Съпругата на Уейвърли, сега вече вдовстваща маркиза, хвърли в гроба бял карамфил. Лицето на Кларис беше бледо като фина слонова кост, в сините й очи блестяха сълзи. Но тя стоеше гордо изправена в мъката си. Никой не се приближи до нея, за да я утеши — никой не смееше, дори Ан, колкото и да й се искаше.

Първите буци пръст изтрополиха по капака на ковчега.

Тълпата се развълнува. От скръб или от нещо друго? Все едно, Ан не я беше грижа. През целия ден се бе старала да не обръща внимание на никого — така както никой не й бе обръщал внимание толкова години. Но тъй като стоеше неотлъчно до херцога, това се оказа невъзможно. Селяните, които й се бяха присмивали и я бяха осъждали през най-тежкия период на живота й, благородниците, които клюкарстваха по неин адрес, но нито веднъж не бяха дошли на посещение в дома й, велможите, които дори не познаваше, защото нито веднъж не бе намерила смелост да отиде в Лондон — всички те сега стискаха ръката й и й изказваха своите съболезнования.

Почти замаяна, Ан наблюдаваше как всеки от тях се обръща към херцога и как изражението им се променя. Селяните ставаха смутени, арендаторите — смирени, но напрегнати, дребните земевладелци — почтителни, но някак предпазливи и резервирани. Хората от собствената му класа също се държаха почтително и със загриженост. Мнозина го прегръщаха топло. Ан усети нов прилив на скръб, но не заради себе си, а заради него.

Тълпата продължаваше да се вълнува. Дали пък не беше от любопитство? Понесе се тих шепот. Хората започнаха да обръщат глави. Ан също обърна взор.

И в този миг й се стори, че целият й свят се пръсва на парчета.

На могилата над гроба Ан видя черната лакирана каляска с огромния сребърен кръст на Лион, запретната с четири черни коня, които пръхтяха, захапали юздите. Двама кочияши в сребристо-черни ливреи държаха поводите, а отзад стояха изправени двама лакеи в същите униформи. Вратата се разтвори с трясък.

Ан застина напълно неподвижно. Струваше й се, че дори сърцето й е спряло да бие.

Доминик Сейнт Джордж слезе от каляската и се спря. Силуетът му се очерта ясно на фона на яркосиньото небе.

Ан започна да трепери.

Златистата му глава беше високо изправена. Силните му рамене изглеждаха на Ан невероятно широки, а краката му като че ли бяха още по-дълги, отколкото си ги спомняше. Беше твърде далеч от нея, за да може да види добре изражението му. Но нямаше нужда да го гледа, за да си припомни всяка негова черта. Никога не би могла да забрави това лице, колкото и да й се щеше.

Колко го мразеше!

Заради него бе приета толкова зле през последните четири безкрайни години — отхвърлена от всички, заклеймявана и осъждана, обвита в лоша слава. Заради него.

А той не беше споделил нейния срам.

Ан не можеше да помръдне, не можеше да диша. Той се бе върнал. Не беше очаквала да го стори, дори за погребението на собствения си баща.

Постепенно тя започна отново да си поема въздух — на кратки, болезнени малки глътки. Смяташе, че той вече не е в състояние да й въздейства, но беше сбъркала. Все още й въздействаше. И все тъй властно.

Ан си каза, че сега трябва да бъде силна, особено пред цялата тази тълпа, събрана за да изпрати Филип Сейнт Джордж във вечния му път. Пред тълпата, която преди години я бе обявила за американска авантюристка. Ако се покажеше разстроена или неуверена, всички щяха да решат, че все още го обича. Може би дори той щеше да реши същото. Изпитанията я бяха научили как да бъде силна — беше въпрос на оцеляване.

Главите започваха да се извръщат към нея, погледите — да се насочват от Дом към нея. В сърцето й се прокрадна леден ужас. Преди четири години двамата бяха предизвикали скандал, но Дом не беше страдал — о, не. Тя беше тази, която се превърна в обект на неприлични подмятания, на похотливи погледи и приказки. Единствено тя. Тя бе тази, която беше предадена, изоставена. А сега той се бе осмелил да се върне у дома.

Ан нямаше да търпи това.

Доминик Сейнт Джордж сведе поглед към облечената в траурни дрехи тълпа, скупчена край гроба в подножието на могилата. Гледаше я с разширени, слисани очи, неспособен да повярва, че не сънува.

Зад него конете пръхтяха, покрити с пот и кал. Дом идваше от Париж. Новината за болестта на баща му бе пристигнала преди два дни. Дом напусна Франция незабавно и пътува без почивка. Два дни и две нощи.

Но в съобщението не се казваше, че баща му може да умре.

Зави му се свят. Не, не можеше да повярва. Всички тези мъже в техните черни сюртуци и шапки. Жените в траурните си рокли. Свещеникът, застанал над отворения гроб. Божичко, маркизът беше мъртъв.

Баща му беше мъртъв.

Дом залитна. Усети, че някой се приближава зад гърба му — беше неговият камериер, Вериг.

— Милорд, сър… — каза дребният русоляв мъж.

— Остави ме — прекъсна го грубо Дом.

Вериг се върна при каляската. На сериозното му лице беше изписана тревога.

Дом не се бе връщал у дома цели четири години. Внезапно очите му се изпълниха със сълзи — а той далеч не беше емоционален човек. Проклинаше се за дългото си отсъствие, за всичко. За това, че дори не познаваше собствения си баща.

Не можеше даже да твърди, че е обичал Филип. Беше отгледан от бавачки и възпитатели. С баща си се виждаше всеки ден точно за десет минути преди обяд, и то само за да бъде разпитан как върви обучението му и само когато Филип бе в Уейвърли Хол, а това се случваше рядко. Баща му беше учен, който се занимаваше с античността и обичаше да пътува. През по-голямата част от годината беше в чужбина.

На дванадесетия си рожден ден Дом бе заминал да учи в Итън и оттогава насетне се връщаше у дома не по-често от баща си. Някъде около тази възраст той бе започнал да се отнася към Филип Сейнт Джордж със същото безразличие, с което Филип се отнасяше към него.

Бяха баща и син. Но между тях никога не бе съществувала никаква връзка.

Само че днес на Дом не му беше безразлично.

Той потърка с ръка леко наболата си брада. Беше му зле и имаше чувството, че ще повърне. Слава Богу, от снощи не бе хапвал нищо. Как бе възможно това да се случи? Как бе възможно Филип да умре? Та той беше само на петдесет години. Беше здрав и силен. Никога не се бе разболявал сериозно, макар че толкова често пътуваше из места, където върлуваха епидемии — като Бомбай, например.

Дом с усилие раздвижи краката си, отиде до самия край на могилата и впери поглед надолу към тълпата.

Беше загубил всички шансове да опознае собствения си баща.

Нямаше нужда да се рови из паметта си, за да си спомни последната среща с Филип. Беше в деня на сватбата му — ден, за който Дом решително избягваше да мисли. Но днес бе изключение.

* * *

Стоеше с баща си и дядо си на стъпалата на малката провинциална църква на село Дълтън и поздравяваше гостите, които наброяваха едва две дузини и бяха все роднини. Да, но далечни роднини, изпълнени със завист към него заради богатството и положението му — неща, които те не притежаваха. Навсякъде го посрещаха коси погледи и шушукания. Той вече беше решил да се преструва, че всичко е наред. Че не го е грижа за скандала, който бе причинил, и то точно тук, в сърцето на земите на Ръдърфорд, насред собствения си дом.

— Може би е по-добре да се усмихнеш, Доминик — промърмори под носа си Филип, когато започнаха да посрещат гостите.

— За какво трябва да се усмихвам?

— Ти сам създаде тези обстоятелства — спокойно каза Филип, пренебрегвайки неприкритото обвинение в тона на сина си. — Може би е добре да възпиташ у себе си малко съвест, Доминик.

Слепоочията на Дом пулсираха неистово. И без това вече се презираше достатъчно.

— Знам, че няма да ми повярваш, но аз имам съвест.

Филип се разсмя.

— Може би трябваше да се вслушаш в нея още преди години… или поне по време на празненството по случай годежа ти с Фелисити.

Дом мрачно си пое дъх. Бученето в главата му се засили.

— Туше.

И двамата внимаваха да не говорят за онази нощ — нощта, в която го бяха открили с Ан Стюарт при твърде компрометиращи обстоятелства.

— Естествено, твоята съвест или липсата на такава е без значение за мен. Ти ще продължиш да вършиш каквото ти скимне, както си правил винаги. Все пак се надявам, че един ден, когато умра, ще започнеш да се държиш по-прилично, както подобава на положението ти.

— Не знаех, че си загрижен за моето поведение — разкаяно каза Дом.

— Не съм — отвърна Филип. — Само че ти си мой наследник и всичко, което вършиш, рефлектира върху мен.

Дом замълча. Какво беше очаквал за сватбения си ден? Сърдечна прегръдка? Някакъв знак за бащинска привързаност… или дори обич?

— Не е ли малко късно за бащински съвети, татко? — Тонът на Филип бе натежал от ирония.

— Без съмнение.

* * *

Облечените в черно хора в гробището отново изплуваха пред погледа му и това го откъсна от миналото. Дом се опита да овладее треперенето си. При последната им среща баща му бе говорил за собствената си смърт. Каква ирония!

Дом пропъди спомена за този отдавнашен кратък разговор. Не можеше обаче да се освободи от чувството за вина, което стягаше сърцето му все по-силно. Сякаш досегашното угризение — а и съжаление — не му бяха достатъчни.

Той пое дълбоко дъх, за да се поуспокои. Погледът му обходи познатата панорама наоколо. Беше топъл и слънчев летен ден. Небето бе яркосиньо, тревата — тучно зелена, навсякъде цъфтяха цветя. Сред меко заоблените хълмове в далечината се забелязваха неясните розово-бели очертания на Уейвърли Хол. Само на няколко километра зад него беше брегът на Ламанша. А на север хълмовете бяха много по-стръмни, опасани с огради и каменни стени, изпъстрени със стада пасящи крави и овце.