Триша Рейбърн - Сирена

— Ако са го направили, това със сигурност не е било умишлено — казах. — Джъстин открай време е била по-близка с мама от мен… Татко също беше луд по нея.

— Както и да е, по-важното е, че тя никак не е била доволна от развитието на нещата онзи ден. Давала си е сметка, че това не е по твоя вина, но въпреки това е била сърдита и обидена. Когато те е предизвикала да влезеш в океана, тя е знаела колко опасно е това… затова после не могла да си прости, че си приела предизвикателството и си изчезнала във водата.

— Но аз все пак се върнах — настоях, сякаш все още можех да убедя Джъстин, че вината не е нейна. — Вярно, течението ме повлече, но накрая всичко завърши благополучно.

— Ванеса… ти беше под водата трийсет и четири минути, преди да те извадят на брега.

Отдръпнах се назад.

— Цяло чудо е, че оцеля.

Това обаче беше само едната страна на въпроса.

— Това я преследваше до края на живота й — продължи Кейлъб. — Не можа да си прости, че ти едва не се удави заради един неин миг на слабост. Това засили дори повече нейната авантюристична, покровителствена, вечно стремяща се към високи постижения страна. Тя все още търсеше вниманието на околните, от което се нуждаеше още по-отчаяно след инцидента, но го правеше и от искрено желание да бъде възможно най-добрата сестра, дъщеря, ученичка и приятелка. Но и вечно се обвиняваше, задето едва не те е отнела от всички, които те обожават.

Опитах се за момент да си представя как Джъстин е правила всичко за мен единствено от чувство за вина и за да угоди на околните.

— Докато дойде време тя да си подаде документите в някой университет…

— Не кой да е, а „Дартмут“ — натърти той. — Или „Харвард“, „Йейл“, „Браун“. Но непременно да е от Бръшляновата лига, и то единствено заради майка ти.

— Ами есето й? — попитах.

— Просто не можа да го напише. След като толкова дълго време се беше старала да впечатли околните, тя вече не знаеше коя е всъщност или каква самата тя иска да бъде.

Вдигнах глава и го погледнах.

— С едно-единствено изключение обаче. — Просто налучквах.

Той зарея поглед над водата.

— Искала е да бъде с теб. — И това не беше въпрос.

Той кимна и вдигна очи.

— Аз също исках да бъда с нея. Повече от всичко.

Не се опитах да дръпна ръката си, когато Саймън я взе в своята.

— Но човек трудно се разделя със старите си навици, а Джъстин знаеше отлично, че майка ви няма да пощурее от радост, ако изведнъж я сюрпризира с решението да не кандидатства в университет заради някакъв от Уинтър Харбър.

— Тя беше късметлийка, че те срещна, Кейлъб.

— Не съм сигурен… но се опитвах да я заслужа. Не исках да я загубя, затова направих и невъзможното, за да е доволна майка ти. Дори напуснах Монти заради „Фар“ — завърши той, поглеждайки към Саймън, — за да мога да спечеля пари и да попадна в средата на тузарите, вместо да си остана при рибарите. Това е може би едно от най-трудните решения, които съм взимал — беше ми толкова зле, че дори не събрах сили лично да го кажа на Монти. Знаех, че ще се опита да ме разубеди, а аз не исках да го прави. — Той замълча, преди да продължи. — В края на краищата започнах да уча още по-усилено и даже взех SAT, което никога не ми е било в плановете.

— А какво ще кажеш за обяда с хората от „Фар“? — попита Саймън. — Според Марк си се срещнал с тях, за да се опиташ да ги разубедиш да превземат града ни.

— Това беше преди да започна работа във „Фар“, когато все още мислех, че двамата с Джъстин един ден ще заживеем заедно тук. Знаеш, че обичам този град. Затова се борих да запазя нещата такива, каквито са. — Той въздъхна. — Но когато дипломирането наближи, Джъстин започна да се оглежда за други възможности.

— Възможности? — повторих въпросително.

— За да замине през септември. Трябваше все пак да отиде някъде, а очевидно не заминаваше да учи в университет. Търсеше из Калифорния, Вашингтон, Орегон, Ванкувър. Според нея трябваше да е възможно най-далече, за да не подкара колата обратно към Бостън при първия пристъп на гузна съвест.

— Излиза, че й е било много по-лесно да се откъсне от нас на хиляди километри, отколкото да каже истината за теб и за университета? — попитах.

Той ме погледна така, сякаш и сама би трябвало да се досетя.

— Тя беше уплашена.

Трябваше и сама да го разбера. Кой по-добре от мен познаваше това чувство. Знаех че — вероятно — в тъмните сенки на стаята ми не се крият чудовища. Това обаче не ми помагаше особено и не ме освобождаваше от страховете, че те ще ме нападнат в мига, когато угася светлината. А решението да избяга надалеч напълно отговаряше на теорията на Джъстин, че най-добрият начин да се справиш със страха си от нещо е като си представиш, че то просто не се е случило. Тя не би могла да се страхува, че ще ни разочарова, ако просто си представи, че нас вече ни няма.

— Накара ме да обещая, че няма да казвам на никого — каза Кейлъб. — Беше убедена, че хората ще ни помислят за луди, или ще решат, че вършим нещо нередно, а тя нямаше желание да чува нито едното, нито другото. Не искаше нищо да повлияе на решението ни.

— Но щом е имала план — казах, превъртайки набързо времето с няколко седмици назад, — тогава защо се хвърли от Скалите на Хиона посред нощ?

— Отначало не знаех — каза Кейлъб. — Беше страшно изплашена след последната вечеря, когато майка ви е говорила с нея за университета, за нейните отговорности и за нас двамата. Дотогава тя мислеше, че другите не знаят за нас.

Бях доволна, че дъждът все още се сипе проливно, защото така не си пролича как лицето ми пламна. Не се учудвам, че Джъстин ми е била бясна — разкрила бях най-строго пазената й тайна, след като години наред е успявала да я потули.

— Първо отидохме в Бостън. Тя мислеше, че може да останем там известно време, докато решим къде да заминем.

Това обясняваше появата на плажната кърпа, която открих в нейната стая в деня на погребението.

— Но щом стигнахме там, тя настоя незабавно да обърна колата и да се върнем в Уинтър Харбър. Не пожела — или не можеше — да ми обясни защо, но беше като обсебена от нещо. Вече беше много късно, затова й предложих да тръгнем на следващата сутрин, но тя настоя да пътуваме през нощта. — Той се загледа във водата, която се плискаше около борда на двете лодки. — Така и направихме. А щом пристигнахме, отиде право на Скалите на Хиона. — Той ме погледна. — Тогава не разбрах защо. Помислих, че иска да докаже нещо сама на себе си или да се освободи от натрупания гняв. Сега обаче се досещам какво е искала.

Проследих погледа му към Саймън.

— Какво?

Саймън леко се извърна, така че да застане с лице към мен.

— Спомняш ли си, че Джъстин и Кейлъб скочиха с гръб от скалата и Джъстин нарани коляното си?

Кимнах.

— Според дневника на Зара водата в подножието на Скалите на Хиона е като лъвска бърлога. Тя не прилича на езерната вода, нито е като водата в океана. Там гъмжи от тях — това е мястото, където се срещат, където плуват, раждат и даже живеят в някои случаи. Това е мястото, където съблазняват жертвите си. От това място контролират и климата. А когато Джъстин нарани крака си — независимо дали те са го направили нарочно, или тя случайно се е натъкнала на скала — и водата влезе в нейното кръвообращение…

— Вече е било твърде късно — довърших аз.

— Те са я призовали обратно — каза Саймън. — Щом като веднъж водата е влязла под кожата й, те са я контролирали.

— Затова е скочила — предпазливо каза Кейлъб. — Не защото е искала да си го върне на теб или на семейството ти, а защото не е имала друг избор.

Това отговаряше на всички мои въпроси. И съдържаше всичко, което исках да разбера.

Погледнах назад към нашата къща. Всички прозорци от страната към езерото бяха тъмни. И къщата изглеждаше толкова празна, толкова самотна.

— Имаме и добри новини — неуверено продължи Кейлъб след минута.

Обърнах се в момента, когато той извади малка метална капсула от раницата на Саймън. Отвори капачката и към небето издигна малък облак пара. Двамата със Саймън първо се спогледаха, после той протегне капсулата над водата, обърна я и изля прозрачната течност от нея.

Вкопчих се в Саймън, когато лодката неистово се заклати, но скоро всичко се успокои. Дъждът продължаваше да плющи над езерото и образуваше малки вълни, които се носеха към брега. Но нито едната от двете лодки не помръдваше. Краката ми, опрени върху дървеното й дъно, започнаха да изстиват. Сдържайки дъха си и продължавайки да притискам ръцете на Саймън около тялото си, аз се надвесих през борда.

— Лед — възкликнах, а дъхът ми образува малко бяло облаче. Само секунди преди това нашите лодки се блъскаха от време на време, разклатени от водата. Сега обаче всяка беше прикована на място от дебел бял блок.

— Трябва да ги бием на техен терен — каза Саймън, снижавайки глас. — Ще се наложи да направим това, на което дори майката природа не е способна и посред най-лютата зима.

Обърнах се към него, разбрала какво следва.

— Налага се да замразим Уинтър Харбър.