Триша Рейбърн - Сирена

— Разбирам вашата тревога — чух да казва Рейна на местните жени около нея, докато наближавах. — Случилото се това лято е просто… немислимо. Но ние трябва да се обединим. Трябва да сме силни. — Тя снижи глас. — И нека сме пределно честни — това зависи единствено от нас. Ако поверим тази работа на мъжете, тогава не ни остава нищо друго, освен да клечим скрити и да чакаме бурята да ни отмине. А това не е начин да изцелим нашата общност.

Рейна нямаше съпруг. А като се вземат предвид предишните й коментари относно брака, явно такъв не й трябваше. Но жените около нея очевидно не се интересуваха от това. На тях им харесваше идеята те да са силните. Допадаше им мисълта някой да се нуждае от тях.

Отстъпих встрани и се скрих зад Малкълм, собственика на „Скуийзд“, когато Зара вдигна поглед от тетрадката си. Тя огледа залата, после се наведе, за да каже нещо на русокосата Сабин, член на инициативния комитет. В този момент Малкълм се измести на стола си и закри гледката. Когато отново се дръпна, Зара вече я нямаше.

Запромъквах се в навалицата подир нея, но внезапно с крайчеца на окото си зърнах тетрадката й. Сега беше в ръцете на Сабин и когато тя отгърна една страница, успях да мерна корицата.

Бяла кожена подвързия, на която с дребен шрифт бе изписано „La vie en rose“.

Извадих мобилния си телефон от джоба на дънките и рязко смених посоката, устремявайки се към масата с освежителни напитки. Звънях последователно ту на Саймън, ту на Кейлъб, но при всяко обаждане се включваше гласовата поща. Тогава пратих съобщение на Саймън.

Налях си чаша кафе, грабнах наръч салфетки и забързах обратно към групата на Сабин. Пулсирането в главата ми се усилваше с всяка крачка. Заобикаляйки столовете, най-накрая се добрах до Малкълм, седнал на две крачки от Сабин. Застанах пред него и се насилих да се усмихна.

— Малкълм? — възкликнах, надявайки се гласът ми да звучи развълнувано, а не притеснено. — Малкълм Донахю?

Той се опита да погледне встрани от мен, но аз всеки път се изпречвах пред погледа му.

— Вие сте собственикът на „Скуийзд“, нали?

— Да — неохотно отвърна той, облягайки се на стола. — Мога ли да ви помогна?

— Можете и го правите. Всеки път. Вашият сок от диня и гуава е най-добрият, който някога съм опитвала.

— Много хубаво. Благодаря. А сега, ако нямате нищо против…

— Вие, момчета, знаете за какво говоря, нали? — кимнах към Томас и Грег, собственици на „Мелодиите на Тони“ и „Харбърски домашни любимци“. — Най-добрата закуска на източното крайбрежие.

— Извинете ме — дочух мек глас зад себе си.

Извърнах се рязко. Десният ми крак стъпи върху кожена дамска чанта, оставена на пода, аз загубих равновесие и изпуснах чашата си с горещо кафе в скута на Сабин.

— Боже, толкова съжалявам! — ахнах, когато тя изпищя и подскочи от стола. — Колко съм непохватна — нека да ви помогна.

— Всичко е наред — каза Малкълм, избутвайки ме с лакът настрани, докато се опитвах да попия облятото с кафе коляно на Сабин. — Нека да полеем със студена вода мястото. Нали не искате да си развалите хубавата рокля?

Наистина беше хубава рокля. Жълта, с дълга набрана пола, която се носеше като шлейф след нея, докато Малкълм я отвеждаше.

За щастие роклята се оказа по-важна за Сабин, отколкото дневника на Зара и сега той лежеше на мястото, където го бе изпуснала — в тъмнокафявата локва на пода.

Когато Томи и Грег забързано ги последваха, аз се наведох, изтръсках дневника от кафето, мушнах го в колана на дънките си под пуловера и попих останалото кафе със салфетките.

— Ще взема още хартиени кърпи от тоалетната — казах на висок глас, в случай, че умишленият инцидент беше привлякъл вниманието на Рейна.

После се втурнах към фоайето и побягнах.

Болката се усили. Пред очите ми заподскачаха като искри бели петна и аз едва виждах къде вървя. След един коридор без изход и три заключени класни стаи най-накрая открих главния вход и отворих широко вратата. Бяхме оставили колата в дъното на паркинга. Ако Саймън и Кейлъб вече бяха там, щяха да я подкарат към мен, за да ускорят бягството ни. Когато не видях да приближават, още по-бързо затичах в тъмното.

— Липсваше ми.

Забавих и спрях зад един миниван. Субаруто беше две редици по-нататък и от мястото си не можех да го видя… затова пък я чувах така ясно, сякаш стоеше до мен.

— Градът не беше същият без теб. Аз не бях същата без теб.

Болката от главата ме удари и в гърдите. Тя го беше открила. Беше открила Кейлъб. Започнах да оглеждам паркинга, молейки се да зърна отнякъде Саймън, който тича към мен, или поне се крие зад някоя друга кола, изчаквайки подходящ момент, за да се намеси.

— Липсваше ми твоята усмивка… смеха ти…

Нов пристъп на болка стегна главата ми. Превих се на две и опрях чело в коленете си.

— Начина, по който очилата ти се плъзгат по носа, когато четеш.

Дъхът ми спря.

Кейлъб не носеше очила.

Скочих, пренебрегвайки болката, която разцепваше главата ми на две. Пропълзях покрай минивана и надникнах иззад задницата му.

— Едва ли си го забелязал… но аз те наблюдавах.

Стояха в ореола на мъждивата светлина, която хвърляха уличните лампи. Зара се беше облегнала на субаруто с ръце, кръстосани зад гърба. Лицето й беше вдигнато към Саймън, а той бе застанал пред нея с отпуснати до тялото ръце.

— Чаках те — продължаваше тя — и се надявах един ден и ти да ме забележиш.

— Забелязах те — каза напрегнато Саймън. После пристъпи към нея, а краката му се отлепяха от земята бавно и тромаво, сякаш бяха от олово. Тя не помръдна, докато той не спря на сантиметри от нея, после посегна към него, сграбчи предницата на якето му и го притегли към себе си.

— Недей — едва изрекох. — Моля те, недей…

— Правиш ме толкова щастлива — каза тя, пое ръцете му в своите и ги постави върху хълбоците си.

Главата му клюмна, когато телата им се притиснаха едно в друго. Пръстите му я обхванаха здраво и това я накара да се усмихне.

— Ти си нямаш гадже, нали? — попита тя с устни, долепени до ухото му. — Не бих искала да заставам на пътя ви…

— Ванеса! — Смътно чух гласа зад мен. — Направи нещо!

Устните й се притиснаха до шията му. Той изохка.

Строполих се на земята, сякаш току-що някой ме беше ритнал в корема. Очите ми попаднаха случайно на Кейлъб, скрит в съседната редица коли. Стоеше приклекнал край едно старо комби, стискаше айпода си и се тресеше целият.

— Моля те — изсъска той, а по лицето му се стичаха сълзи. — Моля те, накарай я да спре.

Аз също имах чувството, че всеки момент ще заплача, но не бях сигурна дали това е от болката в главата, или от внезапното пробождане в гърдите.

„Ванеса… спомни си гората…“

Стиснах очи, опитвайки се да пропъдя спомена, към който ме навеждаше гласът на Джъстин. Спомнях си гората много добре. Прекрасно помнех колко лесно Саймън се остави да бъде омагьосан от Зара, въпреки че през цялото време стоях до него.

„Говори му…“

— Защо не се разходим някъде с колата?

Отворих очи. Дочух стъпки, отваряне и затваряне на врата, шум от двигател.

— Саймън! — изкрещях, изправяйки се на крака. Заобиколих минивана и се понесох към колата. — Саймън!

Субаруто напусна мястото на паркинга и пое към главния вход. Колкото по-бързо тичах, толкова повече се увеличаваше скоростта му. Дадох си сметка, че няма да го настигна, ако тичам след него, затова свих рязко вляво и хукнах по ливадата, която делеше паркинга от улицата.

Когато усетих паважа под краката си, скочих право напред, към двойната жълта линия. Затворих очи, покрих с длани лицето си и се приготвих за удара… но субаруто удари спирачки и бронята му спря на сантиметри от коленете ми.

— Саймън! — Заблъсках по предния капак с две ръце, докато тичах към мястото на шофьора. Дръпнах дръжката, но вратата беше заключена. — Ей! — опитах се да се усмихна, когато той ме погледна объркан през затворения прозорец. — За малко да тръгнеш без мен.

Зара се протегна към него, сложи ръката си на бедрото му и му зашепна нещо на ухото.

— Саймън! — Затропах с ръце по прозореца. — Моля те, отвори вратата!

Той се обърна към нея. Държеше се така, все едно изобщо не ме чува.

Заблъсках с юмрук по прозореца. Когато отново не ми обърна внимание, тичешком обиколих наоколо и се втурнах към банкета. Събрах колкото камъни можех да нося, побягнах обратно към колата и започнах да ги хвърлям по задното стъкло. На четвъртия път стъклото се пропука. Петият камък, не по-голям от кубче лед, проби дупка.

— Саймън! — изкрещях през малкия отвор. — Аз съм, Ванеса.

Той замръзна.

— Махни се оттук!

Сърцето ми се сви.

— Саймън, моля те…

— Махай се.

Отстъпих настрани, когато отблъсна Зара от себе си. После отвори вратата откъм нейното място и й изкрещя да излиза.

— Скъпи, какво правиш…

— Вътре имат нужда от теб, Зара — казах високо, така че Саймън да ме чуе. — Трябва да вървиш.