— Той има любовница — изръмжа Патрик. — Но ти, естествено, знаеш това.

Тя трепна. Знаеше. От известно време насам Дом имаше връзка с много известна френска актриса, за която се говореше, че била една от най-забележителните хубавици, украсявали някога театралната сцена. Ан с мъка се насили да не мисли за това.

— Много мъже имат любовници.

— Много мъже нямат.

— Ако бракът ни бе по-различен, това навярно би имало значение за мен. Но той не е, така че ми е все едно — излъга тя.

— Съжалявам, Ан — смирено каза Патрик, усетил, че е спечелил.

Ан въздъхна.

— Защо въобще спорим за това? Защо го защитавам?

— Не знам — отвърна той.

Тя потрепери.

— Аз също съжалявам. Много ценя приятелството ти, Патрик.

— Благодаря ти — мрачно каза Патрик.

Макар и не съвсем непринудено, Ан се усмихна и докосна ръката му.

— Ще се прибираме ли вече?

Той не помръдна.

— Ан, позволи ми, преди да се приберем, да ти напомня да внимаваш. Моля те. Не забравяй какво ти причини той преди четири години. Това е единственото, за което те моля.

Тя преглътна и отговори напълно искрено:

— Не бих могла да забравя миналото, Патрик. И което е по-важно — не бих могла да му го простя.



Играта на Ръдърфорд вече му беше напълно ясна. Дом прекоси терасата, загледан в мъглата, която се стелеше над поляните, седна на парапета и изруга.

Нейде в далечината се чуваше блеенето на овце и звън на хлопатари. Ръдърфорд бе прекалил. Твърдеше, че желанието му е да обезщети Ан за това, че е била изоставена през последните четири години. А в действителност искаше Дом да бъде истински съпруг на Ан, да се сдобие с наследник от нея, осигурявайки бъдещето на херцогската титла. Така нямаше да има нужда Ан да бъде „обезщетявана“ за липсата на съпруг, нито за изоставянето си.

Дом се намръщи. Старецът би могъл да даде на Ан всеки друг имот. Но с този абсурден завет Ръдърфорд всъщност наказваше него. Защото чудесно знаеше колко ще го заболи от загубата на тази къща.

Не искаше да го прави. Да, загубата на бащиния му дом бе болезнен удар, но щеше да го преживее. Не искаше да става така, защото цялото му същество се бунтуваше срещу начина, по който дядо му се опитваше да го манипулира.

Но Ръдърфорд имаше пълно право да иска от него законен наследник. Самият Дом изобщо не се вълнуваше от този проблем. Имаше две незаконни деца, момче и момиче, и един ден можеше да припознае момчето, ако стане нужда. Често ги посещаваше и се бе погрижил да не им липсва нищо, настанявайки тях и майка им в една къща близо до собствения си дом и осигурявайки им щедра издръжка. С майката, Джулия Гафни, бе имал връзка близо пет години.

Инстинктът го подтикваше да се опълчи срещу дядо си и да остави Уейвърли Хол на Ан.

Щеше да отпътува от Уейвърли Хол утре, веднага щом прочетяха завещанието на Филип. Щеше да се върне в Лион Хил — неговата къща в околностите на Лондон, където прекарваше по-голямата част от времето си, близо до двете си деца.

Дом прекара ръка през косата си. Можеше да прости на Ръдърфорд за това, че иска законен внук, но едва ли можеше да му прости коварния, тираничен начин, по който се опитваше да постигне целта си. Ако бе прибягнал просто до убеждаване, Дом вероятно нямаше да бъде толкова твърдоглав. Още повече че изпълнението на съпружеските му задължения към Ан далеч не беше тежка и неприятна задача.

Не, нямаше да му се подчини. Глождеше го обаче усещането, че в желанието си да се противопостави на Ръдърфорд всъщност вреди единствено на себе си.

— Доминик? — стресна го гласът на майка му.

Дом се обърна и напрегна зрението си, за да се ориентира в мрака. Кларис стоеше пред един от разтворените френски прозорци и изглеждаше съвсем ефирна и много красива. Край полите й се виеха бели кълба мъгла. Тя пристъпи напред, като загърна черния плетен шал още по-плътно около раменете си. По петите й вървеше пухкава бяла котка, която почти се сливаше с мъглата.

— Мен ли търсиш, майко?

— Да. — Тя се поколеба. — Днес нямахме кой знае каква възможност да поговорим при всичките тези гости.

Той се приближи до нея.

— Какво мога да направя, за да ти помогна, майко? За да те облекча в този тежък момент?

Кларис извърна глава и се загледа в мъглата, която обгръщаше всичко наоколо, намалявайки видимостта едва до няколко метра.

— Толкова се безпокоя, Доминик.

Искаше му се да я утеши. Бе достатъчно близо до нея, за да я прегърне. Внезапно погледите им се срещнаха. Дом не помръдна.

— За какво?

— За всичко — напрегнато отвърна Кларис. — Безпокоя се за себе си. Безпокоя се и за теб.

Той се сепна.

— Няма защо да се безпокоиш за мен… а и за себе си.

— Разбра ли вече за абсурдния завет на Ръдърфорд?

Дом извърна поглед, обзет от нов пристъп на гняв.

— Да.

Кларис пристъпи към него и го докосна по рамото.

— Уейвърли Хол трябва да бъде твой, Доминик — извика тя.

— Да, би трябвало, но към настоящия момент е на Ан.

— Дядо ти отиде твърде далеч. Трябва да се е побъркал!

— Да, той наистина отиде твърде далеч, но не е невменяем, майко. Ръдърфорд знае съвсем точно какво върши.

— Както и Ан — каза Кларис с неочаквана разпаленост.

Дом трепна.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се взря в него. Погледът й внезапно бе станал умолителен.

— Тя обработва херцога от години, Дом. Сега тя е маркиза, при това е пълновластна господарка на много богато имение. Не смяташ, че Ръдърфорд е измислил всичко това сам, нали?

— Напротив, смятам. — Дом се взря в майка си, обмисляйки думите й. — Майко, какво се опитваш да кажеш?

Кларис почервеня от гняв.

— Твоята съпруга е една нагла интригантка! Съжалявам, че тъкмо аз съм човекът, който трябва да ти го каже, но тя е много хитра и много коварна, Дом. Ти не би могъл да го знаеш, защото не си се връщал цели четири години. През тези години тя успя да спечели благоразположението и сърцето на Ръдърфорд. Той я обожава! Боготвори дори земята, по която тя стъпва! Смята я за безгрешна светица! Даде й онова, което по право принадлежи на теб! Играе по нейната свирка!

— Не мисля, че Ан е толкова безскрупулна и хитра, майко.

— Беше достатъчно хитра да те съблазни в нощта на годежа ти с Фелисити — и виж докъде се стигна! — възкликна Кларис.

Дом настръхна.

— Аз имах не по-малка вина. Всъщност, вината бе преди всичко моя. Не трябваше да се отзовавам на бележката й. И определено трябваше да се държа като джентълмен след това.

— Не те обвинявам, че си се оставил тази никаквица да те заплени. Ти си мъж, а мъжете от край време винаги са бивали съблазнявани от хитри изкусителки.

Дом навлажни устни.

— Майко, Ан е моя съпруга.

— Нима я защитаваш? След като тя те принуди да се ожениш за нея? След като сега получава тази къща и годишна издръжка, достойна за принцеса?

— Това е решение на Ръдърфорд.

— Не познаваш жена си! — извика тя. — Тук тя е като кралица. Тя ръководи цялото имение. Много преди Ръдърфорд да обяви завещанието, Ан се разпореждаше пълновластно с имението. Сега, когато е негова господарка и по закон, тя е една от най-богатите жени в страната, но вероятно и това не е всичко, което иска.

Дом я гледаше безмълвно.

— Знаеш ли защо уволни управителя? — продължи Кларис. — Само за да може да управлява имението сама, без никой да й се меси!

— Тя ли уволни Джордж Харви? — Дом беше слисан. — Мислех, че баща ми го е сторил.

— Не. Ан прекрати договора с него, а баща ти въобще не обърна внимание. Просто побърза да одобри нейното решение.

— Изумен съм. Значи тя наистина е управлявала имението сама. Та това е изключително трудна задача — задача, с която дори мнозина мъже не биха се справили.

— Казваш го така, сякаш си възхитен!

— Може би наистина съм — замислено каза той. — Майко, смятам, че е невъзможно Ан да е толкова коварна и безскрупулна. Тя е напълно невинна за онова, което се случи в нощта на годежа ми. Аз бях този, който я съблазни. Мой дълг беше да се оженя за нея, но в крайна сметка единственото, което постигнах, бе да я нараня дълбоко. Сега тя, разбира се, ме презира. И с право.

— Грешиш! Не я познаваш! Не можеш да си отидеш отново.

— И защо не?

— Положението тук тепърва ще се влошава. Въпреки завета на Ръдърфорд, ако останеш, ще можеш да контролираш нещата. Ан не ме харесва. — Кларис изтри сълзите, набъбнали в очите й. — Къде ще отида, ако Ан реши, че й преча тук? Какво ще правя?

— Майко, Ан няма да те накара да напуснеш тази къща. Аз няма да го допусна. — Дом я прегърна и я притегли към себе си. Крехкото й тяло беше изопнато от напрежение. След миг той я пусна. — Но може би ти сама предпочиташ да живееш другаде. Ако е така, винаги си добре дошла в което й да било от моите имения.

— Това е моят дом. Харесва ми тук. Не искам да живея другаде.

— Тогава ще останеш тук.

Кларис пое разтреперано дъх.

— Моля те, остани. Само за малко. Докато нещата се уталожат. Ан има нужда да й се напомня, че ти си неин господар, Дом. — Тя се поколеба. — Ако някой трябва да си отиде, това е тя.

— Не! — рязко каза Дом. — Сега този дом е и неин. Освен това ти не се отнасяш добре с нея. Не ти ли е хрумвало, че вие двете имате много общи неща помежду си? И двете обичате това имение. Ти си ми майка, тя е моя жена. Защо да не бъдете приятелки? Ще ти бъда много благодарен, ако представиш Ан на местните благородници и й помогнеш да се сприятели с тях.

— Какво говориш! — възкликна Кларис.

— Заминавам утре, както бях планирал. Но до този момент не осъзнавах колко й е трудно на Ан сама тук, в провинцията. Бих искал да й помогна.