— На този етап нямаме голям избор — каза Саймън. — Според Мензурата разтворът трябва да избухне в центъра на техните атмосферни манипулации, за да има максимален ефект. А кой друг според теб е способен да преплува километър и половина под вода, без да си поеме въздух?

Той познаваше поне още един такъв човек, но не го изрекох гласно.

Продължихме да вървим напред и изгубихме следващите четиридесет и пет минути в опити да избегнем членовете на фамилията Марчанд, преодолявайки поредица от стълби заедно с останалите посетители. Всяка година фестивалът „Северно сияние“ привличаше амбулантни търговци от цяла Нова Англия, които продаваха всякакви домашно приготвени изделия — храна, мебели, бижута, покривки и юргани. Хората пазаруваха и ядяха по цял ден и нощ, навсякъде се носеше музика, изпълнявана на живо, и над водата избухваха фойерверки. Най-хубавата част обаче идваше след залез-слънце. Като почит към първите рибари в Уинтър Харбър всички светлини из магазините и ресторантите по „Мейн стрийт“ и по лодките във водата угасваха в един и същи миг и биваха заменени със стотици свещи и фенери. Тяхната топла светлина обливаше целия град, а пристанището заприличваше на звездно небе.

— Трябва да вървя — каза Кейлъб, щом стигнахме кея. Небето се здрачаваше и облаците се трупаха все по-гъсти и по-плътни над водата. — Ще я накарам да се пораздвижи. Телефонът е в мен, ако се наложи да поискам помощ, пък и ако ви потрябвам.

Разбирах защо чувствата на Джъстин към Кейлъб са се усилвали все повече, колкото по-дълго време е прекарвала с него, и сърцето ми се сви за тях двамата, докато го гледах как се приготвя. Изглеждаше толкова съсредоточен, толкова решителен, толкова доволен да направи поне нещо в отплата за всичко онова, което им беше отнето на двамата с Джъстин. Щеше ми се и мама да е тук, за да го види. Дори тя не би могла да остане равнодушна в този момент.

— Бети се гмурка в единайсет и петнайсет — каза Саймън, — значи Зара трябва да е там до…

— Единайсет и четирийсет — довърши Кейлъб. Той си сложи слушалките на айпода, прикри ги с още един чифт добре уплътнени стереослушалки и така наду музиката, че я чувах дори от три крачки разстояние.

Грабнах ръката му, когато понечи да се отдалечи, и го прегърнах силно.

— Благодаря ти — прошепнах над рамото му. — Благодаря ти, че правиш това, че си бил край нея, когато е имала нужда от теб, и че…

— Всичко е наред — каза той и ме стисна в прегръдката си. — Когато обичаш някого толкова, колкото аз обичах сестра ти, няма нещо, което не би направил за него.

Сестра ти. Тези думи кръжаха из главата ми, докато го наблюдавах как изчезва в тълпата, без да се обърне повече назад.

— Той ще се справи, нали? — попитах, без да откъсвам очи от мястото, където се изгуби.

— Мисля, че вече не бихме могли да го спрем, дори да искаме — каза Саймън.

Кимнах с глава, без да съм уверена дали наистина е така, но за едно бях сигурна — вече е твърде късно.

Над главите ни небето постепенно от сиво ставаше черно и първите капки започнаха да падат.

— Той обаче има право.

Не усещах дъжда по лицето си, когато се обърнах към него.

— Когато обичаш някого толкова силно — започна той, обви ръце около кръста ми и нежно ме придърпа към себе си, — би направил всичко, за да го предпазиш и защитиш. Ще сториш всичко по силите си, за да е щастлив.

Сведох поглед, когато доближи лице до моето. Това беше грешно. И щеше единствено да направи неизбежното още по-трудно.

— Ванеса — прошепна той и дъхът му стопли устните ми, — преди да се е случило нещо тази нощ, бих искал да знаеш, че… Имам нужда да знаеш, че аз…

— Съжалявам — казах и се отдръпнах. Посегнах към телефона в джоба на дънките си, доволна, че успях да чуя звъненето, въпреки думкането на сърцето си. Радвах се, че обаждането прекъсна Саймън, преди да е успял да каже нещо, за което би съжалявал по-късно, и вдигнах, без да проверя кой се обажда.

— Ванеса? О, благодаря ти, боже!

— Здрасти, татко. — Затворих очи, щом чух гласа му. Не бяхме говорили, откакто видях снимката му с Шарлот в албума на Рейна.

— Всичко наред ли е там? Майка ти се притеснява за теб и не беше на себе си, когато се чухме за последно, а сега място не мога да си намеря от тревоги за вас.

— Ние сме добре — отговорих, надявайки се гласът ми да не издаде колко съм стъписана. — Просто двете постепенно се нагаждаме една към друга… но иначе сме добре.

Той се поколеба.

— Съжалявам, че не бях още по-грижовен към теб. Сигурно допуснах грешка, но исках да те оставя известно време сама със себе си. Смятах, че имаш нужда от време, за да се възстановиш.

— Благодарна съм ти за това — отговорих, отдръпвайки се от Саймън. Наоколо беше станало толкова тъмно, че се надявах да не забележи как пламти лицето ми, пък и за всеки случай исках да избегна въпросите му. — Хващаш ме по средата на нещо обаче. Може ли да се чуем по-късно?

— Разбира се. Естествено. Утре ще си поговорим. Ще взема влака и ще пристигна за обяд.

Опитах се да си представя какъв ли ще е животът тогава и къде ще съм аз утре по обяд, но не успях.

— Звучи чудесно. Приятно пътуване.

— И… Ванеса — добави бързо той, — обичам те. Моля те, не го забравяй.

Потиснах сълзите си. Де да можех да му отвърна със същото.

— До скоро.

Очаквах да се почувствам наранена, объркана и даже гневна при първия разговор с Големия бащица след всичко онова, което вече знаех. Но не предполагах, че едно много по-силно чувство ще надделее над тях — тъга.

— Трябва да вървим — каза нежно Саймън, когато затворих телефона.

Кимнах и хванах ръката му. Държах го здраво, докато си пробивахме път през тълпите от деца и семейства. Рано или късно щеше да се наложи да го пусна да си отиде, но още не бях готова за това.

Присъствието на Саймън ме успокояваше и вече бързо можех да се съсредоточа върху предстоящата задача. Когато стигнахме ресторанта, Луис и повечето хора от персонала бяха заети със сервирането на супа и сандвичи на дълга опашка от клиенти. Затова не забелязаха как двамата със Саймън минахме зад щанда и се промъкнахме през задния вход на ресторанта.

Открихме Пейдж в трапезарията. Седеше на един стол и гледаше през прозореца. Беше с гръб към нас и когато приближих, видях, че очите й са затворени.

— Пейдж? — повиках я тихо.

Тя отвори очи и се изопна на стола, притискайки корема си с ръце.

— Ванеса. Какво правиш тук?

Направих усилие тревогата да не ми проличи. Дори на мъждивата светлина можех да забележа белите точки в очите й, влагата от изпотяването по кожата й и треперещите й ръце. Когато я видях във ваната, тя пак не беше добре, но продължаваше да е ослепително красива. Сега, само два дни по-късно, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне от изтощение в усилието си да остане будна.

— От известно време нито съм те виждала, нито съм те чувала — казах. — Исках да се уверя, че си добре.

— Така е, съжалявам — отговори тя, поглеждайки крадешком към вратата зад себе си. — Последните няколко дни бяха доста тежки.

Погледнах към Саймън. Той кимна. Пуснах ръката му и седнах на стола край нея.

— Как си?

Тя се отпусна на мястото си и неуверено ми се усмихна.

— Ужасно.

Замълчах, защото исках поне с малко да отложа следващия въпрос.

— Джонатан идвал ли е да те види?

— Наскоро не е — отговори тя със сведени очи. — Рейна му каза, че не се чувствам достатъчно добре, за да говоря по телефона или да се виждам с него.

Явно още не знаеше.

— Пейдж — внимателно продължих, — от колко време си бременна?

Тя се опита да се усмихне.

— В петата седмица съм. Знам — изглеждам огромна, но то е заради солената вода, която пия. И тя се е чувствала по същия начин…

— Когато е била бременна ли? — Погледнах към корема й, кръгъл като пъпеш. — Ходи ли да те види лекар?

— Не. Рейна е родила и двете ни вкъщи, само с помощта на Бети, аз също ще родя така бебето си.

— Но ти си едва в петата седмица, а изглеждаш така, все едно си в петия месец. Не ти ли се струва подозрително, че майка ти още не те е завела на лекар, за да се увери, че всичко е наред?

— Да, малко — призна тя. — Сама щях да отида, ако можех, но Рейна и Зара ме държаха под домашен арест. А съм и толкова уморена. Дори не мога да сляза сама по стълбите, за да се обадя по телефона.

Едва се удържах да не я сграбча и незабавно да я отведа в болницата, но все пак останах на място.

— Моля те, хвърли един поглед на това.

Ръката й потрепери, докато вземаше листовете, които извадих от чантата си.

— Какво е това? — попита тя, разглеждайки бавно снимките и вестникарските статии.

— Ксавие Купър, Макс Хокинс, Джон Мартинсън — изреждах, докато тя прехвърляше снимките на всеки от тях.

После вдигна очи.

— Гаджетата на Зара.

— Не точно — отговорих, вадейки нова купчина листове.

Тя ги взе и отново прегледа снимките и статиите от албума на Рейна.