— Забавленията не ме интересуват — отсече тя.

Дом я погледна.

— Значи изпускаш страшно много от живота.

Необходимостта да отговаря й бе спестена от появата на Патрик, който точно в този момент се показа на входа на къщата. Нямаше представа кога е дошъл. Ан се усмихна, но само след миг усмивката й угасна. Защото зад Патрик, облечена в яркозелен костюм за езда, се появи Фелисити и махна на Дом.

— Ти ли ще му кажеш или аз? — попита Дом.

Ан се направи, че не го е чула и тръгна към къщата, водейки коня след себе си.

— Добро утро — извика тя.

Патрик й се усмихна, но когато видя изражението й, веднага стана сериозен и побърза да слезе по стълбите.

— Здравей, Ан.

Тя кимна хладно на Фелисити, която дори не си даде вид, че я е забелязала.

— Патрик, боя се, че не мога да яздя с теб тази сутрин.

— Защо? — попита Патрик, но очевидно бе разбрал, защото погледът му се насочи към Дом, който вече бе застанал до Ан със собствения си кон.

Дом не й даде възможност да отговори.

— Защото съпругата ми ще язди с мен.

Патрик го изгледа втренчено. Дом издържа на погледа му.

— О, Дом! — извика Фелисити, нарушавайки тягостното мълчание. — А аз толкова се надявах да разгледам конюшнята ти! Ти ми обеща — добави тя умолително.

Едва сега Дом я удостои с поглед.

— Съжалявам, че си дошла чак дотук, но сама виждаш, че отивам на езда с Ан.

— Да те изчакам ли? — попита Фелисити.

Ан рязко им обърна гръб и без да я с грижа, че от нея се очаква да се държи като дама, стисна здраво юздите на коня и се качи на седлото сама, без ничия помощ — сякаш беше момче. Сетне се намести странично на седлото, въпреки че й се искаше да възседне жребеца по мъжки, както правеше винаги, когато яздеше сама.

— Почакай, Ан — каза Дом, като се метна на собствения си кон.

Ан не отговори. Жребецът и проявяваше странно безпокойство. Тя усети, че нещо не е наред, но в стремежа си да избяга от Дом пренебрегна интуицията си и шибна съвсем леко животното по хълбока. Сякаш само това чакал, Блейз се стрелна напред.

Но след няколко стъпки той подскочи рязко нагоре с извит гръбнак. Ан бе смаяна — това беше собственият й жребец, когото яздеше от години и който бе е много кротък нрав. Блейз подскочи отново и Ан се задържа на седлото единствено благодарение на превъзходните си ездачески умения. Но Блейз се освободи от контрола й и препусна в галоп.

Смайването й вече бе пълно. Напълно неуправляем, Блейз я отнасяше стремглаво напред.

Зад нея се чуха виковете на Дом.

— Блейз, успокой се, момчето ми, — измърмори тя, когато конят се понесе по алеята. Но в отговор той само затича по-бързо.

Обзе я внезапна уплаха. Блейз препускаше в бесен галоп и отказваше да й се подчинява. А възможностите й да запази равновесие бяха доста ограничени, защото яздеше странично. В противен случай всичко щеше да бъде съвсем лесно — просто щеше да го остави да препуска, докато силите му се изтощят.

— Блейз, кротко, момчето ми, кротко — извика Ан, опитвайки се да го успокои с гласа си. Но собствената й уплаха растеше все повече. Пулсът й бучеше в ушите.

Дом отново изкрещя името й.

Уплахата й се замени с истинска паника. Блейз вече се бе отклонил от алеята и препускаше без посока. Ан се отказа от опитите си да го усмири и се вкопчи в лъка на седлото, решена на всяка цена да се задържи върху него. Не можеше да не си спомни за злочестата участ на лейди Хорнби, която бе останала парализирана от кръста надолу тъкмо след падане от пощръклял кон.

И тогава пред нея изникна каменната ограда — четири фута висока и два фута широка. Въпреки че бе отлична ездачка и че я бе прескачала неведнъж, при тази скорост можеше да си строши врата, ако не успееше в опита си да я преодолее. А и Блейз можеше да си счупи крака.

В този момент Ан чу, че Дом пак я вика по име, но не се осмеляваше да погледне през рамо дори за част от секундата. Чу и тропота на жребеца му зад себе си и започна да се моли той да я настигне и да улови юздите на Блейз. Но едва ли щеше да успее — разполагаше само с няколко секунди.

— Ан! — изкрещя Дом.

Огромното, мощно тяло на Блейз се изопна и излетя във въздуха. При приземяването обаче той се препъна. Ан, която вече бе загубила равновесие, се преметна през главата му и тупна на земята току пред него.

А конят не бе спрял. Тя вдигна очи и видя грамадните му копита да се спускат към нея, готови да я стъпчат.

Щеше да умре.

Времето сякаш бе спряло.

Всяко от копитата на Блейз бе голямо колкото половината й лице. Ан видя, че едното от тях се насочва право към нея, разбра, че ще я премаже до смърт и отвори уста, за да изкрещи.

В този момент усети срязваща болка под гърдите. И после жребецът вече го нямаше.

Ан лежеше неподвижно, вцепенено. Но беше жива.

Дом я пренесе на ръце по целия път през пасищата и ливадите чак до къщата. Черният му жребец вървеше след тях. Блейз, който бе продължил напред и след падането на Ан, беше изчезнал.

Патрик се завтече към тях.

— Какво й е? — извика той. — Боже мой, добре ли е?

— Удари си главата, а може би има и счупено ребро — мрачно каза Дом.

— Добре съм — прошепна Ан, отваряйки очи. Лицето й бе притиснато до гърдите на Дом. Беше вкопчила ръце във вълнения му жакет. Опита се да се усмихне на Патрик, но не успя. — Не мисля, че имам счупвания.

— Ан… — промълви Патрик и протегна ръка към нея.

Дом ускори крачка и го остави зад гърба си. Пред конюшнята вече се бяха скупчили почти всички слуги и коняри. Някой бе видял злополуката от къщата и новината се беше разпространила светкавично.

— Милорд! — извика Уили и се втурна към тях, пребледнял като платно. — Как е лейди Ан?

— Изпрати да доведат лекар — нареди Дом.

— Сам отивам да го доведа — каза старият коняр.

Дом се отправи към входните стъпала на къщата. В този момент отвътре изхвърча Ръдърфорд, следван от Блейк.

— Какво стана? — попита тревожно той. — Ранена ли е?

— Падна много лошо. Уили отиде за лекар — мрачно обясни Дом.

— Не съм ранена — увери Ан херцога. Но сама не бе напълно убедена в думите си. Реброто наистина я болеше ужасно, главата й щеше да се пръсне, освен това бе изпаднала в шок. Как бе възможно да се случи всичко това? — Нещо не е наред с Блейз — каза тя. — Тревожа се за него.

Дом я прониза с поглед.

— Ще се погрижа да открият коня ти и да го застрелят, не се безпокой.

— Дом! — извика Ан. — Той е добър кон. Никога досега не съм имала проблеми с него!

Той се намръщи.

— По дяволите, Ан, той можеше да те убие!

— Блейз просто има някакво неразположение — каза задъхано Ан. — Да не си посмял да го застреляш.

Изражението му се смекчи.

— Няма. Не бих могъл. Но ти трябва да стоиш по-далеч от този кон. Ясно ли е, Ан?

Ан знаеше, че не е сега моментът да спори с него. Погледна към херцога, който й кимна със сериозно, дори мрачно изражение.

— Да — каза отпаднало тя и се отпусна в ръцете на Дом. Беше напълно изтощена.

— Ти не си добре — извика той и ускори още повече крачка, изкачвайки почти на бегом стъпалата.

Пред входната врата стоеше Кларис с разширени от тревога очи. Изведнъж Ан трепна. Зад Кларис бе застанала Фелисити. Лицето й беше почервеняло, а очите й блестяха.

— Ан! — възкликна тя с необичайно писклив глас.

Блейк пристъпи до нея и я загледа някак особено.

Ан отмести очи от тях. Сърцето й отново бе започнало да бие бясно. Не, сигурно се бе заблудила. Фелисити не можеше да е доволна от това, че братовчедка й за малко не бе умряла. Не можеше да се радва на зловещия инцидент!

— Сър, ще наредя да занесат вода, сапун и спирт за разтривки в стаята на нейно благородие — обади се Бенет, който също бе излязъл. Лицето му имаше пепеляв цвят.

От другата страна на Дом се появиха икономката и Бел.

— Милорд — каза госпожа Райли, — да донеса ли студени компреси и малко чай?

— Да. А също и бренди — нареди Дом и двете жени се спуснаха към кухнята. — Блейк, моля те погрижи се Колинсови да бъдат изпратени.

— Веднага — кимна Блейк и хвана Фелисити за лакътя. — Патрик?

Ан не видя нищо повече, защото Дом вече я качваше по вътрешното стълбище. Каза си, че възбудата и странното поведение на братовчедка й са били само плод на въображението.

— Дом, пусни ме. Мога да вървя.

— Дума да не става.

Тя отново се отказа да спори, усетила, че е безполезно.

Щом влязоха в нейната стая, Дом я положи внимателно на леглото. Сетне съвсем предпазливо започна да сваля жакета й. Докато измъкваше дясната й ръка от ръкава, Ан с мъка се сдържа да не изкрещи от болка. След малко той стори същото и с блузата й. Едва сега Ан си даде сметка, че Дом я съблича.

— Дом, къде е Бел? — е усилие попита тя.

— Предполагам, че ще дойде всеки момент — отвърна той, без да прекъсва заниманието си.

Ан се изчерви, но не каза нищо. Скоро блузата й беше захвърлена настрана. Същата участ сполетя и корсета. Накрая Дом дръпна долната й риза нагоре.

Ан вдигна очи към лицето му, но той явно не обръщаше никакво внимание на голотата й. Дланта му опипваше нежно ребрата й под натъртеното място. Ан трепна.

Погледите им се срещнаха.

— Тук ли боли?

— Да — прошепна тя е пресъхнало гърло.

— Имаш само една тъмна синина. Можеше да бъде по-лошо, много по-лошо.

Изведнъж Дом застина. Погледът му отново срещна нейния. В очите му се отразяваха обзелите го силни, противоположни чувства. Внезапното желание и отчаяният опит да го потисне. Изненадваща нежност и черна ярост. Той се изправи рязко и се отдалечи от леглото. Ан придърпа ризата си надолу. Движението й причини болка, която я накара да изстене тихичко.