— Девет месеца по-късно тя роди Рейна.

Ококорих очи. Знаех, че Рейна е дъщеря на Бети и че трябва да има и баща… но ми беше трудно да си представя, че тази особена жена е плод на една истинска страстна и забранена любов.

— След нощта на скалите тя съвсем престана да ми говори — тъжно продължи Оливър. — Продължих да ходя в ресторанта. Убеждавах я, че искам да дам на нашата дъщеря също толкова светлина и щастие, колкото нейната майка беше дала на мен. Но тя не ме слушаше. Сякаш изобщо не ме чуваше.

— И така приключи всичко? — попита Кейлъб. — Не ви ли даде втори шанс?

— Боя се, че не. Писах й, обаждах се по телефона, пращах цветя. Ходех в ресторанта, само и само да бъда близо до нея. Поднасях й подаръци при всеки по-специален случай — на рождени дни, на празници и всеки път, когато ми липсваше толкова много, че изпитвах физическа нужда да направя нещо. Същото беше и с Рейна, докато в един момент всички картички и подаръци не започнаха да се връщат обратно при мен. — Той замълча. — Чак години по-късно, след злополуката с Бети, се опитах да я посетя в дома й… но Рейна не ме пусна да вляза. Каза, че преживяването би било твърде разстройващо. Въпреки това и до днес продължавам да ходя в ресторанта, за да я усещам колкото се може по-близо до себе си.

— Оливър — казах, — къде точно е мястото, където сте се срещнали за първи път?

Той се намръщи, после посегна към раницата в краката си. Измъкна оттам голям скицник и ми го подаде.

— Не съм кой знае какъв художник, но драскането ми действа доста терапевтично.

Поех скицника и го подадох на Саймън да го отвори. Вече знаех какво иска да ми покаже Оливър.

— Водата под Скалите на Хиона винаги е била добро място за плуване — продължи Оливър. — Харесвам това място, защото е уединено. Бети го обича, защото е най-дълбокото място в района. Казва, че когато скочи от скалите във водата, може да плува минути право надолу, без да достигне дъното.

Още една цепеница се разсипа на въглени в огнището, точно когато се задавих от изненада. За щастие, изглежда, никой не забеляза учудването ми.

— Тя е можела да плува под водата минути наред, така ли? — обади се Кейлъб. — Как е възможно това?

— Предполагах, че е или умение, придобито благодарение на дългогодишната й практика, или още една от онези привидно невъзможни способности, с които беше благословена. Когато тя престана изобщо да говори с мен след нощта ни на скалите, започнах да събирам информация. Направих списък с оскъдните лични данни, които беше споделила с мен — включително и това, че издържа минути под вода без кислород. Исках да й помогна. Исках да разбера кое е онова, от което толкова се страхува, за да мога да я спася по някакъв начин от него. Мислех си, че ако й помогна поне да не се страхува толкова, вероятно няма да има пречка да се съберем. — Той се пресегна и вдигна в скута си брезентовия сак с книги. — Не успях да го направя за Бети… но може би заедно ще успеем да го направим за Уинтър Харбър.

Четях заглавията на книгите, докато той ги подреждаше една по една на пода до краката си. „Гръцка митология“? „Забравени моряшки истории“? „Морски сирени“?

Когато видях Оливър в библиотеката предния път, той каза, че историята се повтаря и единственият начин да се проумее и спре онова, което се случва в градчето, е да си припомним какво е ставало в миналото. Затова очаквах да видя книги по криминология, книги за смърт, убийства и разрушения — документални и исторически хроники, които проследяват страховити събития, случили се през годините. Нещо като страницата с некролозите на ухилените жертви в „Уинтър Харбър Херълд“, но в много по-едър и ужасяващ мащаб.

— „Les chanteuses de la mer“? — прочетох гласно, когато той извади и последната книга. Имаше избеляла червена корица с нарисувана върху нея жена, която излиза от водата и се устремява към небето.

— „Певиците на морето“ — преведе Кейлъб мрачно. — Френският беше единственият предмет в училище, който харесвах — добави той, когато двамата със Саймън го погледнахме изненадано.

Обърнах се към Саймън — този стожер на научната теория.

— Вярваш ли го? Наистина ли мислиш, че Бети е някаква зла морска сирена, която пее? Остава да разберем дали има рибешка опашка вместо крака и дали носи сутиен от кокосови черупки. — Опитах се да се пошегувам, защото на него изобщо не му беше до смях. Нито пък се опита да омаловажи и отхвърли на мига тази идея.

Отново насочих вниманието си към книгата, която Оливър разгръщаше. Очите ми пробягаха по текста на френски и се спряха на илюстрациите. Единствената светлина в стаята идваше от трепкащите пламъци на камината и ми беше трудно да различа нещо от пръв поглед… но когато наблизо удари нова светкавица, рисунката изпъкна толкова ясно, сякаш беше на киноекран.

Един мъж лежеше на скалист бряг. Тялото му почиваше безжизнено, а крайниците му бяха прострени на брега като изхвърлени от вълните водорасли. От килнатата под неестествен ъгъл глава можеше да се предположи, че смъртта му е била мъчителна и болезнена. Приличаше на рибар, когото буря е изтръгнала от лодката и дълго е подмятала по вълните, преди да го изхвърли на брега.

Но въпреки гибелния край и прекършения си врат, той изглеждаше така, сякаш би искал това да се повтори.

Мъртвият рибар се усмихваше.

Глава 18

— Това е лудост. Даваш си сметка, че това е чиста лудост.

— Звучи откачено — каза Кейлъб, — но пък има логика.

Саймън гледаше право пред себе си, докато шофираше, отказвайки да се съгласи с някой от нас.

— Рейна може и да е странна, Зара може и да е способна на ужасни и невъобразими постъпки, но… сирени?! Като онези красиви и въображаеми създания, които примамват моряците на сигурна смърт? — Поклатих глава. — Това да не ти е „Одисеята“? Всичко се случва наистина — тук, в реалния живот. Ако искаш, наречи ги серийни убийци — чудесно. Но да твърдиш, че примамват мъжете с упойващите си песни само заради тръпката от лова, това вече е безумие.

— Ванеса, аз чувам Зара! — Кейлъб звучеше развълнуван и някак облекчен, сякаш най-накрая беше открил обяснение за всичко. — Гласът й звучи в ушите ми, дори когато не я виждам наблизо. Затова, щом ме повика, аз не мога да се съсредоточа върху нищо друго. В такъв момент не съм способен да се отърва от мисълта за нея, нито да си кажа, че искам да се махне завинаги и да ме остави на мира. Мога единствено да я слушам, да си я представям, да искам да бъда колкото се може по-близо до нея — дори да съм на стотици километри разстояние от нея.

В главата ми отново проблесна спомена за тях двамата на скалите в горичката. Той изглеждаше едновременно горящ от желание и притеснен, когато тя пропълзя към него и притисна тялото си към неговото, но нали съвсем наскоро бе загубил приятелката си. И независимо от това какво се крие под красивата външност, Зара си остава зашеметяваща. Той просто се е чувствал наранен, самотен и виновен, задето усеща привличане към друго момиче.

— Нали чу какво каза Оливър — Бети е искала да избяга от миналото си. Затова е изоставила семейството си и е дошла тук, затова е било невъзможно двамата с Оливър да бъдат заедно.

— Защото другите откачени мъжемелачки от семейството й са щели да разберат какво става, да го примамят далеч от нея, да го убият и да си я приберат обратно, така ли? — Погледнах Кейлъб. — Чуваш ли изобщо как звучи всичко това?

— Ами бащата на Зара и Пейдж? — попита той. — Да си ги чувала някога да говорят за него?

— Не съм — признах, — но може просто да са си такива, да не обичат да разказват за семейството си. Не знам също така кой е любимият цвят на Пейдж и кога е рожденият ден на Зара, например.

— Не знаеш нищо за баща им, също както и ние, защото вероятно не е един и същи човек. Рейна може да е убила и двамата, когато всичко е приключило.

— Саймън. — Обърнах се да го погледна, после сведох очи към кокалчетата на пръстите му, които бяха побелели от здравото стискане на волана. — Гласът на разума ще ни е от полза точно в този момент.

— Кейлъб трябва да слезе.

Отне ми секунда, докато разбера, че колата е спряла. Проследих погледа на Саймън и се опитах да разбера къде сме, взирайки се през проливния дъжд, който обливаше предното стъкло.

— При „Фар“ ли сме?

Кейлъб се облегна на седалката и погледна през прозореца от своята страна.

— Какво правим тук?

Саймън продължаваше да гледа право пред себе си.

— Бети е престанала да говори на Оливър след нощта, която са прекарали заедно на Скалите на Хиона. Същата нощ е забременяла с Рейна.

— Е? — Все още не виждах връзката.

— Ако се съди по албума на Зара, тя зарязва всяко момче в секундата, в която то каже, че я обича, а после гаджетата й мистериозно изчезват.

— Значи Зара има албум? — попита Кейлъб. — Не я мислех за такъв тип момиче.

— А сега — продължи Саймън, без да обръща внимание на Кейлъб — Пейдж е бременна.

Усетих как стомахът ми се свива на топка. Досега бях толкова заета да отричам всичко, което Оливър ни каза, че не си направих труда да помисля какво би станало, ако всичко това е самата истина.

— Джонатан.

— Джонатан — повтори Кейлъб. — Джонатан Марш ли? Какво общо има той?