— Това е добра новина. — За мен беше поразително, че всички мъже, примамени в дълбокото от сирените, са били открити замръзнали в леда съвсем близо до повърхността. Когато капитан Монти започнал да пробива леда, най-напред открил трима от тях, преди да стигне до мен. Според него всички сме били на различна дълбочина, но с еднакви широки усмивки върху лицата.

Мен първа ме изписаха от болницата. Лекарите и сестрите ме кръстиха пациентът чудо, защото въпреки изпитанието, през което бяхме преминали всички заедно, аз се възстановявах най-бързо. Дори Саймън не можеше да намери обяснение за това.

Аз бих могла. Но не бързах да го правя.

— Пейдж е още в болницата — продължи той. — Все така съкрушена от загубата на Джонатан и на бебето, но лека-полека се оправя.

Сърцето ми се сви при мисълта за Пейдж. Не бяхме си говорили от онази нощ и не знаех как наистина преживява това. Саймън каза, че лекарите са направили всичко по силите си, но нито образованието, нито практиката на който и да е от тях не са могли да им подскажат, че единственият начин да спасят бебето е като му прелеят солена вода. Пък и нейното състояние онази нощ било погълнало изцяло вниманието им — Пейдж изпаднала в безсъзнание, дълго преди Кейлъб да я откара пред входа на спешното отделение.

— А Бети добре ли е? — попитах след няколко минути.

— Както сама твърди, от години не се била чувствала толкова добре физически. Неотклонно е край Пейдж, а и Оливър през повечето време е с нея.

— Радвам се, че най-после са се събрали. Пейдж ще има нужда от тях.

Той кимна и ме погледна.

— Не знам само ти как я караш.

Забих поглед в парата, която се издигаше над чашата с горещ шоколад.

— Имам предвид, че се справи без неопренов костюм и кислородна бутилка… Пък и самият факт, че изобщо си успяла да скочиш, след всичко онова, което преживя и което знаеше…

Дъхът ми секна в очакване той да направи очевидното заключение, както се случваше всеки път, когато говорехме през последните две седмици. Според логиката и научните факти аз не би трябвало да оцелея. Но дали защото неговите чувства към мен замъгляваха трезвото му научно мислене, или защото силата ми все още му действаше и го държеше в заблуждение, досега той не се усъмни. Затова с всеки изминал ден се чувствах все по-спокойна.

— Трябва да вървя — внезапно каза той, както обикновено правеше. — За щастие капсулата е стигнала до дъното и сама, без ничия намеса. Бети каза, че е чула как водата кристализира, преди останалите сирени да разберат какво става, и веднага е заплувала към повърхността. Всички се оказахме късметлии.

Зареях поглед към пристанището, когато той замълча. Толкова ме беше страх от мига, в който ще прозре истината, че дори нямах готови отговори за всичките му въпроси, когато това се случи.

— Как се чувстваш днес? — попита меко той.

— Страхотно — казах с прекалено ведър тон. — Намирам се извън къщата, което само по себе си е вече прекрасно, нали така?

Той очевидно изчакваше да кажа още нещо.

— Явно съм доста уморена — продължих. — Спя през повечето време, гърдите толкова ме болят, че понякога не ми достига въздух, и се събуждам с главоболие. Но това се оправя с всеки изминал ден.

Той също хвърли поглед към пристанището. Когато видя, че мама и татко се клатушкат по леда на няколко метра от нас, се примъкна още по-близо до мен на пейката.

Дъхът ми заседна в гърлото. За първи път бяхме толкова близо един до друг, откакто се разделихме на пътеката при Скалите на Хиона. Цялото ми тяло гореше от желание да сме още по-близо. Исках да обвия ръце около него, да го целуна и да усетя топлото му тяло плътно до своето. Представях си какво ще е чувството отново да съм с него още от първия миг, когато дойдох в съзнание и отворих очи в болницата. Но вече не можех да съм толкова близо до него. Не беше редно.

— Ванеса… Аз още съм с теб. Зная, че всичко в момента е много необичайно, но въпреки това искам да знаеш, че продължавам да съм до теб. И искам да бъда с теб, когато и ти си готова за това.

Обърнах се към него.

— Ами ако това никога не се случи?

Той замълча.

— Ако според теб така ще е най-добре, ще се съглася. Но не това искам.

Взрях се в лицето му. Не това исках и аз. Ще ми се да можех да се престоря, че е, но дори да го произнеса на глас, ми костваше огромно усилие.

Колкото и да беше чудно, когато най-накрая скочих от скалата и оцелях, това не ме направи по-смела. Все така продължавах да се преструвам, че нещата не са такива, каквито са в действителност — дори по-често отпреди. Още не бях повдигнала въпроса за Шарлот Блу пред татко и все така продължавах да се правя, че той е моят любим Голям бащица, който е непогрешим. Преструвах се, че мама е моята истинска майка. Преструвах се, че сега всичко ще е наред в нашето семейство, въпреки че изгубихме Джъстин. Преструвах се, че да седя до Саймън на тази пейка сега, е съвсем в реда на нещата, че ако някога останехме насаме наистина, вместо просто да седим на някаква пейка пред очите на всички, докато мама и татко са на няколко метра от нас, тогава сигурно пак щях да се преструвам, че това е съвсем приемливо. Преструвах се, че съм си пак същата. Преструвах се, че това е старата досадна, скучна Ванеса Сандс, вместо да приема коя — какво — съм в действителност.

Защото дори след като скочих от Скалите на Хиона и се срещнах лице в лице с най-големия си страх, аз продължавах да се страхувам. Тялото ми вече не беше същото след онази нощ и се боях от мисълта какво ще му е нужно сега, за да функционира нормално. Страхувах се от онова, което направихме със Саймън преди три седмици и значението му в светлината на новите обстоятелства.

Но най-много се страхувах, че ще го загубя, ако научи истината.

Оставих чашата с горещ шоколад на пейката между двама ни, посегнах към джоба на палтото си и извадих оттам малко пакетче бял прах.

— Зареждам се с витамини — казах, продължавайки да се преструвам още няколко минути, докато наблюдавах как солта се изсипва в горещия ми шоколад като дъжд над размразено пристанище. — Помагат ми да дишам.