Бренда Джойс - Скандал

— Аз… — Кларис беше пребледняла.

— Майко, сигурен съм, че не би отхвърлила една такава малка молба. — Тонът му беше привидно мек, но Дом бе свикнал всички да му се подчиняват безпрекословно. Много добре съзнаваше с каква власт разполага, още повече сега, след смъртта на Филип.

Кларис кимна безмълвно и се обърна да си върви. Дом я спря.

— Майко, благодаря ти, че дойде да поговорим.

Тя срещна погледа му.

— Знам, че не бях много добра майка, Доминик. Съжалявам.

— Всичко е наред — каза той с внезапно подрезгавял глас. Сетне успя да се усмихне. — Имам чувството, че най-после започваме да се опознаваме. — Усмивката му се стопи. — Не познавах баща си, а сега вече е твърде късно. Не искам да допусна същата грешка и с теб, майко.

Кларис навлажни устни, кимна и вдигна котката в скута си. Устните й трепереха.

— Когато се роди, не исках да те давам на дойка. Но баща ти и Ръдърфорд ми наредиха да го сторя. По-късно исках да се грижа за теб, но отново бе разпоредено, че за теб ще се грижи единствено бавачката. — Тя преглътна мъчително. — Опитвах се да върша поне някои дребни неща — например да те къпя или да реша косата ти. Но баща ти настояваше, че това е работа на бавачката. Настояваше да прекарвам с теб само един час дневно, и то час, определен от него, не от мен. Затова беше въведен нашия чаен ритуал. „Това е достатъчно“ каза той.

— Защо? — извика Дом. Пулсът му се беше ускорил. — Защо? Защо го е сторил?

Кларис поклати глава.

— Не подхождало на положението ми да се грижа за теб, бяха неговите думи. — По устните й се плъзна горчива усмивка. — Това беше лъжа. Напълно подхождаше на положението ми. Просто Ръдърфорд не искаше да те остави на моите грижи, защото никога не ми прости това, че двамата с Филип се оженихме тайно, без да поискаме съгласието му.

— Господи! — възкликна яростно Дом. Много добре си спомняше колко често бе имал нужда майка му да е до него. Но нея никога я нямаше. Винаги бе в покоите си. Дори когато той беше паднал от своето пони и си бе счупил крака, хората, които му помагаха и го утешаваха, бяха икономът, икономката и неговата бавачка. Но не и собствената му майка.

— Дядо ти може да бъде истински тиранин — каза Кларис. В тона й имаше гняв.

Дом си спомни за завета.

— Да, може.

— За какво мислиш? — попита тя, без да сваля очи от него.

— За завета — отговори той. — Знаеш ли какви са условията му?

— Какви условия?

— Ръдърфорд иска правнук. Ако Ан забременее от мен и роди син, Уейвърли Хол става мой — каза сухо Дом.

Кларис пребледня като платно. Измина близо минута, преди да проговори.

— Той е луд! Това е абсурд!

— Да, абсурд е.

— Ще го направиш ли? — попита тя с изтънял глас.

— Ако реша да спя с жена си, ще го реша по причини, които са съвсем лични и нямат нищо общо със завета — отговори рязко той.

— Ти имаш син. Той е хубаво момче. Няма нужда да правиш нещо, което не желаеш. — Изглеждаше така, като че ли всеки миг щеше да избухне в плач. — Не мога да повярвам! Защо се опитва да те събере с тази жена? Какво си мисли?

— Мисли, че съм се отнесъл нечестно с Ан.

— Тя е виновна за това, не ти! Само ако можехме да намерим начин да се отървем от Ан! Само ако можеше тя да изчезне… или да избяга, както стори майка й!

— Ако тя избяга, аз ще трябва да я последвам.

— Не биваше да се жениш за нея — каза Кларис.

— Малко е късничко да обсъждаме този въпрос.

— Да, защото един развод би съсипал всички ни. — Тя го целуна лекичко по бузата. — Аз се прибирам. Моля те, ела да се сбогуваш с мен утре, преди да отпътуваш.

Дом кимна и проследи с поглед как майка му прекосява терасата и се скрива във вътрешността на къщата. Въпреки огромните си проблеми се чувстваше някак окрилен. И насън не си бе представял, че срещата с майка му може да бъде толкова сърдечна, толкова топла.

Той въздъхна. Какво да прави с Ан? Четири години се бе преструвал, че няма съпруга. Но сега, когато се върна, макар и за малко, осъзнаваше, че оттук насетне не би могъл да продължи да се преструва. Имаше съпруга, една съвсем истинска жена от плът и кръв, която го презираше — докато самият той като че ли изпитваше към нея много по-силен интерес от преди. Ан бе интригуваща жена. Нима би било чак толкова лошо да й бъде истински съпруг?

Дом се обърна и впери поглед през гъстата мъгла. Мислеше за брака на родителите си — хладен, лишен от любов — и за своето самотно детство. Сърцето му заби учестено. Много отдавна се бе заклел пред себе си, че никога няма да си позволи да се нуждае от някого, да зависи от някого. Да се отнася с Ан така, както тя заслужава — да, това беше съвсем в реда на нещата и Дом го бе признал още преди четири години. Но и тогава, и сега, изпитваше страх — страх, че би могъл наистина да се влюби в нея. И тогава какво?

Много по-добре беше да напусне Уейвърли още сега.

И все пак, ако наистина приличаше на Филип, значи бе неспособен да обича и следователно нямаше от какво да се бои. Освен това не беше готов да си тръгне от Уейвърли Хол. Не още.

Гъсти кълба бяла мъгла се виеха над поляните и опасваха цялата къща. Преди около половин час Дом бе видял, че Ан излиза, но не беше забелязал да се е прибрала. Къде ли бе отишла?

Дом се преметна през парапета, озова се с един скок на меката трева под терасата и прекоси чакълената алея пред къщата.

Чу гласовете им, преди да види самите тях. Тихи, приглушени, интимни. Излизаха от лабиринта. Първоначално Дом не позна Патрик. Видя само, че мъжът е прегърнал Ан през раменете и че при всяка стъпка бедрото му докосва полите й. И че в компанията на този мъж Ан се чувства съвсем свободно — като в компанията на отдавнашен любим.

Дом беше шокиран. Кръвта му кипна. Изглежда, че Ан далеч не беше вехнала по него през последните четири години.

Едва в този миг той позна своя приятел от детинство Патрик.