Единадесет години по-късно Ан се появи в дома на Колинсови — кльощаво, мълчаливо сираче, останало без подслон и без петак. Дълго време херцогът се опитваше да не обръща внимание на съществуването й. Не желаеше нито да я среща, нито да я познава, още по-малко — да я харесва. Нали тъкмо тя бе виновна за смъртта на Джанис — тя и Фред Стюарт.

Но един ден любопитството, което го глождеше отвътре, го подтикна да я посети. И още в първия миг, в който зърна слабичкото, посърнало от скръб момиченце, сърцето му се разтвори и я прие безрезервно. Оттогава насетне Ръдърфорд бе започнал постоянно, макар и предпазливо, да се интересува от Ан. Проследявайки отблизо нейното съзряване, той постепенно си даде сметка, че тя е точно копие на майка си — не само на външен вид, но и по дух. Че сърцето й е щедро, любящо и искрено.

Да, херцогът бе колкото прагматик, толкова и романтик.

Още преди години бе решил, че Дом и Ан са родени един за друг. Не защото си подхождаха — а те наистина си подхождаха, — нито за това, че Ан бе тъй силно влюбена в Дом. Просто заради свои си причини — лични, егоистични и ревниво пазени в тайна.

Затова херцогът си бе дал обет. Обет, че ще стори всичко, което е по силите му, за да ги събере — а той бе един от най-силните и могъщи хора в цяла Англия. Дори това да бе последното нещо, което щеше да стори в живота си, щеше да види Дом и Ан отново заедно. Само така щеше да изпълни своя дълбоко личен дълг към Джанис Станхоуп Стюарт.



Дом се бе върнал. Тя свали очилата си. Ръцете й трепереха. Беше се върнал. Въпреки всичките й съмнения.

Можеше да се преструва пред себе си, че този факт я ужасява. Но това бе вярно само отчасти.

Не съумя да се съсредоточи върху писменото оплакване на един от арендаторите, което преглеждаше. Погледът й непрекъснато бягаше към прозореца. Сърцето й бе започнало да пулсира неравномерно. Дом вече не се виждаше, но Ан знаеше, че е навън заедно с другия джентълмен, защото продължаваше да чува приглушените им гласове. Реши, че няма да им обръща внимание.

В този момент до слуха й достигна смехът на Дом — плътен, топъл, леко дрезгав. И толкова съблазняващ.

Този смях тутакси извика в паметта й спомена за нощта, която бяха прекарали заедно.

Ан се изправи, остави очилата и приглади назад стегнатата си в кок коса. Дом се бе върнал с няколко от своите състезателни коне. Наистина смяташе да остане, нищо че тя ясно му бе дала да разбере, че не го желае тук. И сега щеше да очаква от нея отговор.

Ан си пое дълбоко дъх и реши: нямаше нужда да се крие в кабинета си. Дом и неговият приятел бяха застанали до едно оградено пасище, когато тя излезе навън. Из пасището обикаляше красиво черно жребче на не повече от три години. Високо вдигнатата му опашка се развяваше като знаме зад него, а шията му бе извита като дъга. Щом видя Ан, то изпръхтя и препусна в галоп. Ан разбираше от коне. Явно бе, че този се опитва да я впечатли.

— Де да беше толкова послушен и с ездач на гърба си — сухо отбеляза Дом.

— За щастие ти успя да намериш жокей, който е способен да го обуздае — отвърна другият джентълмен.

— Да, и сега вече трябва да започне да печели надбягванията.

Ан слушаше разговора, но вниманието й бе заето е жребеца.

Това е кон, роден за високи скорости и състезания, мислеше си възхитено тя. Кон, роден да бъде шампион. Дом обаче се бе обърнал към нея.

— Здравей, Ан — промърмори той. Погледът му я обходи бавно от глава до пети.

Вниманието й мигновено се съсредоточи върху съпруга й: конят беше забравен.

— Дом.

Каза го със съвършено учтив и хладен тон. Но настойчивият му поглед я принуди смутено да приглади с длан полите си и да се изчерви. Прекрасно разбираше за какво мисли Дом. Той също си припомняше онази нощ.

— Позволи ми да ти представя моя приятел лорд Тиъдър Блейк. Той е вторият син на граф Хардинг — каза Дом.

Ан се усмихна сърдечно на Блейк. Но не и на Дом. Блейк пое ръката й и я вдигна към устните си.

— С нетърпение чаках да се запозная с вас, лейди Сейнт Джордж. — Пълното мълчание на Дом по въпроса за неговата съпруга, както и припряността му да се върне в Уейвърли Хол колкото се може по-бързо, ми подсказаха, че тук го очаква много красива жена.

— Благодаря ви — каза Ан. Блейк очевидно бе донжуан, навикнал да сипе комплименти. Беше красив мъж със светла кожа, сини очи и коса, черна почти колкото нейната. Когато се усмихваше — а той го правеше често — на бузите му се появяваха дълбоки трапчинки. Ласкателствата му може и да бяха пълна глупост, но на чара му бе трудно да се устои. Ан подозираше, че с времето ще започне да го харесва. — Много сте любезен, лорд Блейк.

— Просто Блейк. — Той й намигна. — Всички мои приятели ме наричат така, проявявайки очевидна непочтителност към прочутите ми деди.

Ан се засмя.

— Защо не Тиъдър тогава?

— Мили Боже, не! — извика Блейк с престорен ужас. Тя отново се усмихна топло.

— Добре, нека бъде Блейк.

— Достатъчно, Блейк — изръмжа Дом. — Запази си тези трапчинки за някоя друга.

Приятелят му се ухили.

— Небеса, да не би да ревнуваш от това, че съм разменил няколко думи е жена ти, старче?

— Глупости — изсумтя Дом и отново впери настойчиво поглед в Ан. — Съжалявам, че се забавих с един ден повече от предвиденото.

— Нима? Не бях обърнала внимание — сви рамене тя, сякаш не бе прекарала последните няколко нощи будна, питайки се къде е той, мислейки над неговото предложение… и над това дали наистина ще се върне.

— Поканих Блейк да ни погостува за няколко дни — каза Дом. — За да ми помогне да обучим Лъки. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че не — отговори Ан. Погледът й се върна на жребеца. — Изглежда превъзходен.

— Сам го отгледах — каза той. — Лъки е най-бързият жребец, който съм виждал през живота си.

— Но? — попита тя, доловила, че има още нещо.

— Доскоро беше изключително труден за обяздване. Въпреки това аз вярвам, че може да бъде голям шампион.

— Не бих се изненадала.

Дом я изгледа втренчено.

— Разбираш ли нещо от коне, Ан?

Ан издържа на погледа му.

— Да.

Двамата останаха вторачени един в друг близо минута. Пулсът на Ан се ускори. В този момент обаче Блейк видя някого зад гърба й и подсвирна.

— Коя е тази?

Ан се обърна, същото стори и Дом. С усилие на волята тя съумя да запази изражението си спокойно. Дом, от своя страна, се постара да изглежда и да звучи напълно безстрастно.

— Това е братовчедката на Ан. Не мога да повярвам, че не познаваш Фелисити Колинс-Рийд.

— Вдовицата на Харълд Рийд? Не, нямам щастието да я познавам — ухили се Блейк. — Но съм слушал за нея и трябва да кажа, че наистина е толкова красива, колкото се говори. Дали е и толкова студена, колкото се говори?

Противно на волята си Ан впери поглед в Дом. Той се обърна и се усмихна на приятеля си.

— Сигурен съм, че не с всички, Блейк. Ела, ще ви запозная. — Потупа го по рамото. — Всъщност, ще я поканя на гости за вечеря, за да не флиртуваш с жена ми.

Пред погледа на Ан двамата се отправиха към Фелисити, която не се бе появявала нито веднъж в Уейвърли Хол, откакто Дом бе заминал. Знаеше защо братовчедка й се появява точно сега. Не искаше да се гневи, нито да се чувства в опасност. Но бе така.

Видя как Фелисити се усмихва на Блейк… и как после цялото й внимание се насочва към Дом. Тя се извърна рязко, подпря се на оградата на пасището и се загледа в черния жребец, който пасеше трева на няколко крачки от нея. Усетил погледа й, той вдигна глава и втренчи блестящите си, бдителни кафяви очи в нея. Ан се опита да се усмихне, но не успя.

— Здравей, момчето ми — каза тихичко тя. — Какъв си красавец! Вярно ли е, че си бил и малко непослушен?

Конят я слушаше с наострени уши, без да помръдне. Само широките му ноздри трепнаха едва забележимо.

— Е, кажи, красавецо, знаеш ли какво ще направя сега? — Лъки изпръхтя и прибра уши назад.

Точно в този момент Ан усети присъствието на Дом зад гърба си и изтръпна.

— Надявам се, че това, което обсъждаш с коня ми, е моето предложение? — тихо каза Дом. Дъхът му погали врата й.

Тя се обърна. Грешка. Той бе застанат толкова близо зад нея, че полите й покриваха ботушите му. А Ан не можеше да отстъпи назад, защото гърбът й вече бе притиснат до оградата.

— Предложение? — сви рамене тя, сякаш изобщо не си спомняше за какво става дума.

Но си спомняше.

О, как добре си спомняше.

Една седмица, в която да прави всичко, което той поиска от нея. Една седмица с него. Знаеше и точно какво иска той от нея.

— Е? — попита Дом.

— Не съм мислила за това — излъга Ан. Откакто беше заминал, не бе мислила за нищо друго.

— Тогава помисли сега — каза той. Погледът му я пронизваше.



Кларис имаше нов апартамент в южното крило на Уейвърли Хол. Макар че бе живяла в господарския апартамент с Филип от първия ден на брака им преди двадесет и девет години, сега бе спазила традицията и се бе преместила в стаите, предназначени за вдовицата на господаря.

Тя излезе от апартамента си с разтуптяно от тревожно нетърпение сърце. В ръката си стискаше дневника на Филип.

Пред отворената врата на библиотеката Кларис се спря. Херцог Ръдърфорд бе застанал с гръб към нея до прозореца, загледан навън. Сърцето й заби още по-силно. Вече знаеше, че Дом току-що е пристигнал.

— Ваша светлост — хладно каза тя.

Той се обърна. Без да се усмихне дружелюбно. И как да го стори, когато двамата далеч не бяха приятели.

— Мога ли да поговоря с вас? — попита Кларис с прикрито фалшива усмивка.