— Наистина обичам Ан. Тя е дъщерята, която никога не съм имал. Тя е най-прекрасната жена, която съм виждал от години. Тя е добра, умна, интелигентна, решителна. Ти не си се връщал от четири години. Не би могъл да знаеш какво си изпуснал, но все някой трябва да ти го каже.

— Мисля, че съм способен да оценя една жена и без твоя помощ. — Вбесен, Дом отиде до скрина с напитките и си наля още бренди. Но отпи само глътка, защото искаше да разсъждава ясно. — Какво искаш от мен, дядо?

— Искам да се отнасяш почтено с Ан. Тя го заслужава.

Дом се обърна и се взря в него.

— И смяташ, че като я правиш независима от мен, като й даваш онова, което ми се полага по рождение, ще ме накараш да се държа с нея както подобава на един съпруг? — Той се засмя горчиво. — На твое място бих размислил.

— Смятам, че Ан изстрада повече, отколкото една жена би трябвало да страда заради безсърдечното ти отношение. Смятам, че тя заслужава да притежава дом и собствени доходи, след като няма истински съпруг. Не намираш ли това за справедливо?

Дом го гледаше, почервенял от гняв.

— Започвам да схващам — отбеляза накрая той.

— Наистина ли? — Тонът на херцога омекна. — Животът не е само правене на изчисления, изслушване на оплаквания, плащане на сметки и надбягвания с коне, момчето ми. И всичките красиви жени, които вкарваш в леглото си, не могат да заместят съпругата. Понякога си мисля, че нарочно се обричаш на самота, Дом.

Дом стоеше като вкаменен. Тонът му бе рязък.

— Аз не съм самотен.

— Ако вярваш, че компанията на онази френска актриса може да стопли душата ти, то ти си кръгъл глупак — простичко каза Ръдърфорд.

— Не желая да те слушам.

— Напротив — трябва да ме изслушаш. Ако искаш да си върнеш Уейвърли Хол.

Дом стисна ръце в юмруци.

— Ето че най-после си дойдохме на думата. Да, искам да си върна тази къща. Ще дам на Ан друга… всъщност, ще й дам имоти на десетократно по-висока стойност, щом иска.

Ръдърфорд не каза нищо, просто се усмихна.

— Е? Какво трябва да направя, за да си получа къщата? — попита Дом.

Ръдърфорд се усмихна, но усмивката му бе сдържана. Дом усети, че по челото му е избила пот.

— За мъж като теб би било лесно да получи Уейвърли Хол.

Дом мълчеше. Цялото му тяло се бе изопнало от напрежение, от нетърпение.

— Искам правнук, преди да съм умрял — мрачно каза Ръдърфорд. Вече не се усмихваше. — Не ми остава много време.

Дом го зяпна слисано. Не можеше да повярва на ушите си.

— И нямам предвид някое от твоите копелета. Погрижи се съпругата ти да забременее и да ти роди наследник — продължи херцогът. — Тогава завещанието ще се обърне в твоя полза, а Уейвърли Хол ще бъде твоя.

5

Ан бе потърсила убежище в спалнята си.

Но образът на Дом — първо шокиран, а после разярен — продължаваше да я преследва.

Тя прекоси стаята, обзаведена в типично женски розово-бели тонове и отиде до прозореца, където бе поставена ваза, пълна със свежи цветя от градините на Уейвърли. Чувстваше се като в затвор. След последните два тежки разговора — първия с майката на Дом и втория със самия Дом, нямаше никакво желание да слиза долу, да напуска покоите си. Дом беше толкова ядосан, когато излетя от апартамента си, за да отиде да говори със своя дядо. Сигурно вече бе чул за завета от устата на самия Ръдърфорд. Дали се бе успокоил? Или беше още по-разярен?

Ан подозираше, че е второто.

Колко злощастна и изтощена се чувстваше. Не бе молила за нищо. Нито за внезапното завръщане на Дом, нито за завета, нито за Уейвърли Хол. Нито за целувката на Дом.

Тя рязко пропъди тези мисли. Нямаше никакво право да мисли за неговата целувка, никакво. Това, за което трябваше да мисли сега, бе как да го убеди да напусне Уейвърли Хол, каквото беше първоначалното му намерение.

Може би сега, след като вече знаеше, че не той е господарят тук, сам щеше да проумее какво е най-добре да стори.

Ан притисна ръка към устните си и усещанията, породени от неговата целувка, мигом я завладяха отново. О, Господи! Кого се опитваше да заблуди? Да, мразеше го, наистина го мразеше, но щеше да бъде съсипана, когато той си замине. Защото част от нея все още го обичаше — и винаги щеше да го обича.

Тя се взря в мъгливата нощ навън. Звездите вече не се виждаха; гъста мъгла бе покрила земята. Белите валма, които обвиваха храстите и дърветата, придаваха на пейзажа призрачен вид, сякаш нощта бе пълна с тайнствени привидения. Ан беше свикнала с мъглата, но тази вечер тя й се струваше някак странна, пълна с напрежение и тъга.

Ан затвори очи. Бе преживяла последните четири години, и то добре. Сега Уейвърли Хол беше нейният дом. Харесваше живота, който водеше. Но Дом се бе върнал, извиквайки у нея чувства, които тя не желаеше и мразеше да изпитва. Това я вбесяваше.

Вбесяваше я и фактът, че се криеше в стаята си, защото се боеше да се срещне лице в лице с него.

Ан се обърна рязко, излезе в коридора и тихо заслиза по стълбите. Щом се озова навън, тя забави крачка. Вървеше без посока. Искаше просто да се махне от къщата и от нейните обитатели. Искаше да се махне от човека, за когото толкова неразумно и с толкова копнеж се бе омъжила.

От сянката на една дърво внезапно изскочи мъжка фигура.

— Ан?

Ан подскочи и притисна длан към разтуптяното си сърце.

— Патрик! Уплаши ме!

Патрик Колинс се приближи до нея и взе ръката й в своята.

— Извинявай — промълви той, вперил поглед в нея.

— Какво правиш тук? Мислех, че си тръгнал с останалите.

— Тревожех се за теб. Не ми харесва, че си в една и съща къща с него. Ан… добре ли си?

Тя не успя да се усмихне на братовчед си, но стисна здраво ръката му. Радваше се, че го е срещнала.

— Не мисля.

Той я прегърна през раменете.

— Той направи ли ти нещо?

— Не съвсем.

— Да се поразходим.

Ан се съгласи. Водени от светлините на къщата, двамата тръгнаха през покритите с роса поляни. Патрик не отмести ръка от раменете й и тя се почувства неловко. Разбира се, знаеше какво изпитва той към нея. Макар никога да не й бе разкривал чувствата си, Ан беше почти сигурна, че Патрик е влюбен в нея. Навярно точно затова бе прекарал тези четири години неотлъчно до нея.

Встрани от къщата имаше лабиринт от храсти и те мълчаливо влязоха в него. Щом се озоваха вътре, далеч от останалия свят, Патрик се обърна към Ан и пое ръцете й в своите.

— Той знае ли за завета?

Ан кимна.

— Побеснял е.

На лицето на Патрик се изписа изражение, което тя не можа да разгадае.

— Досега никой никога не му се е противопоставял. Винаги е получавал всичко, което пожелае. Това трябва да е било огромен шок за него.

— Говориш така, сякаш си доволен.

— Не съм доволен, просто говоря истината. Какво смята да прави сега? Ще си замине ли?

— Нямам представа — каза Ан. — Намекна ми, че е променил намерението си, че ще остане. Но това беше преди да му кажа за завета.

— Имам чувството, че той няма да се предаде без съпротива — измърмори Патрик. — Тревожа се за теб, Ан.

Ан вдигна поглед към красивото му лице и видя дълбоката загриженост в очите му. Толкова пъти беше изповядвала болките си пред Патрик. Сега отново бе готова да му разкрие всичко, което изпитваше. Но какво можеше да му каже всъщност, след като се боеше да признае чувствата си пред самата себе си?

Тя изтри с длан овлажнелите си очи. От гърдите на Патрик се изтръгна задавен звук и той я придърпа в обятията си. Това не беше първата им прегръдка, но за пръв път Ан си позволи да се облегне на гърдите му и да постави глава на рамото му. Той я притисна още по-силно към себе си.

— Не му позволявай да те докосва, Ан.

Ан трепна и се опита да се отдръпне, но Патрик нямаше намерение да я пуска. Тя се взря в него.

— Веднъж той вече се възползва от теб — предупредително каза той. — И ще се възползва отново. Или поне ще се опита. Видях как те гледаше днес в салона. Намеренията му спрямо теб далеч не са почтени.

Ан се откопчи от прегръдката му.

— Патрик, отиваш твърде далеч.

— Ан…

— Не! Аз съм жена, способна да се справя сама със своите проблеми… Способна да се справи сама с брака си.

— Нима? — Устните на Патрик се изкривиха. — Мисля, че се надценяваш. Не бих казал, че досега си се справила с брака си. След сватбата ти беше отчаяна. Кой те утешаваше в тези месеци? Кой те съветваше?

Тя се намръщи.

— Ти си ми много скъп приятел — това въобще не може да бъде оспорено. Напълно съзнавам, че благодарение на теб успях да преодолея някои трудности много по-лесно. — Но в действителност съвсем не й беше лесно. Искаше сърцето й никога повече да не страда толкова мъчително. Още отдавна си бе обещала, че ще го брани яростно от всеки мъж, който би й предложил илюзията, наречена любов.

— Послушай ме — каза Патрик. — Ти си просто играчка за Дом Сейнт Джордж. Той няма морал. Ще те използва отново, ако му позволиш.

Ан си пое дълбоко дъх, но не успя да се успокои.

— Няма да му позволя нищо. Но не си ли малко несправедлив към Дом, Патрик? — В тона й имаше рязка нотка. — Мислех, че си му приятел.

— Някога бяхме близки — отвърна той с мрачно изражение. — Като момчета непрекъснато играехме заедно тук, в Уейвърли Хол, както несъмнено знаеш и сама. Постъпихме заедно в Итън, после в Кеймбридж. Но в университета започнахме да се движим в напълно различни компании и сега пътищата ни се пресичат съвсем рядко. Въпреки това аз все още смятам Дом за свой приятел.

— Тогава може би не бива толкова прибързано да хвърляш камъни по него — язвително подхвърли Ан.