— Влез — кимна херцогът, като стрелна с поглед подвързаното с червена кожа пакетче в ръката й. — Какво е това, Кларис?

Тя вече не се усмихваше.

— Как какво? Дневникът на Филип, разбира се. — Очите й блестяха ярко.

— Дом ти го е дал? — Златистият му поглед я прониза. Без да отмести очи Кларис отвърна без колебание:

— Не. Аз го взех сама.

— Разбирам. Без негово разрешение.

— Да! Очевидно дори не е разбрал, че липсва. Беше го захвърлил съвсем небрежно в стаята си. Изобщо ли не ви е грижа? — обвинително извика тя.

С непроницаемо изражение на лицето Ръдърфорд прекоси стаята и затвори вратата зад гърба й.

— Естествено, че ме е грижа. Знаеш колко обичам Дом.

— Нямам предвид това! — Кларис размаха дневника пред очите му. Не се случваше често да загуби самообладание и да демонстрира открито омразата си към него. Но сега бе един от тези редки моменти. — Не ви ли е грижа какво е написано тук? Кажете ми!

— Разбира се.

— Филип е знаел.

Ръдърфорд не трепна.

— Никъде не го споменава изрично, но го намеква неведнъж. И е бил изпълнен с омраза към цялото семейство.

— Всичко това ми е известно.

Кларис го изгледа сепнато. Но бе неспособна да се сдържи.

— А знаехте ли, че към вас е изпитвал най-дълбока омраза?

Този път на лицето му се изписа болка.

— Да. И това знам. Върни дневника на Дом.

Тя отстъпи крачка назад.

— Господи, вие сте луд. Нима искате той да разбере?

— Може би.

— Не — каза Кларис и поклати глава. — Не. Ще го изгоря. Вие сте глупак!

Ръдърфорд се поколеба. Понякога бе по-добре старите рани да не се отварят отново. Но той беше стар човек, изпълнен с хиляди съжаления. И ако умреше преди внукът му да е узнал истината, Дом никога нямаше да я узнае, защото бе повече от сигурен, че Кларис ще си държи езика зад зъбите до последния си дъх.

— Мисля, че това е отмъщението на Филип — каза разпалено тя. — Отмъщението спрямо всички нас. Спрямо вас, спрямо мен, спрямо Дом… спрямо света. Той беше огорчен човек, изпълнен с омраза човек. Обзема ме ужас само като си помисля какво самообладание трябва да е притежавал, за да не разкрие нито веднъж онова, което е знаел. Нищо чудно, че непрекъснато пътуваше! Мразел е Уейвърли Хол толкова силно, колкото е мразел всички нас.

Ноздрите на Ръдърфорд пламнаха. Челюстта му бе стисната здраво. Не, нямаше място за колебания.

— Върни дневника на Дом, Кларис.

Кларис механично притисна томчето към гърдите си.

— Той трябва да бъде унищожен.

— Защо? Защото ти би загубила най-много от всички? — Очите му се присвиха. — Върни дневника на Дом.

С тези думи той тръгна рязко към вратата и излезе.

Кларис остана сама, загледана след него. Очите й се напълниха със сълзи. Господи, мразеше го! Но той бе един от най-могъщите хора в страната, отговорен единствено пред кралицата и пред Бога. Дори тя не смееше да не му се подчини. Независимо колко силно й се искаше.

Но един ден все пак щеше да си отмъсти. Очакваше този ден вече двадесет и девет години.



Когато Ан слезе в салона, всички вече се бяха събрали. Погледът й веднага откри Дом. Той бе застанал до мраморната камина и разговаряше с Блейк; и двамата държаха в ръка по чаша шери. До тях стоеше Фелисити — толкова близо, че пищните златисти поли на роклята й обгръщаха краката на Дом. При всяка произнесена от него дума тя се заливаше от смях. А деколтето й бе толкова изрязано, че всяко вдишване заплашваше да извади на показ цялата й гръд.

Ан си каза, че й е все едно.

Ръдърфорд седеше върху тапицираното в златен брокат канапе и говореше с Патрик, който седеше до него. Щом видя Ан, Патрик се спря по средата на изречението и й се усмихна. Навярно бе дошъл като придружител на Фелисити, въпреки че като вдовица тя имаше пълно право да ходи на гости и приеми сама, стига да поиска. Но присъствието му зарадва Ан.

Тя влезе в салона, без дори да погледне към Дом и неговата компания, макар да усещаше втренчения му взор. Отиде право при херцога и каза е грациозен реверанс:

— Добър вечер, Ваша светлост.

Ръдърфорд се изправи с усилие.

— Добър вечер, Ан. — Сетне я целуна по бузата.

Ан се обърна към Патрик.

— Това се казва изненада.

— Хубава, надявам се.

— Чудесна — отвърна тя с усмивка. Зад гърба му зърна Дом, който ги наблюдаваше втренчено. Собствената му усмивка се бе стопила.

Ан се усмихна още по-лъчезарно.

— Отдавна не си вечерял с нас. Ще бъдеш ли мой кавалер тази вечер?

Патрик се засмя и я хвана под ръка.

— Разбира се.

Тя видя, че Дом е разгневен и се изпълни с още по-голямо задоволство. Някакъв глас дълбоко в нея тихо й нашепваше, че се държи като дете; не, още по-лошо — като Фелисити. Но Ан никога досега не бе флиртувала с мъж. Никога не бе виждала Дом да я гледа с толкова неприкрита ревност. Моментът бе просто опияняващ. Но нима бе възможно да я ревнува? Нея?!

Това означаваше, че не му е безразлична, дори ако ревността му бе продиктувана единствено от накърненото му мъжко самолюбие.

Не, не можеше да е истина.

Междувременно Дом й бе обърнал гръб. Ужас обхвана Ан. Фелисити шепнеше нещо на ухото му и устните й като че ли почти докосваха бузата му.

Задоволството на Ан отлетя. Въпреки че се бе престорила на храбра пред Дом, тя не беше светска жена и не умееше да флиртува. Освен това не бе надарена е онези достойнства, които мъжете очевидно ценяха толкова много. И беше облечена в плътно затворена, грозна черна рокля — от уважение към паметта на починалия си свекър. Пълна глупост бе да си помисли дори за миг, че би могла да накара Дом Сейнт Джордж да ревнува. След като на шията му се бе увесила жена като Фелисити. След като в Лондон го очакваше онази френска актриса. И двете му деца от бившата му любовница.

Ръдърфорд се приближи до нея, прегърна я през кръста и я отведе настрана от Патрик.

— Лицето ти е като огледало на всичките ти чувства, скъпа.

— Толкова ли ми личи? — Гласът й бе прегракнал заради напиращите в очите й сълзи. Тя се покашля, за да го прочисти и каза ядосано: — Аз съм истинска глупачка.

— Не бих казал. Глупачката е Фелисити.

— Тя е възхитителна. Аз съм невзрачна. Такъв ми бил късметът. Дом смята, че не си струва дори да ме погледне.

— Напротив, мисля, че ужасно те ревнува заради приятелството ти с Патрик.

Противно на волята си, Ан се обнадежди. Но не искаше да се надява — не и когато ставаше въпрос за съпруга й.

— И аз така си помислих — призна тя. — В първия момент. Докато не осъзнах колко е абсурдно дори като идея.

— Изобщо не е абсурдно, Ан. — Ръдърфорд я потупа по рамото. — Скъпа, ти си красива, много по-красива от повечето жени, и много по-красива от блудкавата си братовчедка. Божичко, та ти изглеждаш досущ като майка си Джанис, а на времето тя беше голяма красавица.

— Наистина ли смятате, че приличам на нея? — Струваше й се напълно немислимо.

— Да. Докато Фелисити прилича на Една. И като външност, и като характер. Дом не е глупак, Ан.

Ан не знаеше какво да мисли. Обърна се към Дом… и откри, че е вперил пронизващ поглед в нея. Тя не отмести очи. Но усети, че й е трудно да диша.

— Искаш ли един съвет? — меко попита Ръдърфорд. Ан кимна.

— На твое място бих продължил да се държа както досега и бих забравил за Фелисити, защото тя не може да стъпи и на малкия ти пръст.

Тя се усмихна.

— Много сте мил.

— Не, аз съм просто един стар човек, а старите хора са искрени, понеже не им остава много време, та да лъжат.

Думите му я натъжиха.

— Моля ви, не говорете така, Ваша светлост.

— Защо? Аз не се боя от смъртта, Ан. Поживях си добре.

Ан не знаеше какво да каже. Погледът на херцога бе станал блуждаещ, далечен. Навярно мисли за съпругата си, херцогиня Сара, реши тя. Всички знаеха, че причината Ръдърфорд да не се ожени повторно, е неспособността му да преодолее болката от загубата на първата си и единствена жена.

— Как ми се иска да съм познавала херцогинята — тихо промълви Ан. — Каква беше тя?

Ръдърфорд се сепна. Погледът му се проясни.

— Сара ли? Беше добра съпруга и добра майка. Беше топла и тиха като късен пролетен ден. Когато за пръв път видях твоята майка — това беше няколко месеца преди официалния й дебют — останах много изненадан. — Той се покашля. — Между двете сестри съществуваше много силна прилика и все пак бяха различни като деня и нощта. Скоро разбрах защо. Всичко у Сара беше нежно и смирено. А Джанис… о, тя беше като ярка светлина, като сияйна звезда — сърдечна, щедра, невероятно искрена и винаги засмяна и весела. Всички я обичаха. Мъже и жени, млади и стари. И децата, естествено. Тя толкова копнееше да има деца.

Ан го гледаше безмълвно. Познаваше херцога от години, но никога не го бе чувала да говори по този начин. Ръдърфорд се усмихна.

— Макар че разликата им беше цели дванадесет години, двете бяха много близки. Джанис боготвореше Сара, а Сара обожаваше Джанис. Тя възлагаше големи надежди на майка ти, скъпа. Джанис можеше да се омъжи за много знатен благородник. Можеше да се омъжи за когото пожелае. Тя бе кралицата сред всички дебютантки за сезона. Получи над дузина предложения за женитба… и ги отхвърли до едно. — Усмивката му угасна.

— Нямах представа — прошепна Ан, вперила ококорени очи в лицето на херцога.

Той стисна челюст.

— Сара беше смазана, когато Джанис избяга. Беше едва осемнадесетгодишна. Остави ни само една кратка бележка. Както знаеш, на следващата година Сара почина.

— А майка ми се е омъжила за баща ми.

— Да — мрачно каза Ръдърфорд. — Съжалявам. Знам колко ти липсва баща ти и колко го обичаш, но Джанис заслужаваше по-добър живот от скитническото съществуване, което е водила с него.