— Саймън… недей. Моля те. Всичко това ми идва малко в повече. Но иначе съм добре.

— Аз все пак успях да избягам. Не искаш ли да разбереш как?

Готвех се да поклатя отрицателно глава, но той ме хвана за брадичката и не ми позволи.

— Заради теб.

Вдигнах очи.

— Бях се отърсил от първоначалното си вцепенение много преди да ти кажа да вървиш след Кейлъб и да бягаш от нея, защото те чух. Ти проговори и аз отново се върнах към реалността. А когато останахме само двамата със Зара и тя впрегна всичките си сили, за да ме накара да отида при нея, да бъда с нея, аз отново те чух.

— Но тогава мен вече ме нямаше там. Бях много далече от теб и от това място.

— Зная. — Той приближи лицето си до моето. Когато заговори отново, гласът му беше тих и нежен. — Ванеса, онова, което се случи миналата нощ… не беше просто една нощ.

Взирах се в лицето му, разкъсвана от желанието да го накарам да замълчи и нуждата да чуя как ще продължи.

— Откакто ти и семейството ти започнахте да идвате през ваканциите в Уинтър Харбър, нямах търпение да дочакам следващото лято, за да те видя. Можех с часове да говоря с теб за книги, за филми, за Джъстин и Кейлъб… или просто да мълча заедно с теб. Сигурно си усещала колко ми е лесно и приятно с теб.

Кимнах. Аз също се чувствах така.

— Но преди няколко години нещо се промени. — Той ме погледна. — Помниш ли какво се канехме да правим вечерта, преди да стане злополуката с теб?

— Разбира се. Беше четвъртък. По програма първо беше автокиното, после сладолед.

— Точно така — каза той. — Само дето ти не успя да дойдеш… защото беше в болница.

— Вие двамата с Кейлъб пристигнахте с един лаптоп и купчина филми на дивиди.

Той погледна встрани.

— Помниш ли кой филм гледа онази нощ?

— „Безсъници в Сиатъл“. Според Кейлъб една романтична комедия беше най-подходящото нещо за деликатно състояние като моето.

— Аз обаче не помня филма… защото така и не разбрах какво гледам. Нито веднъж не погледнах към екрана на лаптопа, защото не можех да откъсна очи от теб. Двете с Джъстин седяхте на леглото, компютърът беше в скута й, Кейлъб седеше на стола до Джъстин, а аз…

— Беше край прозореца — довърших. — В другия край на стаята. Каза, че ти е горещо и искаш да си близо до климатика.

— Не ми беше горещо. Бях уплашен. Никога не съм бил толкова уплашен през живота си като тогава.

Опитах се да си го представя как седи в другия край на стаята и ме наблюдава в продължение на часове. Онази вечер се чувствах щастлива, че има нещо, което да отвлече вниманието ми от току-що претърпяната злополука, и се бях потопила изцяло във филма, без да забелязвам какво се случва около мен.

— Но аз бях съвсем добре тогава… просто ме оставиха няколко дни в болницата, за да ми направят пълни изследвания.

— Ванеса… ти беше престояла във водата тридесет и четири минути. Никой не би оцелял след подобно нещо. Онази нощ си дадох сметка какво е да те загубя.

Посегнах да изтрия сълзата, която се стичаше по бузата му. Той взе ръката ми и се наведе още по-близо към мен. Исках да ме целуне. Искаше ми се да повярвам, че това, което ми каза току-що, и онова, което се беше случило между нас, не е било грешка. За секунда вярвах, че ще ме целуне, че бих могла… но вместо това той допря устни до челото ми.

— Съжалявам — прошепна той. — Съжалявам, че Зара успя да оплете и мен. Ето това е, което аз знаех, а ти не знаеше. Ето защо вярвам на Оливър. — Той се отдръпна и ме погледна. — Не твърдя, че причината за всичко е само в това. То не обяснява странните промени в климата и защо те вършат такива неща. Но ще направя всичко възможно да разбера нещо, докато не получим достатъчно информация, за да ги спрем.

Преди да успея да отговоря, задната врата рязко се отвори и през нея в колата нахлу студен вятър и дъжд.

— Какво става? — Лицето на Саймън доби решителност. — Какво каза Джонатан?

Кейлъб се строполи на задната седалка, дишайки тежко. Косата му беше мокра, дрехите — прилепнали към тялото, по лицето му се стичаше вода, но той сякаш не го забелязваше.

— Джонатан нищо не каза. Никой не го е виждал или чувал от три дни.

Глава 19

— Обичаш ли боровинки?

Стоях на вратата на кухнята и оглеждах стаята. Масата беше отрупана с отворени пакети хляб, бекон и готова смес за палачинки, а съдържанието им се беше посипало върху постланите отдолу вестници. Кухненският плот беше покрит с фин слой брашно, който се стелеше и над извадените от шкафа купи за разбиване и бъркалки от миксер. По пода се търкаляха яйчени черупки, от които върху линолеума се стичаше прозрачна течност.

— Не мога да си спомня — продължи мама, когато не отговорих на въпроса й, — забравила съм дали обичаше боровинки и мразеше ягоди, или пък обичаше ягоди и мразеше боровинки. И дали не обичаше и двете, или ги мразеше. — Тя се огледа, сякаш отговорът лежеше скрит под купчината брашно. — Защо не мога да си спомня?

Най-вероятно защото от десет години приготвяше само кафе за закуска.

— Харесвам всякакви горски плодове — казах, запазвайки за себе си своето предположение.

Тя въздъхна.

— Слава богу. Вече бях започнала да се притеснявам, че може да си алергична към нещо — не бих си простила, ако съм забравила и това.

— Мамо… за какво е всичко това?

— Какво всичко? — Тя се обърна към купата за разбиване. — Снощи почти нищо не хапна. Реших, че може би си гладна.

Това не беше обичайното поведение на мама. Дори да беше счупила яйце за последен път преди десет години, тази продължителна пауза не можеше да е причина за нейната нервност и припряност сега. Освен това беше най-големият маниак на тема ред и чистота, когото познавам. Ако наистина е искала да ми приготви закуска, само защото може да съм гладна, тя би почистила и прибрала всичко, след като приключи.

Лека-полека започвах да подозирам какво не е наред и понеже бях сигурна, че няма да получа прям отговор от нея, отидох до кухненската маса и издърпах последния брой на „Уинтър Харбър Херълд“ изпод парче хляб.

Закашлях се, за да прикрия ахването си. Очаквах новината, но не и заглавието на първа страница.

„Телата на още четирима удавници са открити в Уинтър Харбър, в града е обявено извънредно положение.“

Прегледах набързо статията и с облекчение установих, че нито една от новите жертви не е Джонатан.

— Мамо… какво ще кажеш да излезем да хапнем навън?

Тя се обърна към мен.

— Навън ли?

— Стоиш затворена тук от дни. Една малка промяна на обстановката ще ти се отрази добре.

Тя светна, сякаш бях предложила да си плюем на петите към Бостън, и аз се опитах да потисна слабото чувство за вина, което изпитах, задето я бях подвела. От два дни се чудех как да я подпитам за отношенията й с Рейна, като избегна прекия въпрос дали наистина са се познавали и как е станало това. Не исках допълнително да разстройвам мама — тя и без това беше достатъчно изнервена, нито да й давам повод да ме натика на задната седалка на беемвето и да ме отведе далеч оттук. Вече бях на крачка от това направо да изтърся името на Рейна пред нея, за да видя как ще реагира, защото нямах никаква идея как да измъкна нужната информация в обикновен разговор… поне досега.

— Можем да отидем в ресторанта на Бети — предложих, наблюдавайки внимателно изражението й. — Говоря за рибената къща на кея.

— Прекрасна идея. Не сме ходили там от години. — Тя ме целуна по бузата на излизане от кухнята. — Благодаря ти за това предложение.

По пътя към града си мислех, че само преди няколко дни нямаше сила, която да ме накара да предложа подобно нещо. Защото двете с мама не правим такива неща. Дори рядко си говорим. Мама и Джъстин бяха способни с часове да обсъждат дрехи и гримове, веднъж месечно ходеха заедно на шопинг до някой мол и често предприемаха съвместни спа ваканции. Тъй като не споделях техните интереси, аз обикновено не ходех с тях, а оставах вкъщи с татко, четях и гледах филми. Закуската при Бети щеше да е първото, което правим само двете с мама.

Обикновено се страхувах от дългите мълчания и мъчителните разговори. Този път обаче не ме беше страх. Чувствах се някак по-силна, по-самоуверена след нощта, която прекарах със Саймън, и това чувство се засили още повече след неговата изповед в колата пред „Фар“. Оттогава даже не спях на включен телевизор. Сякаш Саймън се беше превърнал в моята светлина нощем. Дори когато не бяхме заедно, го усещах как осветява света около мен и вече не се боях.

Когато Саймън и Кейлъб се върнеха от колежа „Бейтс“, където бяха отишли да проучват сирените и начините да ги спрем, щях да направя всичко възможно да изразя своята благодарност към Саймън.

— Май няма много хора — каза мама, когато спряхме на полупразния паркинг десет минути по-късно.

Извърнах се на седалката и огледах наоколо. Макар и на обичайния си пост, Гарет вече не питаше посетителите дали имат резервация. Новините за последните удавени или бяха прогонили хората от града, или ги бяха накарали да се затворят в летните си къщи, далеч от всякаква опасност.

Крадешком поглеждах мама, докато прекосявахме паркинга и влизахме в ресторанта. Тайно се надявах, че семейният ресторант на Рейна автоматично ще предизвика някаква реакция у нея, но дори да беше така, тя добре я прикриваше.