Свъсих вежди, когато сълзите отново потекоха по бузите й.

— Не съм сигурна.

Поколебах се дали да й кажа, че отначало причината да се върна в Уинтър Харбър бе да разбера цялата истина за това, но после се отказах. Не ми се искаше да се впускам в разгорещен спор за Кейлъб или да бъда затрупана с въпроси, на които нямам отговор. Освен това не я бях виждала толкова покрусена, откакто полицията пристигна с ужасяващата новина в къщата ни край езерото и въпреки намерението си отпреди малко, не исках да кажа нещо, което ще я разстрои допълнително.

Хвърлих учуден поглед към салона, когато няколко мъже на средна възраст около една маса избухнаха в шумен смях. Странният ни разговор така ме беше погълнал, че забравих къде сме и защо сме дошли.

— Заповядайте — бъркани яйца, препечени филийки и две чаши кафе.

Обърнах се назад, изненадана, че главата не ме боли.

— Ще обичате ли още нещо?

Рейна. Стоеше до масата и се обръщаше и към двете ни, но гледаше само мен. Носеше къса зелена лятна рокля, която подчертаваше тена й… и извивките на тялото й.

— Здравейте, госпожо… госпожице Марчанд — казах и забих очи в мама. Но тя беше така разтърсена от есето на Джъстин, че дори не забеляза димящата чиния пред себе си. — Какво правите тук?

— Това е моят ресторант — отговори тя, а престорената й усмивка стана още по-широка. — Защо ти е чудно, че ме виждаш тук?

— Разбира се. Извинете. — Не издържах на нейния поглед, защото имах чувството, че сребърните й очи ме обстрелват с лазери. Извръщайки глава, забелязах, че мъжете от масата в другия край на салона бяха престанали да се смеят и наблюдаваха Рейна, вцепенени.

— Как е Пейдж? — попитах.

— Никога не е била по-добре.

Хвърлих един поглед на мама. Тя сякаш не забелязваше присъствието на Рейна.

— Мамо — казах високо, сякаш тя имаше проблем със слуха, — това е майката на Пейдж, Рейна.

Спрях да дишам, докато тя вдигаше поглед от масата.

— Радвам се, че дъщерите ни са се открили — каза тя, преди да забие отново поглед в листа пред себе си.

Когато я погледнах отново, Рейна продължаваше да се усмихва.

— Това ли ще е всичко?

Кимнах и лицето ми пламна.

— Ще предам поздравите ти на Пейдж — подхвърли през рамо Рейна и се отдалечи. — О, и не пропускай да посетиш нашия щанд на първия годишен фестивал „Северно сияние“ на курортен и спа комплекс „Фар“! Ще бъде страхотно.

— Мамо — изшептях, когато Рейна изчезна в кухнята. — Това беше Рейна Марчанд.

Никаква реакция.

— Мамо — опитах отново, закривайки с длан написаното от Джъстин, за да не може да го вижда.

Тя вдигна поглед.

— Рейна Марчанд — повторих. — Майката на Пейдж и Зара, дъщерята на Бети — онази Бети, която е открила този ресторант преди петдесет години.

— Е, и?

— Не я ли познаваш? — Чувах как сърцето бие в ушите ми, докато чаках да отговори.

— Съжалявам, Ванеса — каза тя най-накрая, а гласът й звучеше уморено. — Никога през живота си не съм виждала тази жена.

Глава 20

— Търговска камара на Уинтър Харбър? — произнесе с нотка на недоумение по-късно същата вечер Кейлъб.

Прочетох надписа над вратата на гимназията в Уинтър Харбър, след това се огледах наоколо. На паркинга нямаше къде игла да хвърлиш.

— Кой да предположи, че Рейна има такава гражданска съвест — каза Саймън.

— Няма такова нещо — уточни Кейлъб. — Както Монти казва, Бети никога не е пропускала събрание преди злополуката. После, когато вече не е можела да напуска къщата, всички са очаквали Рейна да я замести. Но тя така и не се появила.

— Може да се е правила на важна — казах. — За да отклони вниманието.

— И в същото време е кръстосвала града в търсене на следващата си жертва. — Кейлъб сви рамене, когато Саймън го изгледа остро. — Добре де, шегичка. Поне се опитах да се пошегувам.

Стиснах дръжката на вратата. Саймън постави ръка на коляното ми.

— Тези срещи могат да продължат с часове — каза той. — Защо през това време не отидем у нас, за да направим още някои проучвания? По-късно ще се върнеш, за да разбереш къде ще отиде след това.

— Чу какво каза Кейлъб. Рейна има причина да е тук. Искам да разбера защо.

Изскочих от колата, преди да е успял да каже още нещо. Не ми беше приятно да споря с него, но вече бяхме висели два часа в колата пред ресторанта на Бети, докато чакаме Рейна да излезе. После тя подкара така бясно към гимназията, че едва не изпуснахме джипа й от поглед, като в същото време се опитвахме да сме на достатъчно разстояние, за да не ни забележи. След странното й поведение в ресторанта днес и след като се оказа, че мама изобщо не я познава, бях решена да изровя колкото се може повече за нея.

Забързах към училището и само веднъж хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че Саймън и Кейлъб подтичват след мен. Водена от жуженето на далечни гласове, лесно открих къде се провежда събранието. Вътре повечето хора стояха прави и аз си запроправях път през тълпата, докато не намерих място, от което ясно се виждаше подиумът.

— Какво прави Марк тук? — прошепна Саймън, промъквайки се до мен.

Проследих погледа му. Приятелят на Кейлъб по сърф седеше на първия ред, точно до единствения свободен стол в залата.

— Добър вечер на всички.

Рейна се изправи на подиума. Беше се преоблякла, преди да тръгне от ресторанта. Сега носеше бяла копринена рокля без ръкави, която подчертаваше загорелите й ръце. Косата й беше привързана на опашка, а лекият грим караше очите й да искрят. Всичко това не остана незабелязано от насъбралото се множество и залата утихна в мига, в който тя заговори.

— Благодаря ви, че се отзовахте в такъв кратък срок, за да обсъдим първия годишен фестивал „Северно сияние“ на курортния и спа комплекс „Фар“. Зная, че е трудно да се празнува на фона на трагедиите, сполетели Уинтър Харбър, включително преждевременната смърт на Пол Карсънс, главен инвеститор на „Фар“ и спонсор на фирмения фестивал.

Тя направи пауза. Погледнах към Саймън и проследих погледа му до първия ред, където Кейлъб се беше настанил до Марк и му шепнеше нещо.

— Но тъкмо заради тези трагедии — продължи Рейна — е по-важно отвсякога да се обединим като един. Нашите гости имат нужда от помощ, за да преодолеят тези мрачни времена.

— Какви гости? — обади се женски глас от противоположния край на салона.

— Приходите ми спаднаха с осемдесет процента — добави друга. — Повечето хора си заминаха, а тези, които още не са го направили, са прекалено изплашени, за да се покажат навън.

— От нас зависи да променим това — каза Рейна. — Затова сме се събрали тази вечер. Инициативният комитет на фестивала доста се потруди, за да измисли как да върнем хората в града. Освен увлекателните забавления и инициативи има още много стимули, които вие, хората от бизнеса, можете да предложите. Бих искала всеки от вас да се срещне с някой от членовете на инициативния комитет, за да обсъдите възможностите. Всичко, като се започне от томболите и се стигне до безплатните добавки, може да привлече вниманието.

— Ей сега се връщам — прошепна Саймън.

Посегнах да стисна ръката му, но той вече беше тръгнал. Надигнах се на пръсти, за да видя накъде се отправя, но тълпата беше много гъста и го изпуснах.

— Ще ви помоля също така да изчислите средно колко посетители обикновено обслужват вашите щандове — продължаваше Рейна — и ще ви помоля да поемете ангажимент да доведете поне по десет души.

— Ами ако не познаваме толкова много хора, които биха дошли? — попита жената, чиято печалба беше паднала с осемдесет процента.

Сребърните очи на Рейна се присвиха, преди да отвърне с усмивка.

— Напротив, познавате.

Столовете заскърцаха по балатума, когато хората взеха да стават и да се събират на малки групи. Реших да се възползвам от раздвижването и да се промъкна през навалицата. Вече бях изгубила от очи Саймън, а сега никъде не виждах Кейлъб и Марк. Когато най-накрая се добрах до първия ред, местата им бяха празни. Щом се убедих, че вниманието на Рейна е насочено към малката група, която я заобикаляше, стъпих на един стол и се надигнах да огледам по-добре залата.

Болката ме ослепи още същата секунда. Тя обхвана главата ми от всички страни и така ме стегна, че накрая усетих черепа си празен като пещера. Коленете ми омекнаха и аз сграбчих облегалката на стола, за да запазя равновесие.

— Хенри, Алън, Клифтън — вие сте при Доминик.

Беше Зара.

— Томас, Крег и Малкълм — последвайте Сабин.

Добрах се със залитане до дъното на залата и се облегнах на стената. Изчаках, докато болката позаглъхне, за да мога да отворя очи, без да виждам двойно, и започнах да оглеждам насъбралото се множество. Саймън, Кейлъб и Марк все още никакви не се виждаха. Но докато Зара сновеше наоколо, упътваше хората, заслушваше се в разговорите им и записваше нещо в тетрадка, момчетата бяха в безопасност, където и да се намираха.

Като внимавах да не попадна в нейното полезрение, аз продължих да се придвижвам покрай стената, насочвайки се към Рейна. Тя стоеше наобиколена от няколко жени, които, изглежда, имаха повече въпроси и грижи за споделяне от мъжете. След толкова лета, прекарани в Уинтър Харбър, вече познавах почти всички. Изключение правеха останалите членове на инициативния комитет. Всички бяха жени на различна възраст. Някои бяха високи, други — дребни. Някои — руси, други — тъмнокоси. Никоя от тях не беше така поразително красива като Рейна, но и те умееха да задържат вниманието на наобиколилите ги мъже.