Никой от двама им не забеляза, че очите на Фелисити също святкаха яростно.

Ан се върна при писалището си, седна и се зае да преглежда някакви цифри. Чу как Дом влезе в кабинета и се спря на прага, но в продължение на няколко минути се правеше, че не го забелязва. Накрая вдигна поглед.

— Мен ли търсиш?

Тонът й беше делови. Но пред очите й беше Фелисити, хванала Дом под ръка, притиснала едрата си гръд към него, усмихната.

— Да, всъщност… да.

Ан вдигна отново очи и хладно го изгледа изпод вежди. Напомни си, че трябва да бъде сдържана и да запази самообладание.

Дом продължаваше да стои на прага, облегнат на рамката на вратата. Нехайство лъхаше от позата му. Но не и от очите му.

— Реших да отида до Лондон, за да докарам конете си тук.

— О! Значи наистина смяташ да останеш? — Тонът й беше подигравателен.

Погледът му потъмня.

— Струва ми се, че бях повече от ясен по този въпрос — каза той съвсем тихо. — Снощи.

Ан се изправи рязко. Беше поруменяла.

— Губиш си времето, ако останеш тук.

Дом вдигна вежди.

— Нима? — Сега той й се подиграваше. — Не бих казал, че миналата нощ беше загуба на време за мен.

Тя сви юмруци.

— Няма да спя повече с теб, Дом.

Дом не каза нищо.

Ан събра кураж и продължи:

— Бих желала да се разберем като цивилизовани хора по въпроса за нашия брак. — Когато видя, че той продължава да я гледа безмълвно, тя добави: — Той трябва да си остане чисто формален.

Дом все още мълчеше. Но златистите му очи се бяха присвили до две тесни топазени цепки.

— М-много брачни двойки сключват подобни споразумения. С-сигурна съм, че знаеш това по-добре от мен. — Ан отстъпи крачка назад. Сега Дом се усмихваше и усмивката му бе заплашителна. — Н-няма ли да кажеш нещо?

— Не.

Тя си пое дъх.

— Не бях ли достатъчно ясен? — процеди през зъби той.

— Не можеш да ме принудиш да спя с теб! — извика Ан.

Дом отново се ухили.

— Нямам намерение да те принуждавам да вършиш каквото и да било, мадам. Но определено възнамерявам да спя с теб.

— Но аз не те желая! — извика отново тя.

— Кого се опитваш да заблудиш? — тихичко попита Дом.

— Вън!

Той се отдели от стената и за ужас на Ан се отправи към нея. Не се спря, докато не стигна до писалището. Там се наведе напред, подпрял длани на плота. Сега двамата бяха тъй близо един до друг, че носовете им почти се докосваха. Но Дом бе толкова по-едър от нея, че Ан се почувства дребна, слаба, безпомощна.

— Желаеш ме не по-малко, отколкото те желая аз.

— Не е вярно. А и ти просто играеш по свирката на Ръдърфорд.

— Не играя по ничия свирка — рязко каза Дом. — Искам те. И мисля, че снощи доказах това.

Ан се завъртя рязко в опит да му обърне гръб; но Дом мълниеносно заобиколи писалището и я дръпна обратно.

— Искам те и сега, Ан.

Очите й се разшириха.

— Не говори глупости.

Неговите очи се присвиха.

— Не говоря глупости. — Внезапно той я сграбчи за ръцете и я притегли към себе си. От устните й се изтръгна сподавено възклицание, когато коремът й се докосна до коравите му слабини. Очите й се разшириха още повече; беше й трудно да диша.

— Така е — промълви тихо Дом. — Искам те сега, и то много.

— Пус-пусни ме.

Той се подчини.

Ан заотстъпва назад, докато гърбът й не опря в стената. Не откъсваше очи от лицето му, но го правеше с цената на неимоверни усилия, защото погледът й непрекъснато бягаше надолу.

— Какво ще ми струва твоето заминаване?

— Моля?

— Какво ще ми поискаш, за да оставиш завинаги Уейвърли Хол и мен? — отчаяно извика тя.

Дом я изгледа втренчено, без да й отговори.

— Все трябва да има нещо!

Устата му се изкриви. Очите му отново се превърнаха в два топазени камъка.

— Една седмица.

— Моля? — пресипнало възкликна Ан.

— Ела някъде с мен за една седмица. Една седмица, в която няма да ми отказваш нищо.

Сега бе неин ред да остане слисана. Тя докосна гърдите си с надеждата да укроти пулса на сърцето си.

— Мислех си за нещо по-различно — прошепна.

— А аз мисля за тялото ти.

Ан поклати глава.

— Никога няма да се съглася с подобен абсурден план.

— Защо? Страх ли те е? — присмехулно попита той.

— Да! Не! Щом толкова не можеш да сдържаш похотливостта си, ще трябва да отидеш при някоя от другите си жени — извика тя и този път не се сдържа и погледна надолу. Панталоните му бяха изопнати — все още бе силно възбуден. Ан се изчерви. — Сигурна съм, че Фелисити с радост ще откликне на нуждата ти.

— Но аз не искам Фелисити — каза Дом. В тона му имаше опасна нотка. — Искам теб.

Следващите си думи Ан произнесе с огромно усилие на волята.

— Но аз не те искам.

— Лъжкиня. — Той се усмихна язвително. — За тези четири години си можела да анулираш брака ни когато пожелаеш. Но ти така и не го стори. Признай истината, Ан. Признай защо не си го анулирала.

Ан сплете ръце. Не смееше да отговори. Дори пред себе си.

— Кажи ми — настоя предизвикателно Дом. Знаеше какво иска да му отговори. Тя облиза устни.

— Знам какво си мислиш. Но грешиш.

— Наистина ли? Не смятам. — Той отново пристъпи към нея и Ан се озова приклещена между писалището и стената. — Мисля, че си продължила да ме обичаш и след като те оставих. И че през всичките тези години си ме чакала да се върна.

— Не е вярно.

— Тогава съществува само една друга възможност — мрачно каза Дом.

Ан застина. В душата й пропълзя ужас.

— И тя е, че си коварната, ламтяща за богатства американка, за каквато те мислят мнозина.

Прималя й. Коленете й се огънаха.

— Не — прошепна тя.

— Тогава коя е истината? — В усмивката му нямаше радост. Очите му святкаха. — Знам, че те води едно от двете — или сърцето, или безскрупулното коварство.

Беше прав. Ан се почувства хваната натясно.

— Върви си. Махай се. Веднага.

— Ан…

— Върви си! — изкрещя тя. — Махай се! Моля те!

Дом трепна.

— Много добре. Заминавам за Лондон, но след няколко дни ще се върна. Междувременно обмисли предложението ми.

— Вече го обмислих.

Той не обърна внимание на думите й.

— Една седмица, Ан. И ако след нея не си щастлива като моя съпруга, ще те оставя на мира, както ме помоли.

11

Херцог Ръдърфорд чу шума от каретите и чаткането на конските подкови по алеята пред къщата, и отиде до прозореца на салона. Когато видя внука си, яхнал великолепен сив жребец, той се усмихна. Редом с Дом, на гърба на не по-малко красиво животно, препускаше още един младеж. В него Ръдърфорд разпозна втория син на граф Хардинг, Тед Блейк. Зад двамата мъже идваше каляската с герба на Уейвърли, теглена от шест напълно еднакви черни коня. Караха я двама кочияши, облечени в ливреи, а на задното стъпало бяха застанали двама лакеи, също в ливреи. Антуражът на Дом включваше още и две каруци, пълни със слуги и коняри. След тях пристъпваха няколко първокласни расови жребеца, покрити с чул и с омотани в парцали копита.

Дом бе заминал преди три дни. Завръщането му изпълни херцога с огромно задоволство. В края на краищата бе таил известни съмнения, че внукът му може и да остане в града. Но ето че Дом се връщаше. И Ръдърфорд подозираше, че причината не е толкова в условията на завета, колкото в растящия му интерес към Ан.

Той отново се усмихна.

Беше вече стар. Знаеше, че няма да живее вечно; нямаше желание да живее вечно. Знаеше също, че наближава момента да се оттегли. И все пак този момент още не бе настъпил. Бъдещето на херцогската титла не беше осигурено. Трябваше му наследник.

Херцогът бе човек колкото прагматик, толкова и романтик. Той обичаше много своя внук. Така и не бе съумял да прости на собствения си син Филип, задето беше лишил момчето от обичта, за която то тъй силно бе копняло. Не че не разбираше причините за това негово студено, безсърдечно и себично отношение. Филип имаше пълното право да се държи така, и все пак Ръдърфорд не можеше да му го прости.

Навярно обаче самият Филип би бил различен човек, каза си той, ако майка му Сара не бе починала от треска още на тридесет и една години, когато Филип беше едва на десет. Херцогът така и не се бе оженил повторно. Беше постъпил егоистично, но след преждевременната смърт на Сара просто не бе могъл дори да си помисли за нов брак. Защото беше от хората, които не са способни да обичат повече от веднъж.

Ан бе племенница на Сара. Майка й Джанис беше най-малката от сестрите Станхоуп, родена дванадесет години след най-голямата — Сара. По настояване на съпругата си Ръдърфорд бе поел разноските по дебюта й в обществото. В чест на това събитие той бе организирал най-екстравагантния и пищен бал, провеждан някога в цялото кралство. Все още виждаше Джанис в онази нощ — едва седемнадесетгодишна, много красива, съвсем невинна и изпълнена с хиляди мечти. Година по-късно бе избягала в Америка.

Ан толкова приличаше на майка си. Джанис се бе омъжила за Фред Стюарт, американски авантюрист от Филаделфия, и бе прекарала шест години, обикаляйки из цялата страна заедно с него. Всички усилия на Ръдърфорд да я открие, за да й съобщи за смъртта на сестра й, се бяха оказали напразни. Едва години по-късно тя му писа от Бостън, където най-после се установили със съпруга й. Нямали деца; три пъти забременявала, но все помятала. Фред пък отворил пансион. Херцогът веднага бе доловил, че не е щастлива, въпреки постоянното изтъкване колко чудесен град е Бостън. И беше разярен от новината, че е станала съпруга на ханджия, разярен на мъжа, който й бе причинил това. Така и не получи друго писмо от нея. Следващото писмо, което пристигна от Америка, бе написано от самия Фред Стюарт. И в него пишеше, че Джанис е мъртва. Че е починала при раждането на бебето, за което толкова бе копняла. На своята дъщеричка Ан.