— О! — Аз също седнах. — Е, засега искам просто да ме забелязва, когато стоя пред него.

Тя вирна брадичка и се усмихна, сякаш намираше наивността ми за особено очарователна.

— Почакай тук. Трябва да намеря нещо.

Наблюдавах я как напуска стаята. Беше ми страшно любопитно какво ще донесе, но си давах сметка, че това ще е и единственият ми шанс да видя Пейдж. Щом чух някъде да се отварят и затварят чекмеджета, аз скочих и полетях към стълбището.

„Побързай, Неса…“

Втурнах се нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж, после хукнах към стаята на Пейдж.

„Обратно… Тръгни в другата посока…“

Тръснах глава, за да заглуша гласа на Джъстин. Единствената стая в противоположния край на коридора беше тази на Бети.

— Пейдж? — Почуках на вратата и я отворих, без да чакам отговор. — Съжалявам, че нахлувам така, но според Луис си болна, а Рейна твърди, че си на работа. Аз пък непременно трябваше да те видя, за да говоря с теб за…

Замръзнах на място в мига, когато вратата се хлопна зад мен. Тя лежеше изтегната на канапето, подпряна от всички страни с възглавници и покрита с бели одеяла. Около врата й се подаваше висока бяла поло яка, която подпираше брадичката й. Беше увита така, сякаш навън е зима, въпреки че слънцето все още грееше и всички прозорци бяха широко отворени, пропускайки вътре соления бриз.

— Добре ли си? — попитах, приближавайки до нея. — Тресе ли те? Да затворя ли прозорците?

— Недей — каза тя. — Въздухът е прекрасен.

Седнах до нея. Като изключим дебелите дрехи и топлите завивки, тя не изглеждаше никак болна — косата й се спускаше по раменете на едри къдрици, бузите й розовееха, а сребристите й очи сияеха.

— Пейдж… защо изглеждаш така, сякаш току-що си се търкаляла в снега?

— Ванеса… — Тя се наведе към мен. — Ние двете с теб сме близки, нали?

Погледнах през рамо към вратата.

— Разбира се.

— Наредиха ми да не казвам на никого — продължи тя и очите й засияха още по-ярко. — Според тях това не е нещо, което хората наистина биха искали да чуят, още повече, че ние сме толкова млади и произходът ни е толкова различен… Но пък, от друга страна, това едва ли е нещо, което можеш дълго да държиш в тайна. Аз обаче знам, че ти няма да кажеш на никого.

— Стига да съм наясно какво не трябва да казвам — отвърнах. Държах на Пейдж, но не бях сигурна дали наистина искам да бъда въвлечена толкова навътре в семейния кръг на фамилията Марчанд.

Тя се наведе още по-близо към мен.

— Моята тайна.

— На никого няма да я издам — обещах, защото тя чакаше моя отговор, а аз исках всичко това да приключи колкото може по-бързо, за да се измъкна от стаята й. — Обещавам.

Усмивката й стана още по-широка.

— Бременна съм.

„Трябва да вървиш, Неса…“

— Не е ли удивително? — изписка тихо тя и сбърчи нос. — Знам, че съм прекалено млада. И Джонатан е още съвсем млад. На всичкото отгоре аз оставам тук, а той заминава, за да продължи да учи, но въпреки това си мисля, че всичко ще бъде наред. Нямаше да стане, ако не е било писано, а ние ще се справим. Независимо от всичко, ще се справим с това.

Напрегнах се, за да осмисля чутото.

— Какво мисли майка ти по въпроса? — попитах накрая, мислейки как би реагирала моята майка на такова нещо.

Тя опря ръка на пламналото си чело.

— Божичко, толкова се боях да й призная. — Пейдж свали ръка от челото си и поклати глава. — Но тя го прие страхотно. Знаела е какво се случва още преди аз да разбера. От известно време не се чувствах добре — през цялото време ми се повдигаше, обливаха ме горещи вълни и постоянно бях жадна. Обливах се със студени душове и поглъщах литри ледена вода, но въпреки това имах чувството, че горя в пустинята. Докато преди два дни мама не забеляза, че продължавам да се потя и след третия студен душ и не ме попита какво става. Разказах й как се чувствам и тя веднага се досети. Каза, че се е чувствала по същия начин, когато е била бременна.

— И го прие съвсем нормално, така ли? — попитах, докато пред очите ми се мяркаха откъслечни сцени от случилото се между мен и Саймън преди часове в стаята му.

— Да! Честна дума! Зара отначало беше възмутена и не ми проговори няколко дни, но накрая май и тя го прие. Двете казаха, че всеки нов живот е красив дар, независимо по кое време идва, и затова трябва да го приветстваме с добре дошъл. Но ето нещо, което не мога да приема толкова охотно. — Тя направи физиономия и вдигна стъклена кана, пълна с мътна зеленикава течност. — Солена вода от океана заедно с водораслите — това е магическата отвара на мама. Не че не върши работа, но трябва да я пия постоянно… а вкусът й е също толкова ужасен, колкото и видът.

Стомахът ми се обърна, когато видях зелените и кафяви водорасли, плуващи в каната.

— Солените бани също помагат. Налага се да ги правя на всеки час. Ето защо, ако трябва да отговоря на твоя въпрос, изглеждам така, сякаш току-що съм се търкаляла в снега. — Тя взе ръката ми в своята. — Искаш ли да го усетиш?

— Не съм сигурна, че е уместно…

Тя отхвърли одеялата от себе си, вдигна пуловера нагоре и постави ръката ми на голия си корем. В мига, в който почувствах движението под повърхността на кожата й, дръпнах ръката си обратно.

— Същинска лудост, нали? Бас ловя, че това дете ще стане олимпийски шампион по плуване.

— Знаеш ли, май трябва да тръгвам. — Скочих на крака. — Мама пристигна днес и обещах да не закъснявам.

— Не беше ли дошла да приказваме за нещо? — Тя смъкна пуловера си със загрижено лице.

Вече бях започнала да се измъквах заднешком, но спрях на прага на вратата. Всяка фибра в тялото ми ме теглеше към най-краткия път за бягство, но вече бях стигнала достатъчно далече. Пък и, имайки предвид съмнителната карантина, която бяха наложили на Пейдж, не се знаеше кога щях да я видя пак. Не беше изключено да е твърде късно, когато това станеше.

— Всъщност точно така беше… Става въпрос за Зара.

— Започна ли вече да създава проблеми на персонала? Строго й е наредено да не уволнява никого, докато не се върна.

— Не е това…

— Ванеса! Ето къде си била.

Кръвта се оттече от лицето ми, когато се обърнах и видях Рейна да стои зад мен с дълга бяла лятна рокля в ръце.

— Госпожо… госпожице Марчанд. Съжалявам, че изчезнах така внезапно. Изведнъж си спомних, че исках да взема една книга от Пейдж. Напоследък чета доста, нали е лятна ваканция все пак, а Пейдж ми беше казала, че има страхотна книга, която непременно трябва да прочета.

— И коя точно? — попита Рейна.

— „Пълна история на Уинтър Харбър“ — изпревари ме Пейдж. — На най-горната лавица, вдясно.

Отначало се парализирах при споменаването на заглавието, после се опитах незабелязано да хвърля през рамо изпълнен с благодарност поглед към Пейдж. Когато отново се обърнах към книжния шкаф, Рейна беше свила бялата рокля под мишница и ми подаваше книгата.

— Благодаря — казах, докато я поемах от нея.

— Предполагам, че Пейдж вече е споделила добрата новина.

— Не ми се сърди — каза Пейдж. — Така ми се искаше да кажа на някого, а Ванеса е страхотен приятел. На никого няма да ме издаде.

— Дано да е така. — Когато ме погледна, вече не се усмихваше. — Това е много важен момент за Пейдж и за цялото ни семейство. Много важен, много личен и интимен момент. Предполагам, можеш да разбереш една майка, която иска да закриля дъщеря си. Твоята майка би направила същото за дъщерите си, нали така?

— Разбира се. — Лицето ми пламна, когато сведох очи надолу.

— След време хората така или иначе ще го научат — добави Пейдж, — но засега не искаме да се знае. На такава новина й трябват само три минути, за да стигне от единия до другия край на Уинтър Харбър. Освен това Джонатан още не знае, а пък и аз не съм сигурна как точно да му го кажа.

— Пейдж, скъпа, нали вече говорихме за това.

Отместих поглед от Пейдж към Рейна. Суровият неодобрителен тон в гласа й беше отстъпил място на едно любящо, почти майчинско отношение.

— Не е нужно Джонатан да знае каквото и да било. — Рейна прекоси стаята и седна на дивана до нея. — Вие двамата имате толкова прекрасна връзка. Защо нещо подобно трябва да застава на пътя ви?

— Нещо такова не би могло да застане на пътя ни — настоя Пейдж и се дръпна, когато Рейна се опита да хване ръката й.

— А какво ще стане, когато след няколко месеца той отиде да учи в колеж? — попита Рейна. — И така ще е през следващите четири години. Едва ли би се отказал от всичко това, за да остане в Уинтър Харбър и да се прави на млад татко.

— Няма да му се наложи да се отказва от всичко — каза Пейдж и гласът й потрепери. — Може да учи вечерно някъде. Пък и той едва ли ще приеме нещата по този начин. Вярвам, че и според него онова, от което би се отказал, не може да се сравнява с това, което ще спечели.

— А дали и родителите му ще са съгласни с това? Добре знаеш, че неговото семейство не е като нашето.

Пейдж изгледа втренчено майка си, после придърпа одеялото до брадичката си и се обърна към отворения прозорец зад дивана.