Ан изкрещя и се вкопчи в раменете му. След миг болката изчезна. Дом бе застинал неподвижно. Жилите на врата му се бяха издули, мускулите на раменете и гърдите му играеха.

— Ан! — извика той. — Ан!

Започна да се движи в нея в равномерен ритъм. Пот се стичаше по челото му и капеше по раменете на Ан. Спря се за миг, за да потърси с устни нейните устни, шията й. Тялото му пулсираше. Сетне поде отново мощните си тласъци, този път в по-бърз ритъм.

Ан се вкопчи в него още по-здраво. Беше хваната в пипалата на огнено желание, които се стягаха все по-силно и по-силно. От гърдите й се изтръгна вик. Имаше чувството, че е на ръба на огромна бездна.

Вътре в нея Дом спря.

Тя рязко отвори очи и срещна погледа му. И в него прочете нечовешко желание и също тъй нечовешко усилие. Лицето му бе изопнато — навярно от болка. Но и от решителност. Вените и мускулите на врата и раменете му бяха издути. Усмихна се за миг — усмивка, която трябваше да бъде окуражителна, но бе толкова трескава, че почти плашеше.

Бавно, сантиметър по сантиметър, той извади пениса си от нея.

Ан изстена. Също толкова бавно, Дом се плъзна в нея отново, наведе глава и засмука зърното й. После целият този болезнен кръг се завъртя отново.

Не след дълго Ан не можеше да издържа повече на това сладостно мъчение. Тялото й се разтърси в оргазъм.

И тогава Дом впи пръсти в хълбоците й и поднови тласъците си, но вече бързо и мощно. Ан беше шокирана от силата му, от яростта му. Бе престанал да полага усилия да се въздържа. Тя отвори очи и се взря като омагьосана в напрегнатото му, изопнато лице. Чувстваше се като прашинка, подета от бесен вихър — вихър, който дори да искаше, не можеше да спре.

Внезапно Дом отвори очи и извика името й. И за миг Ан съзря в зениците му нещо, което заличаваше цялото минало — едновременно брутално и нежно, непоколебимо и отчаяно. Нужда.

Дом изстена. Тялото му се разтърси, после се отпусна.

Докато той лежеше върху нея и дишаше тежко, Ан преглътна мъчително, притиснала здраво набраздения му от пот гръб през халата. Сега разумът й се бе върнал и тя се боеше да се вслуша в собствените си мисли. Ала нямаше как да избяга от тях.

О, Господи, какво бе сторила!

Най-накрая Дом се размърда, въздъхна и се изтегна по гръб до нея като голям, грациозен лъв. Ан обаче не помръдна. Страх я бе дори да диша.

Очите му бяха затворени, гъстите мигли се спускаха върху бузите му като разперени ветрила. Скоро дишането му се успокои — беше заспал. Но малко преди това ръката му се протегна към Ан и покри нейната.

Искаше й се да се отдръпне, но в същото време се нуждаеше от този успокояващ допир повече от всичко на света.

Когато Дом заспа, Ан все пак издърпа ръката си, оправи нощницата си, изправи се на крака и сведе поглед към него.

Лунната светлина, която струеше през отворените прозорци, играеше по лицето и тялото му, полузагърнато от диплите на виненочервения копринен халат. Сърцето на Ан се сви. Той беше изумителен мъж — с лице, което спираше дъха й дори сега, след всичките тези години, с тяло, което бе не по-малко прекрасно, силно, изваяно. Беше неустоим мъж.

Тя се обърна, загърна се в един мохерен шал, отиде до креслото в другия ъгъл на стаята и се сви на кълбо в него. Какво бе сторила?

Навярно беше неизбежно. Но сега какво?

В действителност нищо не се бе променило. Все още не се доверяваше на собствения си съпруг. Не можеше да му отдаде сърцето си — това, че му бе отдала тялото си бе повече от достатъчно.

9

Ръдърфорд пиеше черен чай и четеше вчерашния брой на „Лондон Таймс“, когато Дом влезе в утринния салон.

Това бе една от най-приятните стаи в Уейвърли Хол. Две от степите бяха облицовани в светъл дъб с цвят на мед, третата бе облепена с жълти тапети на цветя, а четвъртата беше изцяло заета от прозорци. Стаята бе обляна в слънчева светлина, която позлатяваше синьо-жълтите персийски килими и светлосините копринени завеси. През прозорците долитаха утринните песни на птиците и се виждаха пъстрите градини, отрупани в цветове.

Дом отиде до масата и напълни една чиния с препечени филийки е масло, яйца с бекон и пай. Срещата с дядо му влошаваше и без това мрачното му настроение — настроение, което не можеше да разбере. Не бе имал намерение да прелъстява Ан и въпреки че изминалата нощ му бе доставила огромна наслада, сега се чувстваше като безсърдечен негодник.

Щом седна, херцогът остави вестника си настрана.

— Добро утро, Дом. Добре ли спа?

— Изненадващо добре — изръмжа Дом.

Под изпитателния поглед на Ръдърфорд Дом се нахвърли настървено върху пая. Въпреки че не харесваше тактиката на херцога, той обичаше дядо си, винаги го беше обичал. Ръдърфорд никога не се бе скъпил на похвали, когато поведението на внука му го заслужаваше. Наистина, по време на палавото му детство тези моменти бяха редки, но Дом си ги спомняше до един. Пак дядо му беше човекът, който го бе гълчал и порицавал. Тези моменти бяха многобройни. Дом не беше забравил и тях. За него те също бяха скъп спомен.

Защото още някога, макар и малко момче, той бе разбрал, че дядо му не е безразличен към неговата съдба. За разлика от баща му, на когото явно му беше все едно.

— А Ан добре ли спа? — попита Ръдърфорд.

Дом остави вилицата и ножа.

— Няма ли тайни в тази къща?

— Предполагам, че има някоя и друга — усмихна се херцогът.

— Ан все още спи — отговори Дом с равен глас, като си припомни пожара. За щастие огънят беше потушен преди да причини сериозни щети. Ан не просто спеше. Спеше в креслото. Беше се събудил сам. Смисълът на постъпката й не бе труден за разгадаване. Тя все още възнамеряваше да воюва с него. Това, което се бе случило през нощта, не я бе направило щастлива. А това, че беше заспала в креслото, го бе ядосало. И то не само защото се бе събудил с желание да я люби отново.

— Радвам се да видя, че вие двамата започвате да изглаждате нещата помежду си — каза Ръдърфорд.

Дом въздъхна.

— Не се въодушевявай прекалено. Не бих казал, че сме започнали да изглаждаме нещата помежду си.

И отново се нахвърли върху храната. Защо беше толкова разстроен? Вината на Ан за онова, което се бе случило през нощта, бе не по-малка от неговата. Може би беше ядосан, защото преживяването се бе оказало тъй дяволски хубаво. И защото знаеше, че Ан все още смята да воюва с него.

— По дяволите! — измърмори той, като захвърли салфетката си настрана.

Но Ръдърфорд беше изцяло погълнат от вестника.

Дом се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън. Дълго време остана така, опитвайки се да не разсъждава. Напразно. Непрекъснато мислеше за Ан и за онова, което й причиняваше. Решението му да остане и да се помири с нея беше напълно импулсивно. Но не преставаше да го гложди мисълта, че тя заслужава от един мъж много повече, отколкото някога би могъл да й даде.

А сега Ан можеше дори да е забременяла. Нямаше да е недоволен от това. Но си обеща, че ако тя го дари с наследник, ще й прехвърли Уейвърли Хол завинаги.

— Защо просто не ме помоли да ти осигуря наследник? — попита той след дълго мълчание. — Защо трябваше да ме изнудваш?

Ръдърфорд се засмя.

— О, и ти навярно щеше да се съгласиш?

— Може би.

Херцогът изсумтя.

— Щеше да ми кажеш да вървя по дяволите и да не се връщам оттам. И двамата знаем, че се прибра у дома само защото баща ти беше болен, без никакво намерение да останеш тук и минута повече от необходимото.

— Ако беше проявил малко търпение, всичко това щеше да бъде излишно. Един ден така или иначе щях да се постарая да ти направя наследник.

— Старите хора не могат да проявяват търпение.

Дом изсумтя презрително. Но херцогът изглеждаше много доволен.

— И тъй, означава ли всичко това, че оставаш тук, при съпругата си, поне за известно време?

— Да — отвърна Дом.

— Адвокатът на баща ти помоли за среща със семейството днес сутринта. Трябва да се появи всеки момент.

— Какво толкова може да съдържа завещанието на Филип?

— Това е само формалност — каза Ръдърфорд.

— Какво е ставало тук в мое отсъствие? — попита Дом. — Защо Ан и майка ми не се разбират?

— Ан се разбира с всички. Майка ти обаче е труден и капризен характер.

— Майка ми е извоювала своето място в този дом и има право на всичко, което поиска — каза Дом. — Особено сега. Знаеш ли, вчера тя ми каза, че никога не си я приемал безрезервно.

Херцогът се сепна. Мина известно време, преди да отговори.

— Филип се ожени, без да поиска благословията ми. Бракосъчетаха се тайно. Не одобрих това.

Дом си представяше колко е бил ядосан дядо му от това.

— И все още не одобряваш, след всичките тези години?

— Да, но не е заради това, което вероятно си мислиш. — Херцогът сгъна вестника си. — Кларис не е от значение, Дом. Това, което е от значение, са отношенията между теб и Ан.

— Искаш да кажеш — каза сухо Дом, — че това, което е от значение, е фактът, че спя със съпругата си.

— И аз имам право на някои дребни прегрешения — усмихна се Ръдърфорд.

— За какво говорите? — До вратата стоеше Ан. Лицето й бе почервеняло.

Дом скочи на крака.

— Добро утро, Ан.

Тя впери поглед в него, но това съвсем не бе погледът, която една жена би следвало да отправи към любимия си след страстна любовна нощ. Сетне погледна херцога. Също толкова студено.

— Не е възможно да съм чула добре.

Ръдърфорд се изправи.

— И какво си чула? Няма причина да се разстройваш, Ан. — Тонът му бе мек.

Ан тръгна през салона. Очите й блестяха.