Триша Рейбърн - Сирена

— Не отговаря. — Кейлъб хлопна капачето на мобилния си телефон и го метна на масата.

— В интернет няма нищо — каза Саймън, изключвайки лаптопа си.

— Небето не е било толкова синьо цяло лято. — Кимнах към прозореца. — Може да те е послушал и да е заминал.

Смръщил вежди, Кейлъб отново се зае с дневника на Зара, който, както разбрах, беше превеждал цяла нощ с помощта на френски речник, прекъсвайки само за да търси Марк по телефона. Снощи се бях прибрала право в нас, без да се отбивам до тях, измъквайки се под предлог, че мама ме чака вкъщи. Вече бях наясно, че Саймън не може да контролира реакцията си спрямо Зара, но и на мен не ми беше лесно да овладея емоциите си заради това. Цяла вечер се чувствах ненамясто с тях и наистина имах нужда от кратко прекъсване, за да осмисля онова, на което бях станала свидетел.

Когато се събудих на следващата сутрин обаче, знаех само, че той много ми липсва. Единственото, което успях да направя, преди да хукна към съседната къща, беше да си напълня една купа с корнфлейкс и да взема душ.

— Тук тя не говори за него — каза Кейлъб, прелиствайки страниците. — Името му никъде не се споменава.

— За кого говори тогава? — попитах.

— Всъщност за мен. Излиза, че чувствата й са напълно искрени — поне самата тя вярва в това. Дори не е искала да използва силите си върху мен… или както там предпочиташ да му казваш на това… но когато не съм се поддал още от първия път, тя решила, че няма друг избор. — Той хвърли поглед на тетрадката. — Тук са споменати и доста жени: Бети, Рейна, Мари, Юджиния, Изабел, Джоузефин, Доминик, Сабин.

— Доминик и Сабин бяха снощи на събранието — вметнах. — И двете са в инициативния комитет на фестивала „Северно сияние“.

Кейлъб си записа това.

— Има много написано и за Пейдж. Не съм прочел много, но нейното име най-често се появява. И Джонатан е споменат също.

— А какво записваше в дневника си Зара вчера вечерта — попитах. — Видях я да пише по време на събранието.

Кейлъб разгърна още няколко страници напред.

— Прилича на някакъв списък. Записани са всички, които са били там, както и няколко имена, които не съм чувал. Те обаче са на мъже, не на жени.

— Рейна поиска всеки да даде имената на десет души, които лично поема ангажимент да доведе на фестивала. Тя каза, че от тях зависело да се обедини общността през тия мрачни времена.

Кейлъб погледна към Саймън.

— Трябва да се обадим в полицията.

— И какво ще им кажем? — отвърна Саймън. — Да не предлагаш да заявим, че имаме подозрения как голяма група морски сирени убийци прави заговор да унищожи града по време на първия годишен фестивал на курортния и спа комплекс „Фар“ „Северно сияние“?

— Точно така — отговори Кейлъб.

— Нямаме доказателство — продължи Саймън. — Те самите вероятно също имат някакви подозрения, но сме с вързани ръце, докато не разберем какво се случва със сигурност.

Иззвъня мобилен телефон. Кейлъб грабна своя от масата, но веднага след това го остави.

— Ей сега се връщам — каза Саймън, отвори капачето на своя джиесем и тръгна към дневната.

Кейлъб отново се зарови в дневника, а аз станах, сипах си чаша портокалов сок и се върнах обратно на масата. После придърпах към себе си брой на „Херълд“ от миналата седмица, останал на масата, и се престорих, че чета.

— Нали знаеш, че няма причина да се притесняваш — каза Кейлъб, без дори да вдига очи към мен.

Прехапах устни и отгърнах на следващата страница. Не бях разтревожена. По-скоро любопитна. Но не и разтревожена.

— Джъстин винаги е твърдяла, че вие двамата ще сте идеалната двойка — каза той минута по-късно.

Бях вперила очи в едно от заглавията, без да го виждам. Нима наистина го е казала? Кога? И защо не го е казала на мен?

— Тя толкова ми липсва — промълвих.

Той замълча.

— Зная. На мен също.

— Добри новини — обяви Саймън, връщайки се при нас в кухнята. — Мензурата30 е готов за действие.

— Мензурата?! — попитах.

— Д-р Бийкман, мой преподавател и консултант. След като се срещнах с него онзи ден и му разказах за моите изследвания на климата по тези места, той реши да дойде и сам да направи проучвания. Отседнал е заедно със свой приятел в другия край на града.

— Тоя човек е печелил Нобелова награда преди милион години — вметна Кейлъб. — Нещо от рода на молекулярен синтез.

— Значи е Нобелов лауреат и учи първокурсниците в „Бейтс“? — не повярвах аз.

— След като е работил двайсет години в Института за напреднали изследвания в „Принстън“. Ние сме му нещо като плавен преход към пенсионирането. — Саймън разгърна голяма карта и я просна върху масата.

— Ще му кажеш ли всичко, което знаем? — попита Кейлъб. — Дори за фамилията Марчанд?

— Не. Ще му кажа само онова, което знаем за жертвите. — Пръстът на Саймън проследи върху картата една тънка линия, накъсана от червени точки. — Ето къде са открити телата. Всичките са били на брега, близо до водата.

— И доста близо едно до друго — допълних.

— Много близо едно до друго. При Уинтър Харбър има трийсет километра крайбрежна ивица, но всички удавници са открити само на километър и половина един от друг. Според полицейските доклади намерените по-далече на юг жертви са престояли по-дълго време във водата. Като се вземат предвид приливите и теченията, излиза, че и те са били убити тук някъде.

— Скалите на Хиона — казах, приковала поглед в червената точка на Джъстин върху картата.

— Едно и също течение неизменно се появява след бурите над града — обясни Саймън. — То е най-силно точно при залива под скалите, върви на юг и изчезва на около два километра и половина по-надолу по брега.

— Значи според теб излиза, че всички те са умрели на едно и също място? — попита Кейлъб. — В подножието на скалите?

— Не мога да го твърдя със сигурност… но да, това е моето предположение.

— А Оливър каза, че Бети е обичала да плува там, защото водата е най-дълбока — напомних им аз. — Може за това да има и друга причина.

— Точно така — подкрепи ме Саймън. — Както и да е. Мензурата каза, че пристига всеки момент, затова трябва да тръгнем още сега. Откриването на фестивала е след четиридесет и осем часа и ако Марчанд са замислили нещо, нямаме никакво време за губене.

— Аз обаче ще остана при мама — казах и сърцето ми заби по-бързо. — Тя е доста стъписана, откакто й казах, че Джъстин дори не си е подала документите в университета, затова може би е редно да прекарваме повече време заедно, за да се успокои.

Саймън се обърна към мен.

— Ванеса, ние не трябва да се делим един от друг.

— Ще чакам на верандата — обади се Кейлъб след кратка пауза. После взе от масата дневника на Зара, своята тетрадка със записки и айпода си и излезе.

Забих поглед в картата, чувствайки се странно неспокойна.

— Съжалявам, просто…

— Това заради снощи ли е? — попита угрижено той. — Не успяхме да поговорим след това и да ти кажа честно, дори не знам какво се случи. В един момент тичах из училището да търся Кейлъб и Марк, а в следващия се озовах в колата и блъсках Зара далеч от себе си.

— Не е заради снощи — казах, без да смея да го погледна в очите. — Сам знаеш какво преживя мама напоследък. Затова искам да съм сигурна, че ще останем тук достатъчно дълго, за да завършим онова, което сме започнали.

Думите ми бяха последвани от гъста тишина, в която сякаш се беше събрало всичко, което искахме да си кажем, стига да знаехме как. Когато той най-накрая заговори, в гласа му имаше болка.