Нима един мъж може да мрази собствения си син заради прегрешенията на майка му? Да обвинява собствения си син заради прегрешенията на майка му?

Или самият този син е бил плод на тези прегрешения?

Беше ли Филип негов баща?

Зави му се свят. Ако Филип не бе негов баща, това обясняваше защо никога не се бе държал като такъв. Въпреки цялото си огорчение, въпреки всички грехове на съпругата си, той не би могъл да мрази дете, което е негова собствена плът и кръв.

И все пак това бе невъзможно. Абсурдно. Ръдърфорд знаеше всичко — тогава как би могъл да не знае за това? Дом бе отгледан в дома на Сейнт Джордж. Дядо му никога не би го оставил да наследи Филип — а един ден и херцогската титла — ако не беше истински Сейнт Джордж.

Освен това Дом приличаше на Сейнт Джордж. Мъжете в рода бяха прочути със златистите си коси и очи и с изключителната си външност. Цял живот бе слушал хората да говорят, че е същински Сейнт Джордж до мозъка на костите си.

Това пращаше целия този абсурден въпрос по дяволите. Би било твърде невероятно съвпадение да притежава всички черти на рода Сейнт Джордж и да не е син на Филип.

Следователно Филип го бе мразил заради Кларис, а не защото не е негов син. Искаше му се това да е истината. Но не бе убеден.

Сейнт Джордж ли съм или просто един самозванец?

Той отново се взря в отражението си. Не вярваше много на случайните съвпадения. А точно в този момент и не искаше да вярва. Страхуваше се да вярва.

Затвори очи, внезапно останал без дъх. Имаше чувството, че гърдите му ще се пръснат. Трябваше веднага да отиде при майка си и да я помоли за обяснение. Но какво точно щеше да й каже? „Майко, моля те да ме извиниш, но изневерила ли си на баща ми, както твърди той, и ако е така, това преди сватбата ви ли е станало или след нея?“ Подобно непростимо нахалство би дало на Кларис пълното право да му зашлеви един хубав шамар.

Но това не беше нахалство.

Защото съмненията бяха породени от думите на собствения му баща. Ако той не беше Доминик Сейнт Джордж, ако Филип не бе негов баща, то тогава Ръдърфорд не му беше дядо. Тогава Уейвърли Хол не му принадлежеше по рождение. Тогава Дом не беше маркиз Уейвърли, граф Кемптън и Хайглоу, барон Фелдстоун и виконт Лион. Не беше наследник на Филип. Нито на Ръдърфорд.

Ако не беше Доминик Сейнт Джордж, то тогава целият му живот бе една измама. Една грандиозна измама.

13

— Добро утро, мамо.

Поздравът сепна Една Колинс — закръглена, приятна блондинка малко над петдесетте, която седеше край овалната маса в трапезарията заедно със сина си. Чинията й бе препълнена с бекон, яйца и препечени филийки.

— Рано си станала, Фелисити.

Фелисити се усмихна и целуна майка си по бузата. Беше облечена в светлолилав сатенен халат с тъмнолилави кантове, а на краката си носеше чехли в същия цвят.

— Да, така е — съгласи се весело тя, сетне се усмихна на Патрик. — Добро утро, скъпи.

Той я погледна.

— Нека отгатна — искаш да дойдеш с мен в Уейвърли.

Фелисити се засмя, пресегна се, взе от подноса една препечена кифла със стафиди и започна да ги чопли с пръсти.

— Обещавам, че няма да те забавя. Камериерката вече приготвя роклята ми.

Патрик сви рамене.

— Тръгвам оттук в девет и половина. Ако дотогава си готова, нямам нищо против да те взема със себе си.

— Чудесно — каза тя и седна на стола до него.

— Какво си намислила, Фелисити? — попита мрачно Една. Грамадният й бюст се разлюля гневно. — Какви ги вършиш?

Фелисити лапна една стафида и я задъвка с наслада.

— Мамо, вече съм голяма жена. Богата и независима жена. — Тя сви невинно рамене. — Ако Дом има нужда някой да го утеши, не виждам защо този някой да не бъда аз.

Една се изправи на крака.

— Значи си намислила да топлиш леглото му? За това ли съм те възпитавала — за да станеш долна пачавра като братовчедка си?

Фелисити изобщо не беше смутена.

— Стига, мамо. Не съм вече невинна девойка. И нито ти, нито който и да било друг може да ми казва какво да правя и как да се държа. — Тя се усмихна на брат си, който мълчеше безучастно.

— На новия ти съпруг ще му се наложи да нашиба с камшик хубавото ти задниче — сърдито заяви Една. — Съмнявам се, че той би търпял поведението ти!

Фелисити стана от масата и се прозина.

— Няма да има нов съпруг. Защо да се омъжвам повторно? Аз съм богата, млада и красива. Мога да правя каквото си поискам. Да не съм луда, че да се омъжвам отново и да позволя на някой дръвник да ме командва? — Тя тръгна към коридора, но на прага се извърна. — Не се гневи, мамо. — На устните й трепна пленителна усмивка. — Ще бъда много дискретна. Освен това имам да си връщам на Ан, не помниш ли?

С тези думи Фелисити излезе от стаята. Една не каза нищо.

Патрик взе отново вилицата си и продължи да се храни.



Ан вече привършваше със закуската, когато в трапезарията влезе Дом. Беше едва осем сутринта.

— Колко си ранобудна — отбеляза той, като отиде до нея. — Добро утро, Ан. — Гласът му бе топъл.

— Така е. Имам твърде много работа. — Тя се изправи, без дори да го погледне. — Къде е Блейк?

— Какво значение има? Навярно още е в леглото. — Дом протегна ръка и я сграбчи за лакътя. — Къде хукна?

— Чарлз Додс обеща да бъде тук в осем и четвърт. Една от кобилите ще ражда.

— Облечена си за езда — забеляза той.

— В десет имам среща с Патрик.

Усмивката му се стопи. Очите му засвяткаха гневно.

— По дяволите!

— Снощи по време на вечеря се уговорихме да пояздим заедно — спокойно каза Ан, без да обръща внимание на тона му.

— Сигурен съм, че е така. Е, можеш да отмениш уговорката.

Тя го изгледа втренчено.

— Защо се държиш като идиот?

— Защото не ми харесва собствената ми съпруга да бъде обект на долни клюки и гадни сплетни — троснато отговори Дом.

Ан трепна. Не, той навярно преувеличаваше. Не бе възможно някой да си мисли нещо за нея и братовчед й!

— Може би трябваше да проявиш подобна загриженост преди четири години, когато наистина бях обект на всевъзможни клюки — свързани с теб.

— Ти си умна жена, Ан, и аз наистина трябваше да прозра това още преди четири години — рязко каза Дом. — Но преди четири години изобщо не ми пукаше. И не ревнувах!

Ан отвори уста да каже нещо — и я затвори.

— Чуй ме добре — продължи той. — Ако ти не кажеш на Патрик, че уговорката ви отпада, ще му го кажа аз.

Тя потръпна.

— Между нас с Патрик не съществува нищо повече от приятелство. И никой не говори по наш адрес.

— Грешиш и за двете, независимо дали го съзнаваш или не. — Дом се завъртя рязко и отиде до скрина, върху който бяха оставени подносите със закуската.

Начинът, по който й бе обърнал гръб, никак не се понрави на Ан. Нито пък и се нравеше да й казва какво да прави. Тя се приближи до него и го потупа по рамото. Дом се извърна.

Гласът й бе мил и невинен.

— Дом, защо не обърнеш малко внимание на онази стара поговорка, която учи, че мухи се ловят с мед, а не е оцет.

Той я изгледа хладно.

— Не се интересувам от ловене на мухи, Ан.

— Да, ти съвсем недвусмислено показа от какво се интересуваш. И какво ли друго можех да очаквам от човек с твоята репутация? — заяви Ан, след което излезе от трапезарията.

Докато слизаше по входните стъпала на къщата, молите на черния й костюм за езда се ветрееха гневно след нея. Беше хубава лятна утрин, но тя бе твърде ядосана, за да забележи това. Додс вече беше в конюшнята и преглеждаше издутия корем на кобилата. Щом влезе вътре, Ан се улиса в грижи за красивото доресто животно и така съумя да пропъди Дом от мислите си.

Половин час по-късно, след като се бе уверила, че кобилата е добре, тя напусна конюшнята. Всичко навън беше окъпано в ярка слънчева светлина. Лятото бе в разгара си и денят беше прекрасен. Ан въздъхна. Започваше да се успокоява. Сега щеше да поязди сама и да се успокои напълно — стига само да успееше да не мисли за Дом и за неговото предложение.

За нещастие на излизане от конюшнята погледът й неволно попадна на градините, по-точно на частта от тях, която се виждаше иззад къщата. Ан забави крачка. Беше си спомнила за изгорената роза. Стомахът й се сви. Не искаше да мисли за това. И нямаше представа какво може да означава.

Всичко бе толкова странно. Самата мисъл, че някой си е направил труда да се промъкне в стаята й и да остави подобен необичаен знак, беше доста шокираща. Но вероятно това бе просто някаква шега, над която нямаше смисъл да се разсъждава.

Тя пропъди и тази мисъл. Беше наредила на Уили, главния коняр, да оседлае коня й и да го приготви за езда. Изведнъж обаче се закова на място. Нейният скоклив млад жребец наистина я очакваше, както бе помолила, но до него имаше още един оседлан кон. А до тях, уловил юздите и на двете животни, стоеше Дом.

Това я вбеси. Тя пристъпи напред, дръпна юздите на своя кон от ръцете му и каза троснато:

— Не желая компания.

— Но само преди час желаеше компанията на Патрик — заяви Дом със спокоен глас. В святкащите му очи обаче нямаше и следа от спокойствие.

— Няма да яздя с теб — решително каза Ан.

Той я изгледа втренчено, сетне изруга.

— Ан, не искам да се караме. Напротив, искам да се помирим. Погледни каква великолепна утрин. При това, ако съм запомнил правилно, ти си отлична ездачка. Нека пояздим заедно и да се насладим на този чудесен ден. Може дори да се позабавляваш, стига, да успееш да се отърсиш от враждебното си отношение към мен.

Ан стисна устни. Да се позабавлява. Що за оправдание бе измислил, за да я придружи?! Да се позабавлява. Кога за последен път се бе забавлявала? Дори не помнеше.