Тъкмо се канех да тръгна към съседния навес, когато пикапът подскочи. Не силно и само веднъж, но определено помръдна. А шофьорът все още плащаше на касата.

— Кейлъб? — Надигнах се и погледнах в каросерията. Беше пълна с намачкани мушами и стари одеяла, които шаваха така, сякаш пикапът беше в движение.

— Всичко е наред, Кейлъб. Аз съм — Ванеса.

Изчаках така няколко секунди, после повдигнах края на едно от одеялата. Свит на кълбо, той лежеше на една страна и трепереше, сякаш цареше люта зима, а одеялата бяха ледени блокове. Тъмнорусата му коса беше боядисана в тъмен цвят, точно както го беше описала сервитьорката. Очите му бяха широко отворени, а устните му трепереха и когато най-после осъзна кой стои насреща му, лицето му се сгърчи.

— Ванеса… — каза с изтънял глас. — Не. Не и ти.

— Кейлъб, трябва да излезеш оттук. — Погледнах към касата, където шофьорът на пикапа се смееше на нещо. Вече подаваше парите на момчето от бензиностанцията и скоро щеше да тръгне насам.

— Не мога. — Той разтърси глава и по бузите му рукнаха сълзи. — Не мога да го направя без нея.

— Кейлъб… — Посегнах и взех ръката му в своята. — Джъстин е тук. Тя ни помогна да те намерим. Тя иска да дойдеш с нас.

Той ме погледна, полагайки усилие да ми повярва, после вдигна очи към небето и от тях отново рукнаха сълзи.

— Толкова съм уморен… Толкова много…

Той ме остави да го измъкна от каросерията на пикапа и аз се стъписах при вида му — беше отслабнал ужасно много. Бяха минали едва няколко седмици, а дънките и тениската висяха като дрипи около слабото му тяло. Поне все още можеше да се движи и двамата бързо се отдалечихме по алеята, преди шофьорът на пикапа да е разбрал, че е возил стопаджия.

— Ами ако тя все още е тук? — попита той, когато наближихме субаруто и гласът му прозвуча като на изплашено малко момче. — Ако тя все още е вътре и ме чака?

Наистина имаше опасност тя да е наблизо и да го причаква, но главата вече не ме болеше. Бях толкова съсредоточена да открия Кейлъб, че не бях разбрала кога точно е изчезнала болката, но така или иначе вече я нямаше. Беше си отишла. Докато вървяхме към колата, забелязах, че миникупърът също беше изчезнал.

— Нея я няма — казах.

— Ами Саймън? — Кейлъб погледна към празното място на шофьора на субаруто. — Какво ще стане, ако го е отвела със себе си?

Сърцето ми се сви. Не знаех какво да му отговоря. Щеше ми се да му кажа, че със Саймън всичко е наред, че не би ни оставил да тръгнем, ако не е сигурен в собствените си сили, но истината бе, че дори не подозирах докъде стигат способностите на Зара.

Трябваше да призная поне пред себе си, че Саймън може би е в беда… но не бях способна да понеса това.

— Добре ли си?

— О, слава богу — прошепнах, още преди да съм се обърнала.

Саймън излезе от гората и тръгна по шосето към нас. Движеше се бавно, тромаво, сякаш току-що ставаше от сън, но иначе изглеждаше съвсем добре.

Изчаках при колата, докато Кейлъб го пресрещне на средата на пътя. Двамата се прегърнаха без думи.

Погледите ни със Саймън се срещнаха, когато той освободи Кейлъб от прегръдката си. Още преди да е успял да ми каже нещо, аз обгърнах врата му с ръце и го притиснах силно, сякаш бих го прегръщала така цяла вечност, стига да ми позволеше да го направя.

Глава 14

— Започна през пролетта. Спомням си даже точно кой ден, защото в сравнение с всичко останало това беше най-странният ден в живота ми.

Подадох чаша горещ чай на Кейлъб, който седеше на канапето, увит с вълнено одеяло, и друга — на Саймън, седнал срещу него. На двуместното диванче до Саймън имаше място и за мен, но все още смутена от здравата прегръдка, с която едва не го удуших по-рано същия ден, предпочетох да седна на пода пред камината.

— Представяте ли си — това беше Зара. Зара Марчанд. Преди този първи май тя дори не си даваше труд да ме погледне, какво остава да ме заприказва. А после един ден просто се появи във „Фар“. — Кейлъб потръпна, поглеждайки към Саймън. — Между другото, напуснах работата на пристанището.

— И аз така чух — каза Саймън.

— Налагаше се. Трябваха ми пари. Не съм ти казвал — на никого не съм го казвал — защото всички, които ме познавате, знаете колко държа на Монти и на пристанището и не исках да ме разубедите.

Смръщих вежди над чашата с чай. Имал е нужда от пари? Какво ли е било толкова важно и скъпо за него?

— Не се притеснявай — каза Саймън, когато гласът на Кейлъб взе да потрепва. — Ще стигнем и до това по-късно.

— И така, тя се появи изневиделица един ден — продължи Кейлъб. — Пренасях кашони със стока за магазина, а тя ме спря на пристанището и каза, че трябва да предаде бележка от майка си до един от собствениците — Карсънс.

Пол Карсънс. Първата жертва след смъртта на Джъстин.

— Ако трябва да съм честен, отначало ми се прищя изобщо да не й обръщам внимание. Искаше ми се да мина покрай нея като покрай празно пространство и дума да не й кажа — точно както бях виждал да се отнася тя с останалите в училище. — Той зарея поглед през прозореца зад дивана. — Ще ми се да го бях направил.

Погледнах Саймън. Той напрегнато наблюдаваше Кейлъб.

— Но все пак й отговори, така ли? — попита Саймън.

— Да. Всичко във „Фар“ е подчинено на парите. Неговите инвеститори искат да се разрасне, да се развие и да се превърне в най-добрия крайбрежен курорт в страната.

— А това означава да угаждате на клиентите по всякакъв начин — довърши Саймън вместо него.

— Точно така. От служителите се изисква да бъдат любезни и постоянно да са на разположение, за да се чувстват посетителите добре дошли и много специални. Затова не можех просто да я подмина. Ако случайно се разбереше, че не съм оказал съдействие — даже на някой, който не е гост на курорта, но един ден може да стане такъв — щях да загубя работата си. А на мен тази работа ми трябваше.

Улових погледа на Саймън и разбрах, че и двамата се питаме едно и също нещо — защо?

— Както и да е. Опитах се да намеря Карсънс. Преведох я през целия курорт, разказах й за всички негови предимства, точно както постъпваме с всеки, който за първи път идва във „Фар“.

— Звучи доста гадно.

— Не беше толкова зле. Отначало тя беше нетърпелива, но колкото по-дълго се разхождахме и колкото повече й разказвах, толкова по-ведра ставаше. Даже започна да задава въпроси и ме слушаше внимателно, когато й отговарях. Дори се смееше на глупавите ми шеги, на които останалите посетители никога не реагираха. — Той отпи от чая си. — Така и не открихме Карсънс, но след като го търсихме толкова дълго, тя сякаш забрави за какво всъщност беше дошла. А после…

Той се загледа в чашата, която трепереше в ръцете му.

— После? — подкани го Саймън.

— После тя ме попита дали ще пийна нещо с нея — продължи Кейлъб и стисна очи — на кея, в края на курорта.

— Покани те на питие? Просто така още тогава?

Кейлъб кимна.

— И досега не знам защо се съгласих. Бях на работа, а тя въпреки всичко си оставаше Зара. Докато я развеждах, не се държа толкова ужасно, но все още помнех коя е.

— Просто са те хванали неподготвен — каза Саймън. — Всеки друг на твое място щеше да отстъпи.

— Това беше най-глупавата постъпка в живота ми.

— Това е било само питие, Кейлъб.

— Там е работата, че не беше. Седяхме в края на кея и се редувахме да пием от една бутилка шампанско, която сигурно струваше колкото седмичната ми заплата… и аз истински се забавлявах. Тя беше забавна. Харесваше ми да си приказвам с нея. Изкарахме така три часа.

Откакто открих Кейлъб в каросерията на пикапа край Спрингфийлд, Джъстин мълчеше. Сърцето ми спираше да бие, докато той разказваше за Зара, и се чудех дали Джъстин чува всичко това.

— На тръгване тя каза, че било жалко, дето сме чакали толкова дълго, докато най-после си поговорим като хората. Каза, че съжалява за пропиляното време, но пък и че имаме още много време пред нас. — Кейлъб поклати глава. — Тогава не й казах за Джъстин. Даже не мислех да споменавам, че имам гадже, преди тя да си тръгне. Винаги съм мислел само и единствено за Джъстин. Тя и досега е… в мислите ми.

Наблюдавах го внимателно, докато разказваше, но отклоних поглед, когато първата сълза се търкулна по бузата му.

— Но тогава аз още нищо не подозирах. Представа нямах какво ще се случи след това. Само ако знаех, само ако имаше начин да…

Саймън изчака Кейлъб да успокои дишането си, което беше станало пресекливо, преди да попита:

— Какво стана след това?

— Тя беше навсякъде — тихо каза той. — Чакаше ме преди училище. И след часовете също. Преди работа. След работа. Започна да ми носи разни неща — видеоигри и комикси. Идваше на плажа, когато бях там с приятели. Започна да преследва и тях, за да разбере къде ходя, какво харесвам, дали не говоря за нея понякога. Отначало им се стори забавно, че Зара Марчанд, най-страхотното момиче в Уинтър Харбър, е избрала да преследва точно мен. Но тя продължаваше и продължаваше. Казах й да ме остави на мира, умолявах я. Не се отказа.