Бренда Джойс - Скандал

— Прекалено ми е неудобно… и съм прекалено ядосана, за да повторя онова, което чух! Н-но — заекна тя, — това, което правим насаме с Дом, не ви засяга!

Дом усети тревога. Ан не знаеше за чудовищните условия на завета на Ръдърфорд и никак не му се щеше да ги научи точно сега, след миналата нощ. Пък и когато и да било.

Но Ръдърфорд каза спокойно:

— Грешиш, Ан.

— Греша ли?! — Погледът, който хвърли към Дом, би могъл да убие някой по-слаб мъж.

— Дом е мой наследник. А аз съм стар човек. Разбира се, че ме засяга дали вие двамата делите една и съща спалня — каза Ръдърфорд. — Ти имаш дълг, Ан. Твоят дълг към това семейство е да осигуриш наследник на Дом.

Лицето на Ан почервеня още по-силно.

— Хм, можете да мечтаете колкото си щете, но ще се наложи да чакате много дълго време, за да видите мечтите си сбъднати. Ако въобще се сбъднат! — Тя ядосано обърна гръб на двамата мъже и отиде до бюфета.

Дом и Ръдърфорд се спогледаха. След това Дом последва съпругата си и постави ръка на рамото й. Тя се извърна рязко. Точно този момент избра Ръдърфорд, за да напусне стаята.

— Ан — утешително каза Дом, — няма причина да се ядосваш.

Нима? — Тя отмести ръката му. — След като вие двамата обсъждате нашия личен живот? Разярена съм.

— Но той е херцогът. Има пълното право да се тревожи за бъдещето на рода — тихо каза Дом.

— И ти си готов да играеш по неговата свирка?

Погледът на Дом потъмня.

— Никога не правя нещо, което сам не желая да правя.

— О, така ли? Значи е просто едно щастливо съвпадение, че ти се прииска да спиш с мен точно когато дядо ти също го иска?

Усмивката на Дом се бе стопила.

— Ан…

— Престани! — извика тя. — Снощи ме прелъсти само за да му доставиш удоволствие. Не си искал мен — искал си наследник.

— Не е вярно. — Дом протегна ръка и я сграбчи за лакътя.

— Вярно е — процеди през зъби Ан. — Добре. Нека да поговорим. Нека поговорим за това колко си безскрупулен.

— Имаше пожар, ти беше разстроена. Просто така се случи, Ан.

— Не бих казала — изсумтя тя.

— Понякога просто се случва така между двама души, които се обичат — настоя Дом.

Гореща руменина обагри бузите й.

— Ние не се обичаме. Може и да си дошъл в стаята ми заради пожара, но се възползва от късния час и от уплахата ми.

Би могъл да отрече, че я е съблазнил, но наистина се беше възползвал от ситуацията.

— Какво значение има? — тихо попита той. — Дядо ми е прав. Двамата с теб имаме задължение, което стои над личните ни желания. Време е да изпълним дълга си, Ан.

— Не забравяй, че аз съм американка. Пет пари не давам за наследници и херцогства — разярено извика Ан. — И не мога да започна всичко с теб отначало, докато не си доказал искреността си!

— Разбирам. Значи се връщаме на изходната точка.

— Да.

— Независимо от това, че тази нощ желанието ти да бъдем за едно бе не по-малко от моето?

Тя се изчерви.

— Аз… не бях на себе си.

Думите й го накараха да се усмихне.

— Меко казано.

Преди Ан да успее да каже каквото и да е, той докосна с пръст устните й и я накара да замълчи.

— И двамата не бяхме на себе си от страст, Ан. Защо да се лишаваме от нещо, което и двамата желаем и което ни доставя удоволствие?

Тя му хвърли убийствен поглед.

— Не съществува нищо — нищо — взаимно помежду пи. Ти си безсърдечен; ръководиш се единствено от плътските си страсти и от собствения си интерес. Аз обаче имам сърце, Дом, и смятам да го запазя непокътнато.

— Страх те е да не се влюбиш в мен отново.

— Не.

— От какво се боиш? Обещавам да бъда отговорен съпруг.

— Отговорен съпруг. — В тона й имаше горчивина. — За последен път ти казвам: не ти вярвам. Не ти прощавам. Не те желая. — Очите й бяха два сини пламъка. — Върни се в града, Дом. Върни се при нея.

Дом ококори невярващо очи.

— Пак ли се отплесваме към темата за другите жени?

Тя не отговори.

— Ан… ами ако ти кажа, че Марго… и останалите… са вече минало? Че ще ти бъда верен?

Тя замръзна. Имаше чувството, че кожата й е станала прозрачна.

Дом навлажни устни.

— Е?

Ан си пое дъх.

— Не би имало никакво значение.

Беше ужасно разочарован, но бързо пропъди това чувство.

— Разбирам.

— Нима? Разбираш ли наистина? — извика Ан, обърна се рязко и излезе от стаята.

Той остана загледан след нея.

Семейството се бе събрало в библиотеката. Кларис се присъедини към тях. Семейният адвокат Канфийлд беше висок, слаб мъж на средна възраст. Той стисна ръка на мъжете и поздрави дамите. После всички седнаха — Кларис и Ан на канапето, Дом — на един стол до тях, а Ръдърфорд — зад писалището си.

Прав остана само Канфийлд, който се покашля.

— Това ще отнеме само минута. Мога ли да започвам?

Ръдърфорд кимна. Дом неволно погледна към Ан, но тя не му обръщаше никакво внимание, сякаш бе престанал да съществува. Кларис изглеждаше напрегната.

Канфийлд прочете завещанието. Беше много кратко и наистина не отне повече от минута.

Канфийлд остави завещанието настрана. Хартията прошумоля силно.

В стаята се възцари дълбока тишина.

Кларис се бе изправила с мъртвешки пребледняло лице. Но не каза и дума.

Дом, който не беше очаквал прочитането на завещанието да е нещо повече от формалност, също се бе изправил на крака. Слисано. Накрая способността му да говори се възвърна.

— Кой, дявол да го вземе, е Матю Феърхейвън?

Канфийлд го погледна.

— Както се твърди в завещанието, той е най-добрият приятел на баща ви.

Дом гледаше втренчено. Не можеше да повярва на ушите си. Кларис продължаваше да мълчи.

Седнала напълно неподвижно, Ан погледна първо Дом, после майка му.

И тогава, макар все още замаян от изненадата, Дом усети болка и гняв. Мили Боже! Баща му бе оставил всичко на своя приятел и нито едно пени на съпругата или на сина си. Мисълта го накара да залитне и рязко да седне отново на стола.

В това време Кларис се отдалечи от всички, застана до прозореца с гръб към стаята и с високо вдигната глава и се загледа към величествените градини на Уейвърли.

Дом я проследи с очи. Ан обаче бе тази, която скочи от мястото си и изтича до нея.

— Кларис, позволете ми да ви донеса малко горещ чай.

— Не — произнесе с равен тон Кларис.

Гняв изпълни сърцето на Дом. Майка му беше оставена без пукнат грош. Вече знаеше, че заради тайния си брак тя и Филип не са сключили предбрачен договор, който да я направи негова наследница в случай на смърт. Ето че сега Филип бе завещал всичките си спестявания и Уейвърли Хаус на Матю Феърхейвън. По-тежко оскърбление от това не можеше да има. Но Дом се закле пред себе си, че никой извън семейството няма да узнае какво е станало. Той се изправи.

— Канфийлд, ще запазите това завещание и неговото съдържание в пълна тайна.

— Разбира се — угоднически отвърна Канфийлд.

Но за Дом това не беше достатъчно.

— В противен случай ще отговаряте пред мен — заплашително каза той.

Херцогът се приближи и застана до него.

— Дом, сигурен съм, че мистър Канфийлд ще запази всичко, което се случи тази сутрин, за себе си. — Неговият тон беше също толкова строг.

Дом почти не го чу. И не Канфийлд бе човекът, на когото му се искаше да крещи и да упреква. Този човек бе Филип.

Той погледна отново изправената фигура на майка си. Не беше помръднала от мястото си до прозореца. Как бе могъл Филип да й причини това? След като бракът им бе продължил двадесет и девет години? Сякаш е искал да я накаже, макар и от гроба си. Но за какво?

Някога несъмнено са се обичали, за да се решат да се оженят тайно. Нима когато Филип е починал, вече са изпитвали омраза един към друг? Дом винаги бе усещал апатията, царяща помежду им. Но никога не бе смятал, че зад нея се крие омраза.

Най-накрая Кларис се обърна. Лицето й беше безизразно, подобно на красива восъчна маска.

— Няма значение.

Дом потръпна.

— Има — остро каза той, като прекоси стаята, отиде до нея и я прегърна нежно през раменете. — Майко, не искам да се тревожиш. Аз ще се грижа за теб. Нищо в живота ти няма да се промени.

Кларис го погледна в очите.

— Благодаря ти, Доминик.

Ръдърфорд въздъхна.

— Е, Канфийлд, вие определено успяхте да ни изненадате.

Канфийлд се изчерви от смущение.

— Опитах се да посъветвам Филип да не постъпва така, но той беше непреклонен.

— Той беше глупак — каза Ръдърфорд. — Все още е глупак.

— Лорд Уейвърли…

Дом осъзна, че адвокатът говори на него и видя, че му подава малък пакет.

— Какво е това? — попита той, въпреки че знаеше.

— Както разбрахте от завещанието, баща ви е оставил дневник. Той е ваш — усмихна му се Канфийлд.

Дом гледаше втренчено увития в хартия пакет с размерите на дебела книга. Не можеше да помръдне.