Ан пристъпи след Дом, който бе почти повлечен от дядо си напред. Дом хвърли последен взор към нея през рамо. Погледите им се срещнаха, сплетоха се.

Ан понечи да тръгне след него. Не искаше Дом да я оставя. Но Една бързо я скастри.

— Долна малка кучка! — изкрещя тя и я зашлеви с всичка сила през лицето.

Ан извика от болка. Дланта на Една още веднъж изплющя върху бузата й като камшик. Ударят я повали на земята. Но когато Една се наведе над нея, за да я удари за трети път, Ан не направи никакъв опит да се защити. Знаеше, че заслужава да бъде наказана.

Никой от останалите не помръдна, за да й помогне. Най-накрая Една престана да я удря. Дишаше тежко, изморена от енергията, която бе вложила в побоя.

— Докарай каретата, Патрик. Прибираме се у дома. — Леденостуденият й поглед прониза Ан. — Знаех си аз. Знаех, че си досущ като майка си — изсъска тя. Сетне се отдалечи, оставяйки Ан сама с Фелисити.

Ан погледна умолително братовчедка си.

— Фелисити… — прошепна тя с мъка. Устната й беше разцепена. — Съжалявам. Но аз обичам Дом. Знаеш това.

— Мразя те — озъби й се Фелисити. — И ти обещавам, че ще ти отмъстя, дори това да е последното нещо в живота ми.

Ан трепна.

— Ще съжаляваш, Ан — извика Фелисити. — Дяволски ще съжаляваш!

* * *

Дом препускаше миля след миля, прелитайки над оградите от жив плет, каменните дувари и поточетата, които се изпречваха на пътя му. Беше превъзходен ездач, а и бе избрал най-добрия кон от конюшнята. Затова в бързата му, стремглава езда нямаше и следа от лекомислено безразсъдство. Беше по-скоро брилянтно изпълняван, жив танц на човек и кон, слети в едно в съвършен синхрон.

Най-накрая Дом укроти червеникавокафявия жребец и скочи от гърба му. Погали потната му шия и го обсипа с гальовни слова на напълно заслужена похвала. Животното, което очевидно разбираше, че е изнесло прекрасно изпълнение, изпръхтя и близна ръката на ездача си.

Дом го поведе бавно през ливадата. В далечината, сред полята, разсечени от огради от камък и жив плет и изпъстрени е пасящи коне и крави, се виждаха многобройните бели постройки в двора на имението, конюшните и червената тухлена къща с грамадните й бели колони. Сърцето му се сви.

С един скок той възседна отново коня и го подкара към къщата, потънал в мисли за всичко, което се бе случило, откакто бе пристигнал у дома, само за един-единствен ден. Вече слизаше от седлото, когато видя Фелисити да тича към него, облечена в ярка червена рокля. Появата й го раздразни и Дом се съмняваше, че ще успее да го прикрие.

Фелисити се усмихна.

— Добро утро, Дом. Надявах се да те видя, преди да си тръгна.

— Добро утро.

Той остави жребеца на един от конярите, като му нареди да разходи животното още десетина минути, преди да го почисти и прибере, Фелисити мушна малката си ръка в ръкавица под лакътя му и тръгна с него към къщата.

— Отбих се да видя Ан — каза тя.

Дом я погледна.

— Нямах представа, че двете е нея все още сте приятелки.

Фелисити се усмихна. Полите на роклята й погалиха крака му.

— Разбира се, че сме приятелки. Та ние сме братовчедки, не помниш ли? Нали не смяташ, че след всичките тези години все още й се сърдя?

Той я погледна право в очите.

— Всъщност точно така смятах.

Фелисити се ококори.

— Ти не си никакъв джентълмен — каза тя с престорено възмущение.

— И нямам амбиция да бъда такъв — спокойно отвърна Дом. Клепките й се спуснаха, сетне се отвориха отново.

— Да, знам. Всички знаят. Откритото ти презрение към общоприетите правила е ужасно вълнуващо, Дом — каза тя тихичко.

Той се засмя.

— Хайде, Фелисити, няма нищо вълнуващо в един мъж, който е толкова погълнат от своите имения и състезателни коне, че не му остава време дори да ходи по балове.

— С удоволствие бих разгледала твоите коне — прошепна Фелисити. Беше се облегнала на ръката му.

Думите й го развеселиха.

— Нима?

— Да. Толкова много съм слушала за прекрасните ти конюшни. — Тя задържа погледа му. — Може би ще ме заведеш да ги видя?

Устните му се изкривиха в кисела усмивка. Отлично знаеше какво иска да прави Фелисити в конюшнята му, и то нямаше нищо общо е конете. Дори ако не се бе върнал при съпругата си, дори да нямаше любовница в града, пак щеше да откаже. Не харесваше Фелисити. Никога не я бе харесвал — дори когато беше взел решение да я направи своя съпруга. Тогава по-скоро го бе заинтригувала идеята да слее своята конюшня с коневъдната ферма на Колинсови.

— Премествам конюшнята си тук — каза той. И това бе самата истина. Беше го решил тази сутрин.

— Кога ще пристигнат конете ти?

Дом я погледна.

— След няколко дни.

Фелисити се усмихна и притисна ръката му към пищната си гръд.

— Тогава ще мога да ги разгледам тук.

Той наклони глава настрани.

— Сигурен съм, че ще останеш разочарована.

Тя му се усмихна.

— Ти не си в състояние да ме разочароваш, Дом.

Дом понечи да й отговори, но в този миг видя съпругата си да излиза от кабинета на управителя и да застава на предната веранда, вперила поглед в тях. Беше скръстила ръце пред гърдите си. Не се усмихваше.

Здравей, Ан — весело подвикна Фелисити. — Дом и аз тъкмо си бъбрехме.

— Виждам — сковано отвърна Ан.

— Фелисити прояви внезапен интерес към състезателните ми коне — каза Дом, без да откъсва очи от нея.

— Разбирам.

— Дом ще ми ги покаже, когато пристигнат. Решил е да премести конюшнята си тук — обясни жизнерадостно Фелисити.

— О, така ли?

— Днес заминавам — смутено каза Дом. — Но ще се върна възможно най-бързо.

Ан сви рамене, сякаш да покаже, че й е напълно безразлично.

— Ан е заета е книгите си — засмя се Фелисити. — Нали, Ан?

Ан не каза нито дума повече. Стиснала здраво устни, тя обърна гръб и на двама им и се отправи обратно към кабинета си. Дом очакваше, че ще затръшне вратата след себе си. Тя не го стори.

Той изруга тихичко и измъкна ръката си от здравата хватка на Фелисити.

— Наистина не те разбирам, Дом. Как издържаш с такава съпруга? Такава е мъжкарана! Не познавам нито една дама, която би се осмелила да управлява имение.

Дом трепна.

— Ан изобщо не е мъжкарана. Но чувам, че се справя отлично с управлението на имението.

— И одобряваш това?

— Не бих казал, че не одобрявам. — Това не бе вярно. Истината бе, че се гордееше с нейните интереси и способности, въпреки че бяха доста ексцентрични.

— Но не може да си доволен от постъпката на дядо си — приглушено каза Фелисити. — Мили Боже, та Уейвърли Хол ти се пада по наследство от баща ти! Ако бях на твое място, щях да съм бясна на Ан.

Дом се спря.

— Откъде знаеш за завета? — Сега той беше бесен. Щом това се разчуеше, щеше да стане обект на безкрайни подигравки.

Фелисити не сваляше поглед от него.

— Съжалявам, Дом. Брат ми ми каза.

— Патрик! — възкликна Дом, пламнал от гняв. Дяволски добре знаеше кой е казал на Патрик за завета. Нима Ан бе решила да го направи за посмешище?

Ако тяхната „дружба“ все още не беше приключила, сега вече щеше да приключи. Дом можеше да се примири с много неща, но не и с една невярна съпруга.

— Брат ми си пада по жена ти — отбеляза Фелисити.

Той рязко се извърна към нея.

— Да, това просто се набива на очи.

Яростта в тона му не смути Фелисити. Очите й бяха широко ококорени, невинни. Гласът й бе по детски звънлив, невинен.

— Дом, мисля, че Ан е доста хлътнала по него.

Дом стисна челюст.

— Фелисити, съпругата ми не те засяга.

— Той прекара последните четири години в провинцията — небрежно каза Фелисити. — Какво може да търси един ерген толкова време на село? Не познавам неженени мъже, които да стоят постоянно в провинцията; всички идват в града поне за балния сезон. Но не и Патрик.

— Те са приятели, нищо повече — заплашително каза Дом.

Очите й се ококориха още по-широко.

— Дом, нима вярваш на това? Точно ти?

Наистина звучеше абсурдно и не беше за вярване. Но Дом бе прекарат нощта е Ан и знаеше, че само допреди няколко часа тя все още бе девствена. Естествено, не можеше да каже това на Фелисити. Питаше се обаче дали Ан желае Патрик… по начина, по който той я желаеше.

— Съпругата ми е дама — строго каза Дом. — И е грозно от твоя страна да се опитваш да я опетниш.

— Просто си помислих, че може да си наясно какво става тук.

— Нищо не е станало — сряза я мрачно Дом. Щом Фелисити вярваше в обратното, всички останали несъмнено също смятаха така. — Може би е по-добре да обърнеш внимание на собственото си поведение, Фелисити, вместо на поведението на Ан.

От устните й се изтръгна смаяно възклицание. Той се усмихна подигравателно.

— Сигурно не смяташ, че след като оскърбяваш съпругата ми, аз ще стоя и кротко ще слушам обидите по неин адрес?

Фелисити пусна ръката му.

— Нямах представа, че си толкова привързан към съпругата си — извика тя. — В края на краищата, ти беше този, който я заряза сама тук, в провинцията, в продължение на четири години.

— Тогава си сбъркала — каза Дом.

Фелисити се изчерви.

— Дом, съжалявам. Просто се опитвам да бъда твоя приятелка.

Погледът му срещна нейния поглед.

— Не мисля така, мадам. Сега, ако ме извините, струва ми се, че има някои неща, които трябва да обсъдя насаме с Ан.

Фелисити го зяпна слисано.

Дом се обърна и срещна погледа на жена си, застанала до прозореца на кабинета. Стоеше като вцепенена, е пребледняло лице, но сините й очи святкаха.