Вперих поглед в кейовете на „Фар“. Лъскавите яхти, сега празни и обезлюдени, подскачаха като детски играчки в бушуващата вода.

— Той е гаджето на Пейдж.

— Бети е обичала Оливър — продължи Саймън. — Искала е да го предпази и затова, след като му се е отдала, го е изолирала напълно. А е можела да го убие. От всичко чуто личи, че ако не е била сама, е щяла да го направи. Не защото е искала да го нарани, а защото това се е очаквало от нея. Защото те не допускат никой да разбере какво са всъщност.

Продължавах да се взирам през прозореца, недоумявайки как е възможно тези думи да излязат от устата на Саймън. Какво стана с неговия научен скептицизъм? Къде отиде автоматичното отхвърляне на всичко, което е извън човешките възможности. Защо сега не настоява да получи необорими доказателства?

— Трябва да кажем на Джонатан. Трябва да го предупредим за Пейдж, преди нещо да се е случило с него. — В гласа на Кейлъб имаше някакво примирение.

Тръснах глава.

— Познавам Пейдж. Дори ако чисто хипотетично допуснем, че е възможно в някоя паралелна вселена Бети да е наследник на сирените убийци, в Пейдж не тече тяхната кръв. Но дори да е така, тя не го знае. Тя е твърде мила, прекалено добра за това. Виждала съм ги двамата с Джонатан — тя е луда по него. И никога не би го наранила.

Саймън се обърна към мен.

— Можеш ли да кажеш същото и за Зара? Ами Рейна?

Лицето ми пламна. Той не се шегуваше.

— Какво да му кажа? — обади се Кейлъб. — Как можеш да обясниш на някого… това?

Саймън се извърна към него.

— Никак. Затова нищо няма да му казваш. Не искаме да го подплашим, нито да му даваме повод да разпитва Пейдж за каквото и да било. Не знаем какво е казала тя на Рейна. Последното нещо, от което имаме нужда сега, е те да се усъмнят в нас.

— Искаш ли да отида и да проверя как е той? Да се уверя, че още е на крака и не се усмихва?

— Точно това искам. И гледай да разбереш нещо за Пейдж и връзката им. Работили сте заедно, нали? Тогава това няма да му се види странно.

Кейлъб издаде нещо средно между смях и въздишка.

— Прав си. Изобщо няма да му се види странно.

Той се забави още минута и аз си помислих, че отново преценява какви са шансовете онова, което те двамата мислеха, да излезе истина, но после отвори вратата и изскочи от колата. Наблюдавах го как прехвърля в ръцете си айпода и слушалките, докато препуска под дъжда.

— Ти си права.

Погледнах надолу към ръката на Саймън, която лежеше върху моята.

— Всичко това звучи абсолютно откачено — продължи той. — От първата до последната дума. При нормални обстоятелства щях да благодаря на Оливър за отделеното време и да забравя всичко, което ни каза. Но сега обстоятелствата не са нормални. — Той се наведе към мен. — Помисли сама. Остави настрана какво ни каза Оливър, спомни си ти какво си видяла досега. Всичко онова, за което ми разказа.

— Доста странни неща видях — признах си. — Но не им хващам вяра. Не мога. Легендата за сирените се е родила в стари времена, когато хората не са могли да предвидят или да си обяснят много неща. Като времето например — те не са знаели, че Луната, Слънцето и океаните са взаимосвързани и са причината за природните катаклизми, при които са измирали мнозина. Сирените са измислени, за да могат хората да си обяснят неща, за които не са могли да намерят друго обяснение. — Стиснах пръстите му в своите. — Но ти по-добре от мен разбираш това. Ти знаеш причините за климатичните промени. И можеш да обясниш защо се случва всичко.

— Ти беше до мен, когато през последните няколко седмици търсех обяснение за онова, което се случва около нас. Но то излиза извън рамките на всички природни закони. И не се поддава на научно обяснение.

— Ами Джъстин? — попитах. — Тя беше момиче. И не се усмихваше, когато я намериха.

— Според мен се е оказала на пътя им. Мисля, че по някаква причина Зара е взела на мушка Кейлъб и когато той не се е поддал, както е очаквала, тя е решила да премахне пречката.

Наблюдавах го, докато говореше, и чувството за безсилие постепенно отстъпваше място на безпокойството. Като страхливка по рождение и твърдо вярваща във всички тъмни сили, които изпълзяват с падането на нощта, на мен повече ми подхождаше да приемам лишени от логика и рационалност теории. Но Саймън беше Господин Наука. Той беше ходещата прогноза за времето. Как тогава точно аз се оказах скептикът в групата?

— Ти знаеш нещо повече от това, което казваш. — Не бях сигурна дали е така, докато не го изрекох на глас. Наклоних глава към него, за да го накарам да ме погледне в очите. — Така ли е наистина? Знаеш нещо, което аз не знам. И то обяснява всичко.

Той избегна погледа ми.

— Саймън. — Стиснах още по-здраво пръстите му, когато се опита да се освободи. — Кажи ми. Мога да го понеса, дори да не ти се вярва. — Продължавах да го гледам упорито, докато той се взираше напред в дъжда.

— Случи се онзи ден.

— Онзи ден… в Спрингфийлд?

Той кимна.

— В гората. Когато ги видяхме на скалите.

Сведох очи. Не бях сигурна дали говори за същия момент, но си спомнях съвсем ясно едно нещо — как гледаше Зара, сякаш дотогава не беше подозирал колко е красива. В този миг той беше забравил, че съм до него.

— Отначало мислех само за Кейлъб. Притеснявах се, че няма да го открием, и се тревожех за състоянието, в което може да го намерим. — Той замълча. — После, когато видях якето му да виси от клона като някакво кодирано послание, всички тревоги и мисли като че експлодираха в главата ми. Бях побеснял. Тичах към тях и си мислех какво ще й кажа, какво ще направя с нея. Като стигнахме горичката, бях готов да я сравня със земята и се втурнах право към Зара.

Чаках да продължи.

— И какво стана тогава?

— Не зная. Тялото ми беше готово да действа, но главата…

— Спокойно, Саймън, всичко е наред сега — казах. — Та, какво е станало с главата ти?

— Ванеса, моля те да ме разбереш. Тогава не бях способен да се контролирам, не знаех какво става с мен… Имах само смътна представа какво се случва. — Дишането му стана плитко и трескаво. — Когато ги видяхме там, на скалите, аз вече не исках да нараня нея… Исках да нараня него.

Дъхът ми секна.

— Чувствата ти са били объркани. Всичко ти се е стоварило наведнъж в този момент, бил си съкрушен.

— Повярвай ми, не беше така.

Каза го толкова сериозно, толкова откровено, че нямах друг избор, освен да повярвам, че той вярва на онова, което ми казва.

— Но защо? — попитах. — Защо си искал да нараниш Кейлъб?

Той вдигна глава и лицето му се сгърчи, сякаш предварително се каеше за онова, което предстои да каже.

— Защото ревнувах.

Отдръпнах се назад.

— Когато я видях, всичко друго мина на заден план. Гората, издирването, всичко случило се през последните няколко седмици.

— И аз включително — подхвърлих, гледайки през прозореца.

— Виждах единствено нея — продължи той с треперещ глас. — Тя се опита, Ванеса. Опита се да ме накара да откликна на нейния зов. А те притежават огромна сила. То не е просто звук или песен — не прилича на нищо, за което се говори в легендите.

Обърнах се да го погледна, а сърцето думкаше в ушите ми.

— И какво е то?

Той замълча.

— Нали ти се е случвало да плуваш по гръб в езерото и ушите ти да са ту под водата, ту отгоре? Така за части от секундата долавяш всички звуци наоколо, а после те заглъхват и стават далечни и неясни. Усещането е като да преминаваш от един свят в друг.

Знаех много добре за какво говори. Още преди злополуката мигът, когато всичко около мен заглъхва и вече не можех да чувам какво става над водата, ме караше да се чувствам неспокойна.

— Това е нещо подобно — като да плуваш на повърхността, а после бавно и нежно водата да те погълне. Усещаш, че потъваш все по-дълбоко и по-дълбоко, но не можеш да се противопоставиш. Чувството не е никак неприятно, затова изобщо не опитваш да му устоиш. Просто се оставяш на водата да те завлече надолу, докато оглушееш за всичко.

— Ти виждаше ли я, когато това се случи с теб?

— Да. Но тя изглеждаше съвсем различна. Всичко изглеждаше различно. Сякаш бяхме заобиколени от милиони огледала, а слънчевите лъчи рикошираха последователно в тях, докато гората не се изпълни с бяла сияйна омара.

— Виж какво — започнах, опитвайки се да говоря като приятел, който е готов да помогне, — това наистина звучи доста откачено. Но ти вярвам и не се съмнявам, че наистина си видял и чул нещо необичайно там. В такъв случай, ако имаме работа с подобно нещо…

— Ванеса.

Стиснах очи. Единственото, което доскоро желаех да науча, е какво точно се е случило с Джъстин и как са преминали последните няколко месеца от живота й. Исках да се добера до отговорите на някои въпроси, за да разбера защо бе скочила от скалата, да го преодолея и да продължа нататък. Как се стигна до това, което преживявах в момента?

— Ванеса — повтори той, вдигна един кичур коса, който падаше пред лицето ми и го прибра зад ухото.