— Дневник?

Не беше предполагал, че Филип е водил дневник. Но ето че той бе пред него — личният дневник на баща му. Възможност най-после да го опознае.

Канфийлд остави пакета на масата и погледна джобния си часовник.

— Наистина се налага да тръгвам. Толкова съжалявам, че трябваше да ви запозная с такова смущаващо завещание.

Дом не видя как адвокатът стисна ръката на дядо му, нито го чу как се сбогува с майка му и с Ан. Взираше се в пакета, който съдържаше дневника на баща му. Беше изпълнен с напрежение и любопитство.

Но и с мрачни предчувствия.

Нещо не беше съвсем наред.

Канфийлд го гледаше очаквателно. Въпреки обзелите го силни емоции, ръката на Дом не трепна, когато се сбогува с него. Не го изпрати до вратата. Остана в кабинета сам. Дядо му и майка му излязоха заедно е адвоката.

Ан също остана. Искаше му се и тя да си отиде с другите.

— Дом, добре ли си?

— Да, нищо ми няма.

— Това е само един дневник — каза тя.

Явно още не бе разбрал колко е проницателна. Опита се да се усмихне.

— Нямам търпение да го прочета. — Но мислите му непрестанно се връщаха към завещанието и към откровено злъчния му тон.

Ан го погледна замислено.

— По-добре да вървя. Майка ти е в шок.

— Естествено — мрачно каза Дом в нов прилив на гняв спрямо Филип.

До вратата Ан се спря.

— Дом, сигурен ли си, че си добре?

Той я погледна.

— Искаш ли да чуеш едно признание, Ан? Не, не съм съвсем добре. Покойният ми баща току-що нанесе изключително тежък и груб удар на майка ми… а и на мен. Изобщо не познавах собствения си баща. За мен той винаги е бил просто един непознат. Не ме обичаше, в това съм убеден, а си мисля, че и не ме харесваше особено. А сега ми оставя дневника си. Защо?

Изминаха няколко мига, в които двамата се взираха напрегнато един в друг. Дом — почервенял, Ан — пребледняла.

— Сигурна съм, че те е обичал, Дом… — поде тя.

Дом махна раздразнено е ръка.

— Грешиш. — Той взе дневника. — Все едно, много скоро ще разбера със сигурност, нали?

Ан го изгледа така, сякаш се колебаеше дали да каже още нещо, или по-добре да си замълчи. Накрая просто кимна и излезе.

Дом не откъсваше очи от дневника, който държеше в ръка. Какво искаше да му каже Филип? Каквото и да бе то, синът му нямаше кой знае какъв избор. Щеше да пренебрегне предчувствието, което го караше да не чете дневника. Баща му бе мъртъв, но искаше да говори с него от гроба си. И Дом не можеше да му откаже този странен, закъснял разговор.



Кларис стоеше вцепенено пред библиотеката, облегнала гръб на раираната в червено и златисто стена. Не можеше да повярва на онова, което бе чула току-що.

Не я интересуваха осемдесетте хиляди лири. Не и сега. Вече не.

По слепоочията й и по краищата на черната й дантелена мрежа за коса беше избила пот.

Съпругът й бе водил дневник!

Божичко, какво си е мислел? И какво е написал на тези страници? Този глупак!

Кларис пое дълбоко дъх. Резкият звук я накара внезапно да осъзнае, че ако в този момент някой от слугите я види да стои така в коридора, навярно ще си помисли, че шпионира собствения си син. Затова побърза да се отдалечи от стената и отиде в средата на коридора. Сега лицето й бе пребледняло от страх.

Ами Ръдърфорд? Как бе могъл да позволи на Канфийлд да даде дневника на Дом? Нима старецът вече се беше побъркал? Нима бе изкуфял? Най-сетне?

Ами ако в този дневник има нещо уличаващо?

Дом не биваше да го чете. Никой не биваше да го чете!

Кларис повдигна тежките си поли от черен брокат, притича през коридора, пристъпи в празната всекидневна и зачака. Най-накрая търпението й бе възнаградено — синът й се появи в коридора. Носеше дневника на Филип. Прималя й от ужас.

Дом се упъти нагоре по стълбите — несъмнено щеше да отнесе дневника в апартамента си. Трябваше да измисли начин да го вземе оттам, преди Дом да е прочел съдържанието му.

Тя застана като вкаменена до вратата на всекидневната. Сърцето й туптеше толкова силно, че й причиняваше болка. Изминаха десет мъчително бавни минути. Какво правеше Дом? Нали не бе решил да прегледа дневника още сега? Бъди проклет, Филип! Бъди проклет, Ръдърфорд!

Най-после Дом се появи отново и заслиза по стъпалата. Обзета от огромно облекчение, Кларис отстъпи назад към стената, за да не може да я види, когато мине покрай отворената врата на всекидневната. Но Дом не тръгна по коридора, а се отправи към преддверието. До слуха й достигнаха приглушени гласове — неговия и на Бенет, — сетне звукът от отварянето и затварянето на входната врата. Беше излязъл.

Кларис изчака още миг, после се втурна по коридора и нагоре по стълбите. Едва когато си даде сметка, че се препъва в полите си и че вероятно изглежда като умопобъркана, се овладя и забави крачка. Сърцето й бе започнало да бие още по-силно.

Влезе в стаята на Дом възможно най-непринудено, но когато видя, че камериерът му го няма, че е сама, бързо затвори вратата и я заключи.

Погледът й обходи стаята и мигновено съзря дебелия хартиен пакет. Беше върху нощното шкафче. Слава Богу!

Тя се измъкна от стаята на сина си и забърза надолу по стълбите. Едва тогава, през паниката и сраха, сковали душата й, се прокрадна любопитство.

Какво бе писал Филип в дневника си?

При всичките тези пътувания животът му несъмнено е бил необикновен и пълен с преживявания. Може би дневникът не представляваше нищо повече от описание на многобройните му пътешествия.

Но Кларис не мислеше така. Дали е писал за нея? И ако го е сторил, какво е казал? Написал ли е истината? Знаел ли е изобщо истината?

Тя си пое дълбоко дъх. До ден днешен не беше сигурна дали Филип наистина е знаел. Подозираше, че е така. Но ако е знаел, несъмнено би бил разярен, а Кларис не помнеше да е проявявал признаци на гняв.

Нямаше да изгори дневника, поне не веднага. Не можеше. Първо щеше да го прочете и тогава да го изгори — ако се налага.

Защото ако истината излезеше наяве, това щеше да унищожи семейството. Никой нямаше да може да преживее скандала.

10

След прочита на последната воля на баща му, Дом изчезна. Ан го зърна да се отдалечава от къщата, яхнал един от ловджийските коне на имението. Препускаше не към парка с неговите многобройни, удобни за езда пътеки, а към далечните хълмове. Ан въздъхна — знаеше, че в душата му цари смут.

Не можеше да не съжалява Кларис — както заради трудното положение, в което се бе озовала, така и заради унижението, на което я бе подложил Филип, макар и мъртъв. Но не беше изненадана от постъпката му. Още преди години бе доловила, че отношенията помежду им далеч не са само това, което изглеждат.

Към Дом обаче тя не искаше да изпитва нито съжаление, нито каквото и да било друго. Но беше състрадателна по природа, а той току-що бе загубил баща си. Щеше да й бъде много трудно да се отнася към него с хладна сдържаност, особено след шока, който му бе поднесъл Филип със своето завещание. И все пак беше твърдо решена да го стори.

Беше се затворила в просторния кабинет на управителя, който бе превърнала в свой още преда година и половина. Но й беше изключително трудно да се съсредоточи върху книжата и сметките.

Свали очилата за четене с треперещи ръце. Дом искаше да спи с нея, за да получи наследник. Колко долно от негова страна! Изобщо не я бе грижа, че съгласно закона той имаше пълното право да иска наследник и че самата тя бе морално задължена като негова съпруга да му роди син.

Как бе могла да свали предпазния си щит дори за миг? Това, че бе допуснала Дом в леглото си, беше най-голямата глупост, която бе сторила в последните четири години. Нямаше му доверие — и ето че се бе оказала права.

Ан покри лицето си с ръце.

След миг успя да се поуспокои. Може би нямаше да се поддаде на чара на Дом, ако не беше толкова разстроена от внезапния пожар. Все още й бе непонятно как двете свещи са могли да паднат. Дали не ги е съборила самата тя в съня си с някое рязко движение? Това бе единственото обяснение, защото преди лягане се бе уверила, че всички прозорци на стаята са затворени. Нямаше как пожарът да е пламнал от силен порив на вятъра.

Тя прогони мисълта за инцидента от съзнанието си. Имаше по-важни неща за вършене. Внезапната смърт на Филип бе объркала ежедневието й. Беше изостанала с воденето на сметките на имението.

Струваше й много усилия да съсредоточи погледа си, който постоянно се отклоняваше към прозореца, върху цифрите в счетоводната книга. Но числата отказваха да се събират, умножават и делят. Накрая Ан отчаяно захвърли книгата настрана с тихичко измърморена ругатня, съвсем неподхождаща на една дама.

За нейно облекчение на вратата се почука. Първата й мисъл бе, че това е Дом.

— Влез — извика тя.

В стаята влезе Фелисити.

Ан трепна. Появата на братовчедка й беше неочаквана. Фелисити не бе дошла да я поздрави нито на погребалната служба край гроба, нито после, в къщата. Ан не бе разговаряла е нея от четири години — от онази ужасна нощ, в която двете семейства бяха открили нея и Дом в градината и ги бяха откъснали един от друг.

Но това се бе случило много отдавна. За тези години Ан се бе омъжила за Дом, беше изоставена от него, бе пораснала. Фелисити също се бе омъжила, а отскоро беше вдовица. Внезапно сърцето на Ан се изпълни с надежда. Как й се искаше Фелисити да е дошла, за да сложи край на миналото и да възроди старото им приятелство от детинство. Точно в този момент повече от всякога се нуждаеше от добра приятелка.

— Здравей, Ан — каза Фелисити.

Тонът и изражението на лицето й ясно показаха на Ан, че надеждите й са били напразни.