Но причината за сълзите в очите й не беше болката. А откровената загриженост на Дом. И неговата неочаквана нежност.

Той се обърна и впери поглед в нея. Тя не отмести очи. В продължение на няколко безкрайни, напрегнати мига никой от двама им не проговори.

— Можеше да умреш — каза накрая Дом. Гласът му трепереше.

— Да.

— Искам обяснение.

Ан го погледна объркано, но той вече излизаше от стаята.

Дом отиде право в конюшнята. Конярите бяха открили Блейз и сега жребецът стоеше здраво завързан с двойно усукано въже в коридора на конюшнята, където бе хладно и тъмно. Виждаше се обаче, че тези предпазни мерки вече са излишни. Животното бе напълно изтощено. Главата му беше клюмнала почти до земята, а хълбоците му, прашни и опръскани с кал, трепереха от умора.

Дом се приближи до него.

— Е, момчето ми, какво стана с теб? — нежно попита той, като прокара ръка по мускулестата му шия и го погали между уши те. Блейз отвори за миг едното си око, сетне отново задряма.

Дом се взря замислено в него, без да спира да го гали. Кога то се появи Уили, понесъл две кофи с вода, сапун и гъби, той се обърна към него.

— Какво се е случило с този кон? — Но се досещаше и сам.

— Милорд, това е превъзходен кон. Никога досега не се е държал така — каза Уили.

Дом усети как в гърдите му се надига раздразнение.

— И Ан ми каза същото.

— Контузил се е, милорд. Разтегнал е сухожилие.

Дом приклекна и внимателно огледа десния крак на Блейк. Наистина имаше разтегнато сухожилие — кракът бе силно подут.

Той се изправи. Сетне съвсем бавно прокара ръка по шията на коня. Погледът му срещна погледа на Уили, който внезапно трепна, разбрал подозренията на господаря си. Лицето му пребледня.

Но Дом не откри нищо. Премести се от другата страна на жребеца и отново заопипва внимателно цялата му шия. Изведнъж ръката му застина.

— Какво открихте? — напрегнато попита Уили.

— Това, което търсех — и което се надявах да не открия — рязко отговори Дом, като потупа животното. Погледът му обаче бе вперен в коняря. — Кой е имал достъп до този кон днес?

— Всеки, който иска, може да влезе в конюшнята — каза Уили.

Дом стисна челюст.

— Но не всеки може да инжектира на един кон отрова.



На прага на стаята на Ан Дом бе посрещнат от лекаря.

— Тя е добре. Бих казал, че е голяма късметлийка. Няма дори комоцио — само едно натъртено ребро. Днес и утре трябва да си почива. Но няма никакви основания за безпокойство.

Дом погледна над рамото му към Ан, която седеше в леглото, облегната на няколко възглавници. Беше облечена в проста розова нощница, която много подхождаше на поруменелите й бузи и на нежния цвят на устните й, и подчертаваше мастилено-черната й коса и бялата й като сняг кожа.

— Благодаря ви — каза Дом с нескрито облекчение, без да откъсва очи от нея.

Когато лекарят си тръгна, той отиде до нея и се усмихна.

— Слава Богу, Ан.

Тя го погледна изпитателно.

— Уили намери ли Блейз?

— Да — отговори Дом. Лицето му бе напрегнато.

— Всичко наред ли е с коня ми?

Той не отговори.

— Дом, плашиш ме! Какво е станало?

Дом приседна до нея.

— Конят е добре. Разтегнал е сухожилие, но ще оздравее.

Ан въздъхна облекчено.

— Не мога да си обясня това, което се случи днес — каза тя. — Блейз никога не се е държал така.

Дом мълчеше. Накрая вдигна рамене.

— Кой знае, може под седлото да се е забил някой бодил. Няма значение. — Той се усмихна, но усмивката му бе някак принудена. — Конят е добре. Ти си добре.

Тя го погледна объркано, безпомощно. Възможно ли бе наистина да проявява такава загриженост за нея? Най-после, след всичките тези години?

Дом навярно бе прочел мислите й, защото изведнъж се наведе към нея, подпрял ръце на леглото от двете страни на хълбоците й. Ан помисли, че ще я целуне и сърцето й затуптя като обезумяло, но вместо това той каза:

— Тръгни с мен, Ан. Утре. Ще отидем в Шотландия. За една седмица.

Ан го гледаше като омагьосана. Сърцето й биеше силно и бързо. Това негово предложение кой знае защо изобщо не й звучеше като предишното.

— Добре — каза тя след дълго мълчание.

14

Бяха заминали.

Ан и Дом бяха отпътували рано сутринта за неговата ловна хижа в Шотландия.

От ярост Фелисити не знаеше къде да се дене. Облегна се на вратата на стаята си. Сърцето й туптеше толкова ожесточено, че заплашваше да се пръсне. От коридора пред стаята долетя гласът на Патрик, който я викаше, но тя не желаеше да го слуша. Тъкмо той и бе съобщил новината.

Огледа се като обезумяла наоколо из своята обзаведена в синьо и бяло стая. Но единственото, което виждаше, бяха Дом и Ан — в едно легло, голи, обзети от страст.

Тя нададе отчаян вик и се спусна към собственото си легло дръпна яростно светлосинята завивка и също толкова яростно помете дузината синьо-бели възглавници на пода. Но и това явно й беше достатъчно. Задъхана. Фелисити сграбчи тъмносиния балдахин над леглото и го задърпа с все сила, докато плътният брокат не се раздра с грозен звук. Тя захвърли парчетата на земята.

Сетне ги стъпка ожесточено.

Как й се искаше на тяхно място да бе Ан!

15

Хванаха влак от Дълтън.

Приживе Филип предпочиташе да пътува с карета, също като баща си, затова семейство Уейвърли нямаше запазен вагон. Но Дом бе наел цял първокласен вагон само за двамата. С качването си Ан бързо прекоси покрития с дебел килим под и седна на една от кадифените седалки, без нито за миг да поглед не към Дом.

Не го поглеждаше, но усещаше присъствието му. Беше се качил след нея и сега тихичко разговаряше с камериера си до един от прозорците, покрити със завеси от червена дамаска. Вериг кимна и излезе от купето. Дом затвори вратата след него и погледна към отсрещната страна на вагона, където седеше Ли.

Ан се смути. Откакто сутринта бяха напуснали Уейвърли Хол, почти не бе проговорила. Снощи беше приела предложението на Дом да замине с него, но бе сторила това в състояние на шок — а може би дори на чиста лудост. Нищо не се бе променило. Един-едничък жест на загриженост и нежност от страна на Дом не можеше да заличи недоверието й към него, породено от четиригодишното му безразличие. Ако повярваше, че вчерашната му тревога е доказателство за някакви по-дълбоки чувства към нея, със сигурност щеше да се изложи на опасност сърцето й отново да бъде разбито. Нещо, което тя нямаше да може да понесе.

— Вериг и Бел ще пътуват във вагона зад нас — тихо каза Дом, като се приближи и сведе поглед към нея. — Ако се нуждаем от нещо, трябва просто да ги повикаме.

Ан най-после се престраши да вдигне очи към него. Можеше поне да не изглежда толкова възхитително, отчаяно си помисли тя, кимайки безмълвно.

Той скръсти ръце. В златистите му очи светеше раздразнение.

— Добре, Ан. Повече от очевидно е, че си дяволски нещастна и недоволна. Искаш ли да ми кажеш причината?

Ан вирна глава.

— Не ми е приятно, че съм принудена да търпя това положение.

— Какво положение? — възкликна той. — Снощи ли се съгласи да дойдеш е мен. Стори ми се, че моето предложение ти допада. Стори ми се, че най-после започваме всичко отначало.

Тя се пое дълбоко дъх. Изпитвайте детинско желание да си запуши ушите, да не слуша повече тези слова, които я ужасяваха.

— Снощи бях шокирана, а може би дори с помрачен разсъдък.

— Разбирам. Но днес отново си станала нормална? — подигравателно каза Дом.

— Да, така е.

Той се засмя горчиво.

— Значи подновяваме враждата, нищо че потегляме на път?

— Нямам намерение да бъда враждебна към теб.

— О, стига. Ти направо изгаряш от желание да се скараш с мен.

— Напротив. — Ан се изправи и застана лице в лице с него. Беше толкова по-едър от нея. — През следващата седмица ще правя всичко, което поискаш от мен. — Лицето й поруменя. — Абсолютно всичко. — Неясни картини изпълниха съзнанието й: тя и Дом, слети в любовна прегръдка; устните му, които я покриват с целувки; ръцете му, които я обсипват с ласки.

Той се намръщи.

— Разбирам.

— Споразумяхме се за една седмица. Само за една седмица. — Усещаше, че лицето й вече е яркочервено. — Една седмица, в която аз ще… ще задоволя… всяко твое желание. — Не можеше да откъсне поглед от очите му, в които гореше ярост. — Но след това ти ще напуснеш Уейвърли Хол, както ми обеща.

Дом се взря в нея със святкащи очи.

— По дяволите! Снощи нямах предвид това проклето предложение и ти го знаеш!

Ан отстъпи крачка назад.

— Не. Приемам първото ти предложение, нищо повече.

— Защо се държиш така? — извика той.

Тя трепна.

— Защото не ти вярвам, не мога да ти вярвам. Не искам да ти вярвам.

Сега погледът му потъмня.

— Е, поне си искрена. Донякъде.

— Нещо, което не може да се каже за теб — каза Ан и тутакси й се прииска да си върне думите назад.

Лицето му придоби страховито изражение.

— О, така ли? Значи аз съм един лъжец, който мисли единствено за собственото си удоволствие и не желае от теб нищо повече, освен да те превърне в робиня на плътските си страсти?

Тя неуверено отстъпи още крачка назад.

— Ти… ти измисли това абсурдно предложение!

— Точно така — тросна се Дом. Погледът му бе пронизващ, мрачен. Заплашителен.

Ан вече съжаляваше за решението си да отиде с него в Шотландия.

— Дом… плашиш ме.