— Тогава навярно за в бъдеще — сряза я той — би трябвало да се държиш малко по-тактично. Защо не отделиш мъничко от добротата и сърдечността, с която се славиш, и за мен?

Тя трепна.

— О, предполагам, че не ги заслужавам. Предполагам, че ще бъда навеки наказан заради една своя злощастна грешка — горчиво каза Дом, обърна й гръб и се отправи към вратата.

Ан го проследи с поглед. Внезапна болка прониза сърцето й. Изведнъж й се прииска всичко между тях да бе различно. Но не се осмеляваше да промени решението си.

— Дом!

Той се спря.

— Споразумяхме се, нали?

Устните му трепнаха, но не в усмивка.

— Искаш да кажеш — че ще напусна Уейвърли Хол… и теб, когато се върнем?

Тя кимна.

— Само ако ти го поискаш — каза Дом, вперил пронизващия си поглед право в очите й.

Ан въздъхна облекчено.

— Благодаря ти.

Той се изсмя грубо.

— Не бързай да ми благодариш, Ан. Защото когато приключа с теб, вече няма да искаш да си отида.

Тя потрепери.

Дом излезе, затръшвайки вратата зад гърба си. И се върна чак малко преди да пристигнат в Шотландия.



Ан прекара нощта в неспокоен сън, съвсем сама в първокласния вагон. Беше изпълнена със съжаления за начина, по който бе протекъл единственият й разговор с Дом, и с ужас пред онова, което я очакваше в Шотландия. Нямаше представа къде е спал той. Храната й носеше Бел. В късния следобед на следващия ден влакът спря в поредното селце, оградено от няколко малки ниви. На един каменист хълм Ан зърна млад овчар със стадото си. Разнебитената, запустяла дървена постройка на гарата гледаше към редица от каменни къщици със сламени покриви. От всеки комин се извиваше дим. Някакъв мъж с дрехи от туид и е износена сламена шапка буташе пред себе си двуколка, натоварена с наръчи дърва. На една от къщичките имаше избеляла, закачена накриво табела. С едва четливи букви на нея бе написано: Странноприемница „Червения елен“.

Вратата на вагона се отвори и Ан тутакси трепна нервно. Беше Дом.

Погледът му бе непроницаем.

— Тук слизаме.

Тя се изправи припряно.

— Къде сме?

— В едно селце на име Фолкърк. Ловното ми имение е на двадесет и пет километра оттук, но ще успеем да стигнем преди залез слънце.

Сърцето й се сви. Беше се надявала да е много по-наблизо; бе изморена и копнееше за един здрав сън. Но навярно Дом и без това нямаше да я остави сама, за да може да се наспи. Пулсът й се ускори още повече. Тя с мъка прокуди мислите си. Трепереше.

Нямаше избор — налагаше се да се доближи до него, ако искаше да слезе. Дом й направи път й я остави да върви напред. Вериг и Бел вече бяха долу и надзираваха носачите, които товареха багажа в една наемна карета.

Ан вдигна очи към небето. То бе тъмно, облачно и страховито. Силен порив на вятъра изду полите й и за малко не отнесе шапката от главата й. Тя ги задържа с ръце и погледна към Дом Той я наблюдаваше втренчено.

— Мислиш ли, че иде буря?

— Вероятно — отвърна Дом. — Но на брега времето поначало е непредсказуемо, а моето ловно имение се намира на брега.

Отнякъде се бе появил малък двуместен файтон. Беше ужасно старомоден — истинска реликва от отдавна отминали времена. Изглеждаше доста запуснат с ръждясалите си колелета и напуканите си кожени седалки. Дом помогна на Ан да се качи, след което се намести до нея и подвикна на кочияша да потегля. За щастие над главите им имаше покрив, но Ан забеляза няколко пролуки в него и се помоли мислено да не ги завали по пътя.

Излязоха от селцето и поеха по някакъв път, който много скоро се стесни и етана неравен и почти непроходим. Постепенно се заизкачваха по скалисти хълмове, обрасли с пирен. Никъде не се виждаха нито къщи, нито обработваеми земи. Ан мълчеше, вкопчила пръсти в седалката. Напразно — файтонът не спираше да подскача по тревясалия камънак и постоянно я тласкаше към Дом. Той изглежда не забелязваше това, но за нея всеки допир до силното му, мускулесто тяло бе като опарване от пламък.

Но нямаше, не искаше да мисли за предстоящата нощ.

Вече се чуваше шума на морето. Здрачаваше се. Високо в небето се рееше самотна чайка. Ан погледна към Дом. Той отново я съзерцаваше съсредоточено.

— След малко пристигаме — бяха единствените му думи.

Тя кимна и обърна взор към прозореца. Гледката я порази. Току-що бяха изкачили последния хълмист рид и след него пейзажът изведнъж се спускаше рязко надолу към потъмнелия хоризонт. Беше очаквала да съзре някоя малка селска хижа. Вместо това пред смаяния й поглед изникна като часовой висока червена каменна кула.

— Добре дошла в замъка Тавалон — каза Дом. — Първоначално замъкът бе принадлежал на фамилията Кембъл. Възрастта му бе пет или шестстотин години — Дом не бе съвсем сигурен колко точно. Той дръпна звънеца на мостовата кула и зачака да се появи някой, който да вдигне старинната, ръждясала решетка. Ан впери поглед през железните прътове. Имаше чувството, че се е върнала назад във времето. Замъкът бе построен от кървавочервен камък. Високата, квадратна централна кула беше оградена от здрави стени, над които се издигаха чети ри по-малки, тантурести кулички. Сега ревът на морските вълни се чуваше съвсем ясно, току иззад замъка. Въздухът имаше солен мирис.

На рамото й падна дъждовна капка.

— Милорд, сър! — Слаб, прегърбен мъж в мушама се появи откъм тежката, осеяна с резки врата на централната кула и се спусна през обраслия с високи, гъсти треви двор. — Не ви очаквахме. — Тонът му бе почти обвинителен.

— Знам, Томас. Бъди така добър и отвори вратата — каза Дом. Старият шотландец внезапно се изгуби от погледа на Ан.

Дом я хвана за ръка и я поведе покрай яката, макар и полуразрушена на места стена на мостовата кула. Стигнаха до една здрава дървена врата и в същия миг тя рязко се отвори.

— Малка модернизация в името на удобството — обясни Дом с развеселен глас. — Пък и Томас бездруго не може да вдигне решетката сам.

Ан пристъпи през прага и се озова в двора. Тя присви очи и се огледа. В това време Дом отиде да помогне на Томас да вдигнат решетката, за да може каретата с багажа да влезе в замъка.

Вътрешните постройки, забеляза Ан, макар също направени от камък, бяха доста по-нови от самия замък. С известно облекчение тя видя, че един от прозорците на приземния етаж на кулата е осветен и че от един от комините излиза дим. До слуха й достигна приглушено мучене на крава, придружено от звън на хлопатар. Над главата й прелетя врана. Някъде под нея се чуваше грохотът на морето.

Нечия ръка я докосна по рамото и я стресна.

— Ще завали — каза Дом. Гледаше я изпитателно. — Ела.

Ан се остави да я хване под ръка и да я поведе към замъка. Каретата с багажа трополеше след тях. Внезапно обаче Дом се отклони от пътеката и свърна към южната стена. От гърдите на Ан се отрони удивено възклицание.

Точно под краката им ревеше тъмното, черно море. Вълните му яростно се разбиваха в основата на скалата и застилаха камъните с пелени от бяла пяна.

Тя си пое дълбоко дъх, вкопчила несъзнателно пръсти в ръката на Дом. Дивото великолепие на пейзажа бе омагьосало сетивата й. Замъкът Тавалон беше кацнал на самия ръб на стръмната скала. Истинско чудо е, помисли си Ан, че се крепи, без да падне в бурното море. Острите, зъбчати червени скали под степите му се сурваха право надолу, в тъмната паст на побеснялото, разлепено море.

Нова капка дъжд падна върху ръката й.

Ан обаче не можеше да помръдне от мястото си, пленена от гледката. От червения замък зад себе си, от черното море под краката си, от потъмнялото небе над главата си. И от красивия, златист мъж, който стоеше до нея.

Изведнъж тя усети погледа му върху лицето си и вдигна очи. В зениците му имаше ням въпрос.

Напрежение скова тялото й. Знаеше, че въпросът не е свързан с идващата нощ, но самата тя мислеше тъкмо за нея. Въпреки че бе решила да не го прави.

Внезапно осъзнала, че той държи ръката й, Ан облиза смутено устни и си пое дълбоко дъх.

— Какво диво и величествено място.

— Да — съгласи се Дом.

— Често ли идваш тук? — попита тя. Сега си даваше сметка, че в характера му има доста черти, които той очевидно предпочиташе да не разкрива. Това бе самотно място — величествено, но самотно. Също като своя господар.

— Не бих казал — отвърна Дом. — Тавалон е много неудобно разположен, а и както сама виждаш, доста порутен. Освен това не съм чак такъв почитател на лова. Въпреки всичко, аз изпитвам необяснима привързаност към това място. — Погледът му срещна нейния. — Тук няма начин да избягаш от мислите си. Просто няма.

— Да. — Ан вдигна очи към небето, което съвсем скоро щеше да стане черно и непроницаемо като морето. Никой, бил той мъж или жена, не можеше да избяга от себе си на място като това. Пулсът й се ускори. — Иде дъжд.

— Ако не и буря — каза Дом и в потвърждение на думите му точно над главите им тресна оглушителен гръм. Ан подскочи.

Дом обгърна раменете й с ръка. В същия миг небето сякаш се разтвори и заваля проливен дъжд. Ярка светкавица проряза мрака, последвана от нов силен гръм.

— Бързо — извика Дом и хукна заедно с Ан обратно покрай стената на замъка към входната врата на кулата. Тя ги очакваше широко разтворена. Двамата се втурнаха вътре. Дом затръшна вратата след себе си и спусна резето.

Задъхана и замаяна, Ан се огледа наоколо. Бяха се озовали в просторен старинен салон с висок, сводест каменен таван, от който висяха избелели вимпели. Подът бе покрит с персийски килим, който обаче беше окъсан и с почти неразличими цветове. Две старинни рицарски брони стояха като стражи до входната врата, а високо по стените бяха окачени множество средновековни оръжия — мечове, боздугани и арбалети. В огромната тухлена камина, в която можеше да се побере цял кон, гореше силен огън. Ан, която бе вир вода, бързо отиде до него, за да се постопли.