— Тази сутрин, съгласно правилника на библиотеката, върнах книгите, които бях заел, така че сега мога да взема другите. Мери обаче ме уведоми, че някой ме е изпреварил. — Очите му се върнаха на моите. — По някаква необяснима причина сред хилядите томове в библиотеката младата Ванеса Сандс предпочела точно тези пет книги, които исках и аз. Какъв е залогът, за да ги получа обратно?

— Минимален. — Свалих сака от рамото си и го оставих на пода край останалите книги. — Залогът е минимален.

Той сведе очи към сака, изненадан, че се предавам толкова лесно.

— Оливър… нуждаем се от твоята помощ.

Погледът му беше омекнал, когато отново вдигна очи към мен. Предположих, че трябва да е минало много време, откакто някой за последно е молил сприхавия Оливър Савидж за нещо.

— В Уинтър Харбър стават ужасни неща. Ти единствен разполагащ с информация, която никой друг не знае. — Подадох му книгата, която беше написал. Той се облегна на стола и вдигна към устата си трепереща длан. След миг протегна ръка и взе книгата. — Още е там. Страница четиридесет и седма.

Той извади лилията и я загледа с обожание, сякаш след толкова много време тя все още беше жива и ухаеща.

— Откъде взе това? — попита, бавно въртейки тънкото стебло между палеца и показалеца си.

— Пейдж ми я зае.

— Оливър — прекъсна ни Саймън, — ако имаш да ни кажеш нещо за Бети и фамилията Марчанд, което ще ни помогне да спрем тази поредица от ужасни събития, ще сме ти много благодарни.

Оливър върна хербаризираната лилия на мястото й и отгърна книгата към края. След миг зачете на глас.

— „Водите на Уинтър Харбър изобилстват от живот и през годините безбройните заведения по крайбрежието са се опитвали да превърнат това природно изобилие във финансова печалба. Никое от тях обаче не успя да постигне успеха на Бетина Марчанд, преселник от Канада, която през 1965 г. отвори спечелилия си мигновена популярност ресторант «Рибената чорба на Бети». Едва двайсет и четири годишна, едновременно готвач и предприемач, госпожица Марчанд признава, че няма достатъчно опит за подобна авантюра. Но благодарение на упорития си труд и дълбокото познаване и респект към водния свят е успяла да създаде и поддържа това заведение, което вече се е превърнало в запазена марка на Уинтър Харбър.“

— Само толкова? — попита Кейлъб. — Не искам да ви обидя, но не ни казахте нищо повече от това, което бихме могли и сами да прочетем в коя да е туристическа брошура на Уинтър Харбър.

— Именно — отговори Оливър и потупа книгата. — Написаното тук е само онова, което Бети пожела да сподели. Ресторантът вече си беше спечелил име на местна легенда, когато започнах да работя върху историята, затова по мое мнение трябваше да му отделя специална глава. А ето какво се получи — един-единствен абзац. Тя ми разреши да напиша само толкова.

— Защо? — обади се Саймън. — Да не би да се е притеснявала от неочаквания си успех?

— О, тя наистина се притесняваше, но нейният успех няма нищо общо с това.

Рязко извърнах глава, когато първата мълния удари някъде наблизо и лампите в помещението примигнаха. Щом всичко се поуспокои, приковах очи в Оливър.

— Прекалено много уважавам Бети, затова не споделих с никого онова, което ще ви кажа сега. Реших да го разкрия пред вас само защото съм наясно, че вече знаете достатъчно. — Той погледна най-напред Саймън, после Кейлъб. — Независимо дали си давате сметка за това, или не, всички вие знаете онова, което Бети пази в тайна.

Двамата със Саймън седнахме на дивана срещу фотьойла на Оливър. Зад нас Кейлъб се облегна на един от шкафовете с книги и кръстоса ръце на гърдите си, готов да слуша.

Когато Оливър заговори, гласът му беше по-ведър.

— Когато за първи път срещнах Бетина Марчанд, тя правеше онова, което обичаше най-много от всичко — плуваше. Плуваше по гръб, облечена в пурпурен бански костюм, и се усмихваше така, сякаш чуваше някой скъп на сърцето й човек да й нашепва колко е прекрасна в този момент. От пръв поглед си личеше, че плуването за нея не е просто упражнение или спорт, а нещо, което й доставяше истинско удоволствие. Това стана през 1965 г. Тогава тя беше на двадесет и четири, още нова в града и беше доста ухажвана от местните момчета. Аз бях на двадесет и шест, роден и отраснал в Уинтър Харбър, и също запленен от нея. По онова време тя живееше вече от няколко месеца тук, но още не се бяхме запознали официално. Ако беше продължила по пътя си, така и нямаше да имаме шанс да се срещнем. — Той се усмихна. — Не съм я преследвал нарочно, нито тайно съм я наблюдавал, просто бях отишъл на същото място, за да поплувам. Когато я видях, първо понечих да си тръгна, за да не я безпокоя… но се оказа, че съм безсилен да го направя. Защото беше твърде красива.

— Ядоса ли се, когато ви видя? — попита Кейлъб.

— Преди да се ядоса, първо трябваше да си даде сметка, че й се любувам. Но тя изобщо не го разбра. Тя нито предизвикваше по някакъв начин възхищението на околните, нито го търсеше на всяка цена.

— Но така или иначе все пак е разбрала, че й се възхищавате, нали? — попитах.

— Единственият начин да не го разбере, беше да напусне града. За щастие беше твърде отдадена на ресторанта и това я задържаше тук, иначе би могла да отиде където си поиска. А ако човек пожелаеше да я види, просто трябваше да отиде в ресторанта. Започнах да го посещавам всеки ден през обедната почивка, надявайки се да ми се отвори случай да поговоря с нея. Когато нямаше много хора, тя сядаше на моята маса. За жалост през повечето време говорех само аз — колкото пъти понечвах да я попитам за нещо различно от ресторанта, тя винаги сменяше темата. Затова пък обичаше да слуша различни истории за Уинтър Харбър — наричаше го дома, който винаги е искала да има — и аз й разказвах всичко, което знам, защото това я правеше щастлива. Когато изчерпах историите, които знаех, започнах да се ровя за още.

— Затова ли никъде в книгите си не споменавате за загадъчните смъртни случаи? — попитах и му подадох неговата бележка, в която се казваше, че сиянието на Уинтър Харбър поглъща мрака. — Защото искахте да останат само историите, които я правят щастлива?

Оливър погледна бележката, после постави длан върху корицата на книгата, без да отговори.

— След няколко месеца тя най-после се съгласи да излезе на истинска среща с мен. Вече беше зима и езерата наоколо бяха замръзнали. Отидохме да се пързаляме на езерото Кантака, после й приготвих вечеря. — Той замълча. — В тази нощ тя ми разказа за себе си и за своя живот неща, които по думите й не беше споделяла с никой друг дотогава…

— Какви например? — попитах, а сърцето ми биеше лудо, докато неговата усмивка гаснеше.

— Каза ми, че е отгледана от майка си и лелите си в „необичайна“ среда. И че напуснала дома си, без да им каже нито защо, нито къде заминава, защото не одобрявала начина, по който живеят, и не искала те да я открият и да я върнат обратно. — Той погледна към огъня, сякаш събираше сили за онова, което предстои да каже. — Тя със сълзи на очи ми сподели, че плува толкова дълго време не просто защото това й харесва, а защото й е необходимо. Защото има физическа необходимост да се потапя в солена вода по няколко пъти на ден.

Погледнах Саймън, без да обръщам глава към него. Той внимателно наблюдаваше Оливър.

— Тя каза, че ако не го прави… не би могла да диша.

— Защо? — попиша Саймън след кратка пауза.

— Не ми обясни. Но щом ми призна всичко това, изведнъж започна да се държи по съвсем друг начин — хладно, сдържано, даже някак отбранително. Твърдеше, че е притеснена, но аз знаех, че е нещо повече от това. Тя се боеше.

Мълниите падаха все по-близо. От ударите им подът вибрираше и караше дивана под мен да се тресе.

— Продължих да се срещам с нея всеки ден и да й разказвам истории за Уинтър Харбър, ако не за друго, то поне малко да отклоня вниманието й от нейните страхове. Доверието й към мен растеше и тя сякаш постепенно забрави колко ужасена се бе почувствала, когато ми разкри толкова съкровени подробности за живота си. Две години по-късно, когато всичко привидно се беше уталожило, аз я помолих да ми стане жена.

Сърцето ми се сви заради него, когато го видях да свежда поглед.

— Тя ми отговори, че никога не бихме могли да бъдем заедно по този начин… че твърде много ме обича, за да ме изложи на риск. — Книгата се огъна, когато я стисна с двете си ръце. — В желанието си да я убедя, че всичко с нас ще бъде наред, аз написах тази книга за нея. Исках да знае, че винаги ще съм наблизо, за да й говоря и да я откъсвам от страховете й, стига тя да поиска това от мен. Но тя така и не промени решението си.

Стиснах очи, когато почувствах ръката на Саймън да се притиска към гърба ми.

— Но не това беше най-лошото. — Гласът му съвсем притихна. — Това, че според нея не можехме да живеем заедно, не означаваше, че не го иска. Дълги години след този разговор, една вечер в края на август, когато тя толкова силно ми липсваше, че не можех място да си намеря, отидох в ресторанта да я видя. Нея я нямаше и тогава аз — по силата на някакво предчувствие — тръгнах към мястото на първата ни среща. Тя пак плуваше и когато забеляза, че я наблюдавам, излезе от водата и тръгна към мен, без да каже нито дума.

Лампите примигнаха и окончателно угаснаха. Съвсем навреме, защото лицето ми беше пламнало цялото, докато слушах Оливър да разказва за любовните им срещи на скалите, представяйки си устните на Саймън върху моите.