождаше навън. Сама.

Слънцето светеше ярко и разпръскваше с лъчите си пухкавите облачета по небето. По нищо не личеше, че през нощта е вилняла страховита буря. Ан беше без шапка и лекият бриз рошеше косата й и измъкваше от кока й малки кичури, които я галеха по лицето. Носеше лека връхна дреха и бе пъхнала ръце в джобовете й. Беше почти обяд. Ан се бе успала — имаше защо.

При самата мисъл за това бузите й се изчервиха.

При самата мисъл за това сърцето й запърха. И дори се опита да запее.

Тя се помъчи да потисне въодушевлението си. Беше прекарала нощта с Дом, за да изпълни своята част от странната им сделка. За да може той да си отиде от Уейвърли Хол и от нея. Единствено по тази причина. Но колкото и упорито да се опитваше да се убеди в това, Ан усещаше необичайна възбуда. Къде ли беше Дом? От Томас бе узнала, че сутринта е отишъл да язди. Изобщо не беше разбрала кога е станат от леглото.

Припомни си как я беше изиграл. Оказа се, че вратата на спалнята въобще не е била заключена. На сутринта Ан научи, че ключалката е повредена и че не е използвана от години.

Трескаво напрежение скова тялото й. Щеше да помни изминалата нощ до края на дните си. Противно на очакванията й, Дом не бе поискал от нея кой знае какво. Всъщност през по-голямата част от нощта той я бе целувал, докосвал, галил, изобщо — беше доставял удоволствие на нея, сякаш не можеше да й се насити.

Сякаш беше влюбен в нея.

Ан побърза да пропъди тази мисъл от главата си. Не биваше да забравя последните четири години. Не биваше да забравя, че Дом беше изпечен женкар. И преди всичко не биваше да забравя, че тя притежаваше нещо, което той също искаше да притежава. Уейвърли Хол вероятно бе много по-силен афродизиак от тялото й.

Но някъде дълбоко в съзнанието й един тъпичък глас не преставаше да я обърква е хиляди „ами ако…“. Ами ако Дом наистина я желае толкова силно? Ами ако наистина я обича?

Ан се спря до една ниска ограда, зад която кротко пасяха два коня. Не трябваше да си позволява подобни опасни мисли. Трябваше да остане здраво стъпила на земята и никога повече да не повтаря грешките си. Трябваше да помни какво иска, защо всъщност се намира в Шотландия, в замъка Тавалон. А това, което искаше, бе Дом да устави Уейвърли Хол — и нея самата — на мира.

Един от конете вдигна глава и изпръхтя.

— Здравей, момчето ми — тихо каза тя.

Конят стоеше неподвижно и се взираше в нея с огромните си, блестящи очи. Ан се приближи до него. Жалко, че нямам под ръка ябълка или някое друго лакомство, помисли си тя, като се облегна на оградата. И внезапно си спомни за скъсания ремък, който двете е Бел бяха открили в сандъка й.

Кожата й настръхна. Не можеше да си представи защо някой би искал да й напомни по такъв начин за инцидента с Блейз. В тази идея имаше нещо зловещо. Колкото и да бе сигурна, че всичко е само шега, Ан усещаше смътна тревога.

Защо някой би искал да я разстрои, като й припомни злополуката, която за малко не се бе оказала фатална за нея? Нима някой се опитваше да я сплаши? Не, това бе пълен абсурд. Явно ставаше въпрос просто за някаква нелепа, глупава шега. При все това тя потръпна.

Решена да насочи мислите си в по-приятна посока, Ан се огледа наоколо. Замъкът Тавалон беше обграден от пусти хълмове, по които на много места се виждаше оголен камънак. Все още мокри от нощната буря, някои от тях бяха забулени в сянка, а други блестяха, окъпани в слънчева светлина. На изток от замъка се простираше безбрежното индигово-синьо Северно море. От Дом нямаше и следа. Тя изпита завист към него. Денят бе прекрасен за езда.

Обзе я трепетна възбуда. Защо да не го последва? След миналата нощ той едва ли щеше да има нещо против нейната компания. Бездруго му бе обещала да прекара цялата седмица е него, нали? Освен това наоколо бе пълна пустош — значи можеше да язди по мъжки.

Ан забърза към замъка, за да смени дрехите си. Няколко минути по-късно, облечена в тъмносив костюм за езда и възседнала един едър сив жребец, тя вече се отдалечавайте от самотния червен замък и от бруленото от вятъра море.



Не е възможно да съм се загубила, каза си Ан. На тръгване беше решила нито за миг да не изпуска замъка от очи. Но някак си се бе случило така, че първата камениста пътека, която хвана, я бе отвела до втора, сетне до трета и така идеята й да язди право към върха на най-близкия хълм се бе оказала неосъществима. Хълмовете бяха осеяни с твърде много скали и нямаше начин човек, яхнал хубав кон, да се изкачи по който и да е от тях направо. Затова се бе наложило Ан да следва многобройните пътеки, които ги пресичаха нашир и надлъж.

Тя спря коня и се огледа на всички страни. Отвсякъде я обграждаха вълнисти хълмове и остри зъбери. Право пред нея бе синьото море, в което се отразяваше блясъкът на слънчевите лъчи. Но червената кула на замъка Тавалон не се виждаше никъде. По гръбнака й пробягнаха тръпки.

Дом също не се виждаше никъде. Как изобщо бе могла да си помисли, че ще успее да го открие сред тази необятна пустош?

Всъщност, като изключим няколко овце и една врана, Ан не бе съзряла жива душа.

Тя се поколеба. Налагаше се да се върне обратно по пътя, по който бе дошла. На идване се бе старала да върви все вдясно. Навярно нямаше да е много трудно да се добере до замъка, въпреки ужасното си чувство за ориентация.

Въпреки това Ан продължаваше да стои на едно място. Размърда се неспокойно на седлото. Не можеше да определи със сигурност дали безпокойството й идва от това, че се бе загубила, или от нещо друго. Кожата на тила й беше настръхнала. Имаше чувството, че вече не е сама. Сивият й жребец изпръхтя.

Внезапно я обзе натрапчивото усещане, че някой я наблюдава. Сега вече беше убедена, че не е сама.

Но това бе нелепо. Защото ако наистина наблизо имаше някой, то този някой не можеше да е друг, освен Дом, а Дом веднага би й извикал. Ан направи малко кръгче наоколо с коня си. Но не видя никого — само слънцето, небето, морето и безкрайната верига от каменисти хълмове и голи, зъбести ридове.

Дом навярно вече се бе прибрал у дома. Разочарована, тя обърна коня в посоката, от която бе дошла, и го пришпори в лек тръс. И отново изпита влудяващото усещане, че е наблюдавана.