Какво означаваше това? Къде беше Дом?

Обзе я внезапно, смразяващо предчувствие. Тя обгърна раменете си с ръце. Не, навярно празненството е свършило току-що. И той ще се появи всеки момент.

Ан бавно се отдалечи от прозореца и се покатери на голямата спалня. Двете свещи до леглото вече бяха изгорели почти наполовина. Тя седна и се взря в мрака.

Чакаше.

И продължи да чака, дори след като свещите изгоряха напълно, дори когато хоризонтът започна да изсветлява. Ставаше й все по-студено, все по-тежко, все по-зле с всеки изминал миг.

Дом не дойде.

Часове по-късно Ан чу каретата и изтича до прозореца. Черната каляска със сребърния кръст на фамилията Лион се отдалечаваше от Уейвърли Хол, обляна от лъчите на изгряващото слънце.

Лицето на Ан беше обляно в сълзи.

* * *

Ан седеше в леглото си като вкаменена. Нямаше смисъл да мисли за миналото, освен за да си напомни колко ужасно се беше отнесъл с нея Дом, колко жестоко я бе захвърлил — като играчка, от която се е отегчил. Сега казваше, че я желае и че иска да започнат отначало, но това бе невъзможно. Само една глупава и наивна жена би се съгласила на сдобряване.

Беше казал, че ще остане. Ан знаеше, че не е способна да го принуди да напусне Уейвърли Хол, но вярваше, че ако продължи да бъде твърда и да отблъсква атаките му, той скоро щеше да се отегчи от тази нова игра и ще си замине.

Защото това не беше нищо повече от игра.

Защото Дом не можеше да е искрен. Интересът му към нея бе твърде ненадеен. Той искаше нещо… но Ан нямаше представа какво би могло да бъде то.

Тя притисна ръка към гърдите си. Сърцето й биеше силно. Чувстваше се като хваната в капан. Не биваше да допуска никаква близост между себе си и Дом, знаеше го. Но той без съмнение бе изкусен прелъстител. И за миг не се заблуждаваше, че би могла да се мери с него в играта на любов. Още повече при неговата изключителна привлекателност. В тази игра тя не можеше да победи. Следователно изобщо не трябваше да я играе.

От устните й се отрони дълга, треперлива въздишка. Колко лесно се даваха клетви и колко трудно можеше да се окаже изпълнението им. Но сега на карта бе поставен собственият й живот. Трябваше да остане твърда. Трябваше да му се противопостави с всички сили.

Малко по-късно, преди Ан да е успяла да стори нещо повече от това да съблече роклята си с помощта на своята камериерка Бел, в коридора пред спалнята й се чуха стъпки. Интуицията веднага й подсказа на кого принадлежат. Той почука на вратата.

— Ан?

Ан се опомни, изтича до гардероба и навлече един копринен халат. Сетне кимна на Бел да отвори вратата.

— Какво искаш? — извика тя. — Защо не си долу на вечеря с майка си и е дядо си? Вечерята винаги се сервира в осем, а в момента е точно осем!

— Реших, че като твой съпруг е редно да вечерям заедно е теб. Особено след като това е първата ни вечер заедно от години. — Той най-после отмести очи към Бел. — Свободна си.

Преди Ан да успее да отвори уста, Бел изхвърча от стаята. Дом се усмихна.

С разтуптяно сърце Ан се втурна към вратата с намерение да я затръшне в лицето му, но той пристъпи напред и я задържа отворена със силното си бедро. Гневът на Ан се изпари. Обзе я страх.

— Защо си толкова неотстъпчива? — тихо попита Дом. — Не мога ли да вляза? Бих желал да поговорим, Ан.

— Не! Няма за какво да говорим. — Очите й се бяха разширили от ужас. Сигурно Дом не възнамеряваше да упражни съпружеските си права точно сега, след като не бе сторил това цели четири години!

Той я погледна, пристъпи покрай нея и влезе в стаята.

Съзнавайки болезнено, че под халата няма нищо друго, освен риза, корсет и кюлоти, Ан стисна здраво краищата на яката му. Под пръстите си усещаше бесния ритъм на сърцето си. В това време Дом бавно обхождаше стаята й и разглеждаше с любопитство оскъдните вещи в нея. Ан го наблюдаваше изпълнена със страх.

— Не бива да си тук — каза тя, като облиза устни.

Той я погледна.

— Не се сещам дори за един човек в тази къща, който би възразил срещу моето присъствие тук.

— Аз пък се сещам.

Едната му вежда бавно се изви нагоре.

— Нима?

Колко свободно се чувстваше Дом в нейната стая. Естествено, че ще се чувства така — та той бе влизал в безброй женски покои. Докато Ан за пръв път приемаше мъж в спалнята си.

— Да. — Тя вирна брадичка. — Аз възразявам.

Дом задържа погледа й.

— Възражението ти се отхвърля — тихо каза той.

— Но това е моята къща.

Погледът му стана пронизващ.

— Не ме предизвиквай, Ан.

Ан мигновено отстъпи.

— Разбира се, за мен е удоволствие да я споделя с теб.

Дом я изгледа замислено, очевидно не повярвал в искреността й. После очите му се плъзнаха надолу и тя потръпна. Имаше неприятното усещане, че погледът му прониква през халата й. Накрая той отмести очи и се огледа наоколо.

— Нямаш много вещи.

— Аз съм непретенциозна. Нуждите ми не са големи.

Дом се усмихна и ъгълчетата на очите му се присвиха. Сърцето на Ан подскочи.

— Повечето жени имат малко нужди, но толкова много вещи, че не знаят какво да правят е тях. — Погледът му отново обходи стаята, почти гола, лишена от всякакви женски джунджурии, освен от едно — беше пълна със свежи цветя от градината. Рози, лилии, зюмбюли. Пое дъх с очевидна наслада, сетне рязко я прониза с поглед.

— Сигурно знаеш това по-добре от мен, след като си бил в покоите на толкова много жени — чу Ан собствения си раздразнен глас.

Дом се засмя.

— Пак ли се връщаме на тази отегчителна тема? Ан, струва ми се, че проявяваш доста голям и напълно неуместен интерес към личния ми живот. Не е ли така?

Тя почервеня.

— Не. Съвсем не. — Искаше й се да не бе реагирала толкова импулсивно.

Все още усмихнат и развеселен, той попита:

— Да накарам ли Бенет да донесе вечерята ни тук?

— Не! — възкликна ужасено Ан.

— Подозирах, че ще ми откажеш. — Усмивката му се стопи. — Преди малко, когато бяхме навън, говорех съвсем сериозно, Ан.

Сериозният му тон не й хареса.

— Аз също.

— Ах, но на жените е позволено да променят решенията си. — Той бавно се приближаваше към нея. Ан не се отмести — беше загубила власт над крайниците си. Едва когато помежду им останаха не повече от няколко сантиметра, Дом се спря. — Оставам тук и искам да започнем отначало. — Той се протегна и покри с длан ръката й, която продължаваше да стиска яката на халата. Усмивката му беше безкрайно похотлива. — Моментът е напълно подходящ за едно ново начало.

— За теб може би — успя да промълви Ан, неспособна да отклони очи. — Но не и за мен. Моля те, излез. Аз си лягам.

Веднага съжали за думите си. Дом погледна към голямото легло и се усмихна. Очите му блестяха.

— Тази идея е още по-добра от идеята да вечеряме заедно тук.

— Лягам си сама — процеди през зъби тя.

В отговор той дръпна ръката й и халатът се разтвори, разкривайки бледата като слонова кост кожа на шията й над гърдите. Той поднесе ръката й към устните си и целуна изпъкналото кокалче на единия й пръст, после на другия.

Ан извика сподавено и избяга в другия край на стаята. По бедрата й бе плъзнала гореща влага.

— Всичко свърши, Дом, свърши. Трябва да ме оставиш на мира! Аз не те желая, а и ти не желаеш това!

— Нищо не е свършило, Ан, и ти го съзнаваш не по-зле от мен.

Ан поклати глава.

— Защо го правиш? Защо ме преследваш така? Какво искаш? — извика тя. — Защо реши да останеш?

Той не сваляше очи от нея.

— Може би не съм можел да си спомня добре колко много си подхождаме двамата с теб. Но сега, когато съм отново тук, това е повече от очевидно.

— Не си подхождаме. Изобщо.

— Да ти докажа ли, че грешиш?

Тя отстъпи крачка назад.

— Аз се промених. Вече съм жена. Жена с опит — с твърде голям опит, за да се поддаде на чувствата, които се опитваш да разпалиш в мен.

Лицето му потъмня.

— Не ми напомняй, че си жена е опит, Ан.

— Отново ме разбра погрешно. Патрик не ми е любовник. Имах предвид това, че ти отне моята невинност. Ти разруши последните ми щастливи детски мечти. Ти ме принуди да порасна, Дом — ти и никой друг.

Дом я изгледа хладно, вдигнал ръце на хълбоците си.

— Ако си спомням добре, аз не отнех твоята невинност в точния смисъл на думата.

Отне й няколко мига, за да проумее за какво говори. Бузите й пламнаха.

— Говорех в общ смисъл.

Той продължаваше да я гледа.

— Вече два пъти ти се извиних за това, че те нараних, Ан. Съгласен съм с теб. Бях истински негодник. Не биваше да стоя далеч от теб. Но къде е милосърдната ти християнска душа? Не е ли твой религиозен и морален дълг да ми простиш?

Ан ококори очи.

— Какво би сторила, ако падна на колене пред теб и те помоля за прошка?

Тя се стресна.

— Няма да го направиш.

— Права си, прекалено съм горд, за да го направя.

Ан въздъхна е огромно облекчение. Знаеше, че много трудно би могла да откаже на подобна молба. Но знаеше, че дори да му даде прошка, това би било прошка само на думи, защото в сърцето си тя не можеше да му прости. Нито сега, нито когато и да било.

— Ти си интересна жена, Ан. Напълно съм заинтригуван. — Той се усмихна. — И признавам, че не ми пука за интереса на Патрик към теб. Все пак сега, след като се върнах, той несъмнено ще насочи вниманието си другаде.

— Пак ли Патрик? — възкликна Ан. Не можеше да повярва на ушите си.

Дом не отговори. Без да сваля поглед от лицето й, той тръгна към нея и спря едва когато коленете им се докоснаха. Ан стоеше вцепенена, с ококорени очи, със стиснати юмруци.