Пуснах миялната машина и го погледнах. Стоеше облегнат на кухненския плот и ме наблюдаваше. И аз се опрях на плота, за да се овладея и да не му се хвърля на врата. Останах така, докато той не протегна ръка.

— Ванеса — каза той, притегляйки ме към себе си, — снощи беше…

— Така е — отвърнах с облекчение. — Радвам се, че и ти мислиш така.

Той ме гушна и опря брадичка на темето ми. Когато заговори отново, гласът му беше особено нежен.

— Но въпреки това мисля, че… не бива да допускаме да се повтори. Поне засега.

Отначало отмалях, после се отдръпнах от него.

— Не казвам, че изобщо не бива да се повтаря — продължи бързо той със загрижено изражение. — Повярвай ми. Но като че ли стана прекалено скоро и може да дойде в повече на Кейлъб. Ще се намразя, ако заради мен се почувства още по-зле, отколкото е в момента.

Убедена, че това е само благовиден предлог, с който прикриваше истинската причина, и че в действителност съжалява за станалото, аз се опитах да намеря аргументи за обратното. Така и не успях обаче. Защото той беше прав: Не беше честно. Каквито и да бяха моите желания и пориви в момента, Кейлъб и без това преживя достатъчно — ние само бихме му напомняли за неговата загуба.

— Трябва да тръгвам — казах най-после. — Ще взема един душ и ще се върна.

Той отвори уста, за да каже още нещо, но преди да успее, аз вече бях навън.

Прекосих тичешком задния двор на Кармайкъл, после нашия, без да обръщам внимание на ранното оживление по езерото или на моя разбунтувал се стомах. Може и да не сме случили най-подходящото време… но това не означава, че сме направили грешка. И определено няма причина случилото се да не се повтори никога вече. Двамата със Саймън не биваше да изпитваме вина или съжаление, или…

Заковах се на място. Тъкмо бях минала по верандата и влизах в къщата, когато тя ми се стори необичайно тиха. Не си спомнях да съм изключвала телевизора и радиото… но може би причина за това е, че бях твърде развълнувана, когато се видях със Саймън в библиотеката вчера. Убедена, че е станало точно така, продължих към кухнята.

— Добре ли спа?

Замръзнах на вратата.

— Мамо!

Седеше на кухненската маса с отворен пред нея лаптоп. До чашата с кафе беше нейният смартфон „Блекбъри“ и ключовете за колата. Тя гледаше съсредоточено в екрана на компютъра, сякаш четеше нещо много важно, и не ме поглеждаше.

— Чух, че нощес е имало страшна буря. Знам колко мразиш бурите и съм сигурна, че не си мигнала.

— Какво правиш тук?

Тя взе чашата с кафе, облегна се на стола и ме погледна.

— Нали ти казах, че съм добре? Надявам се, че не си отложила някоя важна среща, за да дойдеш дотук и да ме отведеш обратно в Бостън, защото няма да тръгна с теб.

Устните й със съвършено положен гланц се извиха.

— Вярно, каза ми, че си добре. Също така ми каза, че спиш непробудно. Затова, предполагам, можеш да си представиш изненадата ми, когато пристигнах днес на разсъмване и видях колата на баща ти не пред нашата къща, а пред съседите.

— Прибрахме се късно — казах с пламнало лице. — Поканиха ме на вечеря и понеже вече валеше, беше по-удобно да спра там, отколкото пред нас.

— Те? — Чертите на мама видимо се отпуснаха. — Господин и госпожа Кармайкъл са се върнали от Върмонт значи.

Сведох поглед.

— Ванеса?

— Не са… Обаче не е това, което си мислиш. — Макар да беше точно това, което тя си мислеше. — Заспали сме, докато гледахме филми.

— Извини ме, Ванеса, не съм спала цяла нощ и тази сутрин изпих само една чаша кафе. Затова искам да се уверя, че правилно съм те разбрала. — Тя вдигна поглед към тавана. — Твърдиш, че след като в продължение на седмици ме караше да се притеснявам, задето си сама в къщата, и като връх на всичко вчера не ми позвъни, както обеща, нито отговаряше на моите обаждания цял ден, си съвсем добре? Казваш, че се чувстваш достатъчно добре, та цяла нощ да гледаш филми със Саймън Кармайкъл, при условие че брат му е отговорен за…

— Не го казвай! — Пристъпих напред в кухнята. — Кейлъб не е виновен за онова, което се случи с Джъстин. Той я обичаше повече от всичко. Не е направил нищо, с което да я нарани.

— Моля те, Ванеса. Очевидно да прекараш сама толкова дълго в тая дивотия си казва думата. Ако Кейлъб и сестра ти са имали някакъв вид връзка, тя се е превърнала в абсолютна катастрофа и за двамата. И вече не е от никакво значение. Ако си въобразяваш, че онова между теб и Саймън, каквото и да е то, е нещо по-различно, със съжаление трябва да ти кажа, че си едно много объркано малко момиче.

Вторачих се в нея.

— Къде е татко?

Тя опря ръка със съвършен маникюр в челото си.

— Баща ти е в Бостън.

Прекосих решително кухнята и грабнах телефонната слушалка от стената.

— Какво правиш? Разговорът ни още не е приключил!

— Татко ще ме разбере — отговорих, докато набирах трескаво номера. — Той не е дошъл, защото знае, че имам нужда от време. Беше наясно, че точно така трябва да постъпя. А след като ти още не схващаш това, може да се опита да ти го обясни пак.

Обърнах й гръб, когато телефонът от другата страна на линията иззвъня. Позвъни веднъж, два пъти, три пъти. След шестото позвъняване затворих и опитах отново.

— Не отговаря. — Това не беше въпрос.

Затворих, минах мълчаливо покрай нея и излязох от кухнята.

— Нямам намерение да ходя никъде — извика след мен тя. — Ако си решила да останеш тук цяло лято, нямам нищо против. На кея може да се организира чудесен офис.

Грабнах сака си от спалнята на първия етаж и го замъкнах в банята. Взех набързо душ, но отделих повече от обичайното време за обличане. Досега никога не обръщах внимание на това какво обличам, когато излизахме със Саймън, но днес беше различно. Аз вече бях различна. И исках той да разбере това, независимо че се налагаше да стоим далеч един от друг поради стеклите се обстоятелства. Освен това, ако научих нещо, докато гледах как Джъстин се кипри за безбройните си срещи, то бе, че от подходящите дрехи и грима зависи дали ще оставиш неизличим спомен, или изобщо няма да те запомнят.

Друг беше въпросът, че на тръгване от Бостън не подозирах как в един момент в Мейн ще ми се наложи да облека нещо различно от дънки, къси панталони, тениски и пуловери. Тъй като възможностите ми бяха ограничени, накрая се спрях на чифт чисти дънки, бяла блуза без ръкав и пурпурна жилетка. При обувките също нямах голям избор, затова единственият вариант беше да сменя маратонките с джапанки. Изсуших косата си със сешоар, а накрая си сложих спирала и гланц за устни — носех ги в чантата си само защото Джъстин настояваше да са ми винаги подръка.

Когато бях готова, се погледнах в огледалото над мивката. Очаквах да видя отново припламванията на сребърната светлина около отражението си, както стана сутринта, когато Саймън дойде вкъщи и двамата отидохме на пристанището в Уинтър Харбър. Нищо такова обаче не се случи и аз се почувствах едва ли не разочарована.

Когато се върнах в кухнята, мама продължаваше да седи на масата. Даже не вдигна поглед от лаптопа, докато минавах покрай нея.

— Нямам намерение да те приковавам за леглото с вериги, за да те принудя да останеш. Но поне можеш да ми кажеш къде отиваш.

Спрях се на вратата с ръка върху дръжката. Това ли било? Даже с татко имахме по-големи разправии, когато не беше доволен от онова, което правя.

— В ресторанта на Бети — отговорих, без дори да се обръщам.

Тя отпи от кафето си.

— Вечерята е в шест часа. Обади се, ако ще закъсняваш.

Отворих уста да кажа, че ще се върна, когато реша, и че не е проблем да ям и сама… но после се отказах. Имаше поне няколко души, чиято компания бих предпочела пред тази на майка ми, но мисълта, че тя ще е тук — че изобщо някой ще е тук — когато се върна, не беше чак толкова ужасяваща.

Когато пристигнах, Саймън и Кейлъб вече бяха готови и ме чакаха на верандата отпред.

— Съжалявам, че се забавих — казах, ускорявайки ход, — но имах неочакван посетител.

Саймън погледна към алеята пред нашата къща. Очите му се ококориха, когато видя беемвето.

— Не се притеснявай. Никъде няма да ходя… поне засега. Предполагам, искала е лично да се увери, че все още не съм изпаднала от планетата. — Погледнах зад Саймън, към Кейлъб. Той седеше на плетения стол със затворени очи, а главата му се полюшваше. — Добре ли е?

— Така мисля. Очевидно смята, че Green Day27 ще му помогнат да се оправи.

Пътувахме мълчаливо през целия път към града. Кейлъб слушаше музика от айпода си и гледаше през прозореца на задната седалка. Саймън следеше пътя пред себе си, докато шофираше. Аз обмислях какво да попитам Пейдж и колкото повече наближавахме ресторанта на Бети, толкова по-неуверена се чувствах. Едно е да си представям как разговарям с нея в присъствието на Зара, докато съм в безопасност в кухнята на семейство Кармайкъл, и съвсем друго — наистина да го направя.

— Я гледай! — възкликнах, когато завихме по главната улица. Едва я познах — по тротоарите беше необичайно тихо за такъв слънчев ден, а опънатите над платното жълти транспаранти обявяваха първия годишен фестивал „Северно сияние“ на курортния и спа комплекс „Фар“. — Какво ще рече това „първогодишен“? — попитах. — Със семейството ми от години ходим на фестивала „Северно сияние“?