Усещах се удивително спокойна, сякаш през последните две години съм вървяла единствено към този момент. Поех си дълбоко въздух и… скочих.

Врязох се във водата. Вълните ме заблъскаха от всички страни, а подводните течения минаваха шумно покрай ушите ми като мотрисите на метрото. Светлината под и над мен беше еднакво ярка и не ми позволяваше да се ориентирам накъде да поема. Размахах ръце и крака във водата и спрях да се движа, едва когато осъзнах, че задържам дъха си и дробовете ми заплашват да експлодират.

Подводните течения се завихриха около мен, теглейки ме в различни посоки. За минута не бях преплувала и няколко крачки, а дробовете ми бяха на път да откажат.

Време беше.

Напрежението в гърдите ми стигна до гърлото. Кислородът изпълни устата ми и оказа натиск върху стиснатите ми устни, докато те не поддадоха, и аз изпуснах малка глътка въздух. Водата нахлу в носа ми и накара лицето ми да пламне. Гърлото ми инстинктивно се сви, опитвайки се да задържи въздуха в дробовете ми.

Гледах как повърхността на водата остава все по-високо над мен. Мислех за мама, за Големия бащица, за Джъстин. Мислех за Кейлъб и Пейдж. Мислех за Бети, Рейна и Зара. Мислех за Саймън и се надявах той да продължава да вярва, че каквото и да е изпитвал към мен, то е било истинско, и ще го запази в сърцето си, каквото и да става.

После отпуснах устни. Водата нахлу в устата ми и тялото ми се разтърси от нейния напор. Опрях ръце в гърдите си, които сякаш изгаряха отвътре, и се помолих смъртта да дойде по-бързо, а мракът — или светлината — да спре болката и да отмие всичко. Защото това беше повече, отколкото бих могла да понеса. И продължаваше твърде дълго. Единственото ми желание беше да се свърши — всичко това най-после да свърши.

И накрая се случи. Дробовете ми се отпуснаха. Температурата вътре в тялото ми стана по-ниска дори от тази навън. А болката изчезна.

Отворих очи и погледнах надолу. Гърдите ми продължаваха да се надигат и спускат. Под дланите все още усещах биещото си сърце.

Още бях жива… и също както преди две години продължавах да дишам дори под водата.

Погледнах часовника. Единайсет и петдесет.

Гмурнах се още по-надълбоко, далеч от повърхността. Теченията все още ме дърпаха, но сега ръцете и краката ми лесно пореха водата. Мускулите ми укрепнаха, а тялото ми възвърна силите си. Единственото, което превръщаше плуването в по-голямо предизвикателство от разходка в парка, беше светлината. Тя ме обгръщаше отвсякъде и ставаше все по-ярка, колкото по-надълбоко се спусках. Но щом затворих очи, тя спря да ме смущава.

Вече бях започнала да се притеснявам, че няма да разбера дали съм стигнала дъното, когато краката ми удариха в пясъка… а водата около мен започна да се променя. Тя сякаш изведнъж изтъня и взе лека-полека да се оттегля… докато не застина неподвижна. Аз също престанах да се движа и тялото ми се отпусна. Чувствах се така, сякаш се нося по гладката повърхност на езерото Кантака. Опитах се да отворя очи, за да видя защо става така, но веднага след това ги затворих и се завъртях назад.

Бях стигнала нещо като преграда. Изпод мен струеше бяло сияние, съсредоточено около нещо, което приличаше на дълга дебела стена. Да гледам натам беше все едно да се взирам право в слънцето с незащитени очи.

Продължавайки да стискам очи, аз вдишах дълбоко и протегнах ръце към светлината. Прогледнах едва когато пръстите ми опряха стената — все едно хванах светкавица с голи ръце. Попилата в мен енергия беше едновременно зареждаща и парализираща, не бях способна да направя нищо, освен да наблюдавам безсилно как светлината ме изпълва отвътре.

Не би трябвало да се плаша от това. Не би трябвало да й се съпротивлявам, нито да правя усилие да се изтръгна и да се върна назад. И сигурно нямаше да го направя, ако не беше Саймън. Той бе навсякъде около мен. Надвесваше се заедно с мен от ръба на скалата. Гребеше насреща ми. Стоеше на брега, чакайки ме да се спусна по хлъзгавите камъни. Държеше ме в прегръдките си на пода в кухнята.

Галеше ме, целуваше ме, докосваше ме. Чувствах всяко негово докосване, сякаш в този миг е до мен и беше прекрасно — толкова хубаво, сякаш се случваше наистина. Тогава си помислих, че ако това е то — ако краят е да попаднеш в светлината между двата свята — тогава всичко е наред. И аз ще бъда добре.

Но в същия миг светлината избледня. Водата все още беше осветена, но сиянието изгуби своята яркост, така че вече можех да видя какво има около мен. Откъснах се от стената и заплувах към пясъчното дъно, където десетина блещукащи фигури се събираха в кръг. Отвсякъде ги обграждаха високи скали, затова побързах да сменя посоката и да се скрия зад една от тях.

Когато се уверих, че не могат да ме видят, посегнах към гърба, за да сваля капсулата. Щом водата стигнеше нула градуса, Саймън щеше да натисне бутона от своята позиция на „Барбара Анн“ и това щеше да накара капсулата да завибрира. Засега тя не помръдваше, но аз исках да погледна закрепения към нея термометър, за да разбера дали скоро водата ще достигне точката на замръзване. Знаехме какъв беше техният план и нашият трябваше да съвпадне по време.

Замръзнах, когато ръката ми премина свободно през водата отзад. Капсулата не беше там. Трябва да е паднала — или е била засмукана — когато минах през светлинната бариера.

Опитвайки се да не изпадам в паника, погледнах часовника. Единайсет и четирийсет и четири. Разполагах с шест минути, за да открия и активирам капсулата и да преплувам обратно повече от километър и половина до повърхността.

Огледах дъното, забелязвайки как Бети и Зара застават в кръга, сякаш имат намерение да участват във всичко докрай. Сирените, изглежда, бяха в очакване. Блестящите им очи се вдигаха постоянно нагоре към стената от светлина.

Мъжете. Те очакваха своите нови жертви.

Откъм кръга се разнесе висок пронизителен тон. Отначало беше по-нисък, но постепенно се усили, сякаш някой беше завъртял копчето на звука докрай. Сърцето ми подскочи, когато се появи една самотна сирена. Не успях да видя лицето й, но я разпознах веднага.

Рейна. Макар устата й да беше затворена, тя издаваше постоянния висок звук, който накара останалите сирени да сведат очи, а водата — да се развълнува около тях.

Сирените запяха със затворена уста, а меките звуци се смесиха помежду си, образувайки приятно успокояващо съзвучие.

Погледнах часовника. Единайсет и петдесет и шест.

Почаках, докато всички погледи се събраха в центъра на кръга, после се стрелнах към съседната скала. Очите ми заоглеждаха скалистите кули, следейки за самотен сребрист отблясък, идващ от някоя тъмна пукнатина или процеп.

Нищо. Единствената светлина идваше откъм стената, която плуваше над кръга от сирени, и от самия него.

„Тук, Неса…“

Очите ми се ококориха, като чух гласа на Джъстин.

„Погледни нагоре…“

Но те също я чуха — престанаха да пеят, щом тя проговори.

Изскочих иззад прикритието се. Капсулата тъкмо преминаваше през стената и Рейна вече плуваше към нея, за да я пресрещне. Заритах с крака, загребах водата с ръце и заплувах напред, колкото ми държат силите. Една сирена ме забелязаха и нададе пронизителен предупредителен звук, с който разсече главата ми като с брадва. Болката беше милион пъти по-силна от тази, която ми причиняваше присъствието на Зара. Краката ми се вдървиха незабавно и трябваше да спра да греба, за да стисна главата си с ръце. Опитах да се оттласна с крака, но сигналът за тревога се засили, а болката стана непоносима, щом всички сирени се присъединиха. Когато безжизненото ми тяло се отпусна във водата и започна да потъва надолу, успях единствено да вдигна очи и да видя как Рейна наближава капсулата в мига, когато стената от светлина започна да се променя.

Те наближаваха. Идваха към мен, а аз дори не можех да помръдна.

Звукът се разрасна. Пропадах към кръга с главата надолу, давайки си смътно сметка, че светлината помръква. Когато тялото ми меко се отпусна на пясъка, наоколо вече беше непрогледен мрак.

Светлината беше угаснала и чудовищата нападаха.

Опитвах се да се надигна, когато нещо рязко издърпа ръката ми. Някаква сила ме вдигна от дъното и ме понесе спираловидно нагоре. Движехме се толкова бързо, с толкова голяма скорост, че загубих представа кое е нагоре и кое — надолу.

Не се опитах да се съпротивлявам или отскубна. Това сега нямаше никакво значение. Единственото, на което се надявах, беше Джъстин да ми проговори, да ми помогне.

Виеше ми се свят и краката ми все още бяха безжизнени. Сирените бяха престанали да надават сигнала за тревога и сега пееха. Над кръга се надигна нежно зарево, когато очите им засветиха като нощни светлини. Това бе достатъчно, за да видя, че се намирам на една от скалите високо над техния кръг и че откъм повърхността се спускат още сирени, предвождащи объркани, но щастливи мъже по шорти и тениски.

Мъжете се намираха на повече от километър и половина под повърхността, но не бяха мъртви — поне още не.

Водата около мен внезапно се разбунтува. Ръцете ми се вдигнаха нагоре и някаква тежест мина покрай тях, преди да легне върху раменете и гърба ми.

Опитах да различа лицето на сирената пред мен, но за разлика от останалите, нейните сребърни очи бяха мътни. Не можех да разбера нищо, преди една друга сирена да се втурне към нас. Нейните очи прорязваха водата като светлината на фар, чийто лъч сече нощното небе.