— Каза ли й за Джъстин? — попита Саймън.

— Всеки ден й го повтарях. С това започвах всеки път, когато я видех. Казах й, че вече съм срещнал моето момиче и че ще прекарам живота си с него. — Чашата подскочи силно в дланта му, докато бършеше очи с другата ръка. — Но тя като че ли не ме чуваше. Пък и да ме е чула, това изобщо не я интересуваше. И продължи така седмици наред.

Спомних си албума на Зара и празните страници, които идваха след салфетката от „Фар“. Нямаше никакви други трофеи от времето, прекарано с него — за разлика от останалите й жертви, Кейлъб й беше устоял.

Когато Кейлъб отново заговори, гласът му беше преминал почти в шепот.

— Мислех, че всичко това ще престане, щом Джъстин си дойде през лятото. Зара вече не би могла да се прави, че тя не съществува, щом като през цялото време ще е пред очите й.

Забих нос в чашата, усещайки погледа на Саймън върху себе си.

— И се оказах прав. Зара изчезна за около петнайсет удивителни часа.

Петнадесет часа. Даже не са изкарали цял един ден заедно, преди Джъстин да си отиде.

Тримата мълчахме дълго, преди да забележа, че навън е започнал да вали слаб дъжд.

— Тя беше там онази нощ — продължи доста по-късно Кейлъб. — Чакаше ме да се прибера от скалите. Беше в стаята ми, на леглото, облечена в дълга бяла рокля. Не каза нищо, но аз някак разбрах, че знае какво се е случило. Давах си сметка как с нейното ненормално, извратено съзнание си представя, че оттук нататък няма пречки да сме заедно. — Той погледна Саймън. — Затова избягах. Не исках да напускам мама и татко. Не исках да напускам теб… но трябваше да се справя някак с това.

— Зная — каза Саймън.

— Боядисах си косата. Пътувах само на стоп. Направих всичко възможно да се скрия, но тя винаги ме намираше. И всеки път, когато ме откриеше, нещо се случваше. Сякаш бях вързан за нея. Желаех я близо до мен. А в същото време исках да крещя и да я прогоня, но този инстинкт беше заличен от нещо по-силно. — Сълзите му рукнаха отново, този път още по-изобилни. — Започнах да чувам разни неща всеки път, когато тя беше наблизо, сякаш мозъкът ми изключваше. Не чувах и не виждах нищо друго. Не знаех къде се намирам, нито какво се случва с мен. Интересуваше ме единствено, че Зара е наблизо и се опитва да ме отведе със себе си.

Скочих на крака, когато вълненото одеяло върху него започна да вибрира като одеялата и мушамите в каросерията на пикапа. Грабнах чашата от треперещата му ръка и я поставих върху масичката, после приседнах край него на ръба на дивана.

— Има нещо опасно в нея — каза Кейлъб, местейки поглед ту към мен, ту към Саймън, докато продължаваше да се тресе все по-силно. — Нещо, което не може да се види с просто око. Затова не ви казах къде отивам, нито се обаждах, докато пътувам — не исках да ви използва, за да се добере до мен.

Отвън дъждът ставаше все по-шумен и пороен.

— Мисля, че тя има нещо общо с всичко, което се случи — прошепна Кейлъб, а очите му трескаво оглеждаха стаята, сякаш търсеше някой друг освен нас, който можеше да го чуе. — С онова, което стана с Джъстин. Зара й е направила нещо.

Коляното ми удари масичката за кафе, когато първата светкавица раздра небето и разтърси къщата. От удара чашата на Кейлъб падна на пода и се разби на парчета.

— Съжалявам — казах, докато лазех по пода, за да събера пръснатите парчета. — Много съжалявам.

Саймън скочи да ми помогне, но аз събрах повечето от разбитата чаша в шепите си и хукнах към кухнята.

Спрях до масата и вече не усещах острите ръбове по дланите си, а чувах единствено пулса в ушите си и думите на Кейлъб, препускащи из главата ми.

Щом го каза, си дадох сметка, че отдавна съм го подозирала — освен вина за удавените мъже това лято, Зара има пръст и в смъртта на Джъстин. Когато чух Кейлъб да го изрича, то вече стана реалност, въпреки че не можех да си представя как е възможно.

Дадох си сметка, че се взирам в малкото огледало над кухненската маса и продължавам да държа в шепи парчетата от счупената чаша, докато чаят се стича през пръстите ми. Не знаех дали Саймън и Кейлъб са продължили да говорят, след като излязох от дневната. Нямах представа дали все още дишам и дали сърцето ми продължава да бие. Знаех само, че по някое време Саймън се е озовал зад мен.

— Съжалявам — прошепнах. Пръстите ми се отпуснаха и керамичните парчета се изхлузиха от ръцете ми. Посипаха се върху кухненската маса и по пода, разбивайки се на още по-дребни късчета. Огледах бъркотията и се наведох да събера боклука. — Ще оправя всичко — казах, но гласът ми се пречупи насред думата.

Не можех да ги видя — имаше твърде много парченца, а очите ми бяха замъглени от влагата. Малко след това сълзите започнаха да се стичат по бузите ми, а аз се строполих на пода и заплаках.

Саймън не се опита да ме успокоява. Той просто седна край мен и ме остави да се наплача. Когато очите ми пресъхнаха и тялото ми вече беше твърде изтощено, се облегнах на стената до него. Свих колене до гърдите си и отпуснах глава на рамото му. Очаквах да чуя въпроса, който неизбежно трябваше да последва, и наблюдавах как голямата стрелка обикаля циферблата на кухненския часовник. Когато тя направи пет кръга, а Саймън все още не ме беше попитал дали съм добре, обърнах глава към него.

Почувствах как рамото му се изопва под сведената ми глава. Вдигнах поглед и устните ми се озоваха на сантиметри от шията му. Дъхът ми секна, когато усетих как гърдите му започват да се вдигат и спускат все по-бързо.

Двамата с него бяхме приятели. Много добри приятели. И сигурно най-напред трябваше да обмисля как ще се промени това, ако се подам на неудържимия си порив. Може би сега не беше нито най-подходящият момент, нито най-доброто място, за да го направя. Сигурно той щеше да реши, че причина за тази необмислена постъпка е моят емоционален срив, защото аз — страхуващата-се-и-от-собствената-си-сянка Ванеса Сандс, просто не правя такива неща.

Но въпреки всичко — или може би точно заради това — все пак го направих.

Затворих очи и притиснах устни към шията му.

Той потръпна. Отдръпнах се и зачаках да ме попита какво правя или да се махне от мен. Когато не направи нито едното, нито другото, отново целунах същото място, а после и меката вдлъбнатинка под брадичката.

Той обърна глава към мен и зарови лице в косата ми.

Отново го целунах по шията, усещайки как пулсът му се ускорява всеки път, когато устните ми докоснат адамовата му ябълка. Продължих да го целувам все по-задъхано и все по-настоятелно. Очите ми продължаваха да са затворени, но така по-ясно усещах ритъма на дишането му, топлината на неговата кожа и галопа на собственото си сърце, сякаш някой ме преследваше в гората, макар този път изобщо да не се страхувах.

След няколко минути той ме притегли в скута си. Сега на свой ред се разтреперих, когато докосна лицето ми и пръстите му изпърхаха по челото ми, по бузите и по брадичката.

— Ванеса…

Отворих очи. Неговото лице беше толкова близо до моето, че можех да почувствам топлия му дъх върху устните си. Изражението му подсказваше, че се кани да ме попита нещо — дали съм добре може би, или пък дали съм сигурна, че искам точно това, което правя.

Отговорих му, като притиснах устни към неговите.

Разтърсваща тръпка пробяга от главата до петите ми. Ръцете му прелитаха от лицето към гърба ми, като по пътя се заплитаха в кичури от косата ми. Обгърнах врата му с ръце и се притиснах още по-силно към него, докато не усетих сърцето му да бие срещу моето.

Но това не ми се стори достатъчно близо.

— Дали Кейлъб…

— Сигурно спи — прошепна Саймън. — Вероятно ще спи дни наред.

Впих очи в неговите и останах дълго така, после взех ръцете му в своите и станах. Когато зърнах нашето отражение в кухненското огледало, се поколебах. Не ме стъписа това, че не приличах на себе си — по-скоро приличах на някого, когото не познавам. Кожата ми беше порозовяла, а очите ми пламтяха. Косата ми се спускаше по гърба на едри вълни. Сякаш бях станала по-висока, по-стройна. Нямах нищо общо с предишното наплашено малко момиченце. Изглеждах уверена в себе си. Възбудена. Жива. Застанал зад мен, гледайки ме така, сякаш не е сигурен какво ще направя в следващия момент, Саймън също виждаше това мое преображение.

Поведох го навън от кухнята, нагоре по стълбите. Познавах всяко ъгълче в къщата на семейство Кармайкъл като собствената ни лятна къща, но въпреки това сега се чувствах различно. Пак ми беше уютно и приятно, но сякаш за първи път попадах тук. Когато най-сетне се озовахме в стаята на Саймън и вратата хлопна зад нас, с облекчение видях познатата таблица на Менделеев и географската карта на света, окачени на стената, но отново изпитах странното усещане, че сега ги виждам за първи път.

Същото беше и когато се обърнах към него. Това пак беше старият Саймън, момчето, с което навремето се състезавахме на водната пързалка. Същият, който нарочно изоставаше с мен, докато Джъстин и Кейлъб тичаха напред по горските пътеки; този, който предварително искаше да се увери, че филмът не е прекалено страшен за мен. Той все още беше човекът, който ме закриля и прави всичко по силите си да се чувствам добре. Дори сега продължаваше да ме наблюдава и да чака, за да не направи неволно нещо, което би ме смутило.

Но именно сега, за първи път, откакто го познавах, той не изглеждаше напълно невъзмутим. За първи път не даваше вид, че няма нищо притеснително, и не беше готов да ми гарантира, че всичко е наред.