— Тази година за първи път е спонсориран от „Фар“ — някак примирено отвърна Кейлъб. — Тая сутрин в „Херълд“ имаше статия за това. Пишеше, че фестивалът ще привлече хиляди посетители от цяла Нова Англия и ще бъде най-добрият досега, защото щял да съчетае традициите с нови вълнуващи състезания, игри и забавления.

— Започва след седмица — спокойно каза Саймън, когато минахме под един от транспарантите.

Той не спомена нищо повече, но аз знаех какво си мисли. За една седмица можеше да се случи много. След всички тия трупове по брега и масово напускащите семейства, изплашени за своята безопасност, когато запалеха светлините в първия ден на фестивала, в градчето можеше да не е останал никой.

— Остави колата на главния паркинг — казах, когато наближихме заведението на Бети и русалката над главния вход започна да се вижда ясно. — Персоналът паркира отзад.

Саймън направи както му казах, намали скоростта и отвори прозореца си, когато стигнахме входа.

— Имате ли резервация?

— Здрасти, Гарет — надвесих се към прозореца и аз.

— Ванеса! — Той отпусна клипборда със списъка с резервации и се усмихна. — Здравей! Изпусна страхотен концерт онзи ден. На работа ли идваш?

— Всъщност по-скоро да си взема чека със заплатата. Има ли проблем, ако оставим колата тук, докато изтичам?

Усмивката му се стопи, когато чу множественото число. Той погледна в списъка, после се извърна назад към паркинга.

— Мисля, че няма да има проблем.

— Благодаря! Страхотен си.

— А между другото… — Той се наведе и ме погледна през отворения прозорец на Саймън, тъкмо когато се готвехме да продължим. — Тая вечер се каним да излизаме цяла тайфа. Ти искаш ли да дойдеш? Преди това може да хапнем някъде.

Опитах се да се усмихна, когато Саймън заби поглед надолу.

— Звучи страхотно… но не мисля, че ще успея да дойда точно тази вечер.

Погледът му небрежно мина през Саймън, докато се изправяше.

— Добре тогава. Може би някой друг път.

Намерихме свободно място в дъното на паркинга, далече от прозорците в главната зала на ресторанта. Обърнах се към Саймън, без да съм сигурна дали трябва да му давам обяснение за предложението на Гарет и дали това изобщо го интересува.

— Така — каза той, още преди да съм решила. — Прави каквото смяташ, че трябва да се направи, но го направи бързо. И се връщай веднага тук, ако нещо те притесни.

— Така ще направя — казах. — Обещавам.

Ръката на Кейлъб се подаде между седалките.

— Aerosmith28 — каза той, размахвайки портативен CD плейър към Саймън. — Стара школа, но пък вечна.

Измъкнах се от колата и прекосих бързо паркинга. Докато вървях, си преговарях за последно какво точно трябва да питам Пейдж, като например дали знае къде е била вчера Зара, дали тя се държи странно напоследък и не е ли споменавала нещо за последното си гадже тези дни. В главата ми обаче цареше пълен хаос и не можех да мисля трезво.

А това, че първо срещнах Зара, никак не ми помогна. Беше в салона до фоайето и тъкмо взимаше поръчката на млада двойка. Говореше и се усмихваше така, сякаш нищо особено не се е случило, сякаш само преди по-малко от двайсет и четири часа не се беше опитала да промие мозъка на поредната си жертва и да я съблазни. Главата ме заболя в мига, в който я зърнах, но този път и стомахът ми се сви.

Приклекнах зад стойката на салонния управител, докато Зара се обърне на другата страна, за да обслужи следващите клиенти, после огледах салона. Нито следа от Пейдж. Грабнах един наръч менюта и прикрих лицето си с тях, после притичах покрай вътрешната стена на салона и влетях през вратата на кухнята.

— Луис, къде е Пейдж? — Втурнах се към кухненския плот, където стоеше той.

— Добро утро и на теб, скъпа. — Ножът му кълцаше моркови и дебелите кръгли шайби летяха по целия плот. — Не, връщам си думите назад. Всъщност утрото никак не е добро. Точно обратното. Хубавата госпожица Пейдж си взе болнични за първи път, откакто се помня.

— Болна ли? — Сърцето ми подскочи. — Какво й е?

— Аз съм главен готвач, а не лекар. Знам само, че тя не е тук, а издънката на Сатаната заплашва да ме прати в ада вече трети път.

— Луис! Приготвят ли се вече тези яйца на очи?!

Погледът ми се стрелна към летящата врата на кухнята, после обратно към Луис.

— Не се давай!

Изтичах през задната врата и после покрай колите на персонала. Червеният миникупър беше паркиран точно до контейнера за смет. Надникнах през стъклото на шофьора и се почувствах обнадеждена, когато не видях атласа и купчината дрехи. Изглежда, Зара си беше взела почивен ден от преследването.

— Какво става? — попита Саймън, когато отворих рязко предната вратата на колата. — Тя там ли е?

— Да — отговори Кейлъб.

Погледнах Саймън, после се обърнах към задната седалка. Кейлъб продължаваше да слуша музика от айпода си, но се беше изхлузил надолу по седалката. Очите му бяха разширени, а дишането — учестено.

— Тя е тук — добави той. — Чувам я.

Долната му устна трепереше, а тънка струйка пот се спускаше от темето по врата му. Той беше на стотина метра от нея, деляха ги няколко стени от дърво и бетон, но въпреки това се беше превърнал отново в изплашения до смърт Кейлъб, който бяхме открили предишния ден. Сякаш в момента Зара стоеше край колата и му се усмихваше.

„Ванеса…“

Очите ми се разшириха също като неговите.

„Тя не е приключила още… Няма да спре, докато не го има… или докато ти не я спреш…“

Обърнах се към Саймън.

— Налага се да тръгваме.

— Накъде?

— Към тяхната къща. — Очаквах Кейлъб да се възпротиви, но той просто си пое рязко дъх и каза: — Сега!

Глава 16

Двайсет минути по-късно стоях на верандата на семейство Марчанд. Хвърлих поглед през рамо и се почувствах облекчена, когато не видях субаруто, скрито в малката горичка в края на автомобилната алея.

— Здравей, Ванеса.

Рязко извърнах глава. На вратата стоеше Рейна, облечена в тънка бяла туника, под която прозираше черен бански. Лицето й, все така зашеметяващо дори без капчица грим, не изразяваше никаква емоция. Дългата й тъмна коса беше мокра и лъхаше на солено, сякаш Рейна току-що бе плувала.

— Здравейте. — Насилих се да се усмихна и устоях на желанието отново да погледна назад.

— Мога ли да ти помогна?

— Не — отвърнах бързо. Май прекалено бързо. — Искам да кажа, че просто търся Пейдж.

— Боя се, че трябва да се върнеш обратно при Бети. Пейдж е на работа.

Ако тя беше майка само на Пейдж, щях да обясня, че идвам точно от ресторанта на Бети, където съм научила, че Пейдж не се чувства добре. Но тъй като тя беше майка и на Зара, реших, че колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Ама че съм глупава. — Махнах с ръка. — Мислех, че днес има свободен ден.

Изражението й не се промени, когато посегна да затвори вратата.

— Поздрави я от мен, когато я видиш.

— Непременно — отговорих, докато на свой ред опирах длан от противоположната страна на вратата. — Не съм сигурна обаче дали днес ми се иска да бия пак този път до града. Може ли да й оставя бележка?

Тя замълча.

— Ще се радвам да предам съобщението ти. Какво да й кажа?

— Лично е.

Тя изглеждаше също толкова изненадана от дързостта ми, колкото бях и самата аз. Сигурно не трябваше да чакам да ми хлопне вратата под носа, а още сега да хукна към колата толкова бързо, колкото ми позволяват джапанките. Но аз знаех, че тя лъже, и това превърна намерението ми да вляза вътре в категорично решение.

— Това са си наши, момичешки работи — заговорнически снижих глас. — Напълно съм обсебена от едно момче, което дори не подозира, че съществувам, и непременно трябва да разкажа на Пейдж за последния си неуспешен опит да привлека вниманието му.

Тя сви устни, сякаш преценяваше дали наистина съм толкова загубена.

— Ето, виждате ли? — Посочих лицето си, което беше добило цикламен цвят в мига, в който тя отвори вратата. — Така става всеки път, когато заговоря за него. Представете си само колко глупаво изглеждам, когато съм близо до него. Пълен ужас.

Тя като че ли малко се поотпусна.

— Може би трябва най-напред да помислиш за тия дрехи.

Погледнах неволно надолу, стъписана от нейното предложение и от факта, че тя, изглежда, ми повярва.

— Ти си на седемнайсет, нали така?

Вдигнах очи към нея и кимнах.

— Фигурата ти е безупречна. Защо не се възползваш от предимствата й? Покажи я. Повярвай ми, така той няма как да не те забележи.

— Ами… благодаря.

Тя очевидно прецени, че имам нужда от още помощ и отвори вратата малко по-широко. Сърцето ми заби лудо, когато влязох вътре. Трябваше ми секунда, докато очите ми привикнат към приглушената светлина на дневната, но ми се стори, че зърнах две жени, които се скриха в кухнята, щом ме видяха на вратата.

— Властта на жената над мъжа е нейното най-силно оръжие. — Рейна прекоси дневната и се изтегна на дивана. — Използвана правилно, тя ще ти осигури всичко, което пожелаеш.