Сведох ниско глава и се концентрирах върху дишането си. Тя не се засмя втори път и след няколко минути болката утихна достатъчно, за да мога да отворя очите си.

— Саймън — прошепнах. Той стоеше на няколко крачки от мен, вперил поглед в група дървета, израсли гъсто едно до друго. Когато не ме чу, аз се надигнах и запълзях към него. — Саймън.

Безпокойството ми прерасна в паника. Каквото и да беше видял сред дърветата, то трябва да е било толкова страшно, че той дори вече не забелязваше отсъствието ми. Изправих се на крака и тръгнах с олюляване напред колкото се може по-бързо и по-безшумно. Той изобщо не се обърна — дори когато застанах до него.

Пристъпих по-близо и се загледах към дърветата.

Зара. Носеше къса бяла пола, която вятърът повдигаше, оголвайки краката й, и впита бяла блуза без ръкави. Ходилата й бяха боси. Този неин външен вид беше толкова далече от прилепналата черна пола, тесния корсаж и сандалите с високи остри токчета, с които я бях видяла облечена преди няколко дни, че се почувствах почти облекчена. Серийните убийци не се обличат целите в бяло в деня, в който смятат да премахнат поредната си жертва, нали?

— Красива…

Извърнах рязко глава към Саймън. Той продължаваше да стои с вперен поглед като вкаменен, сякаш Зара беше съвършено и прозрачно махало, което се люлее пред очите му.

— Тя е красива… нали?

Извърнах настрани пламналото си лице. Как беше способен да мисли за такова нещо точно в този момент? Той не беше някой случаен пубер, чиито мисли клонят все в една и съща посока. Той беше Саймън. Господин Прогноза. Господин Наука. Как беше възможно точно той сред всички хора да се поддаде на хормоните, емоциите или каквото и да беше там, когато Кейлъб е само на няколко крачки оттук?

И как беше възможно точно сега внезапно да ми се прииска тази сутрин да бях обърнала повече внимание на външния си вид, за да имам и аз толкова хипнотично въздействие?

Наблюдавах Зара, седнала до Кейлъб на върха на едни скали, заобиколени от дървета. Беше се облегнала назад, опряна на дланите си и с опънати напред крака. Тя гледаше него, а той — някъде напред, застанал с гръб към нас. Не виждах изражението му, но по начина, по който седеше — изопнат и вдървен — беше ясно, че не се чувства удобно.

Тя се наведе напред и застана на колене. После запълзя към него, бялата пола пърхаше около загорелите й крака, а тъмната й коса беше преметната през едното рамо. Докато се движеше, не откъсваше от него сребристите си като звезди очи и се усмихваше, очевидно предугаждайки следващата му реакция.

Когато се доближи достатъчно, тя остана на колене, опряла длани на земята, после се наклони напред, така че устните й почти опряха ухото му. Каза нещо, което накара цялото му тяло да потръпне, после изпърха с устни по слепоочието му, по бузата, по врата. Главата му се наклони към нейната и тя се доближи още повече, така че гърдите й се притиснаха в ръката му.

Исках да се развикам, да изпищя, за да я накарам да престане. Исках да изтичам между дърветата, да я изтикам от скалите и да издърпам Кейлъб. Исках тя да спре да прави това, което правеше, а Кейлъб да престане да харесва онова, което прави тя. Но не можех нито да проговоря, нито да помръдна от мястото си.

Поех си остро въздух, когато Кейлъб се изправи. Той тръгна, отдалечавайки се от нея. Изглеждаше така, сякаш се кани да скочи от скалата, но тя изтича при него. Сложи ръка на рамото му, повдигна се на пръсти и отново доближи устни до ухото му. Този път, когато отново започна да шепне, той се опита да я отблъсне, но тя се възползва от това движение и се изпречи между него и ръба на скалата, за да му отреже пътя за бягство.

Кейлъб погледна встрани, но не помръдна, а тя протегна ръце и обви врата му. Гледаше го с онзи поглед, който бях виждала толкова често у Джъстин, когато беше с него.

Кейлъб продължаваше да притиска плътно ръце до тялото си. Той изтърпя допира на устните й, пълзящи бавно по шията му, докато пръстите й очертаваха контурите на лицето му. То оставаше напълно безизразно, даже когато тя наклони глава, а косата й падна върху ръката му. Не трепна и когато тя се притисна с цяло тяло към него.

Реагира едва когато Зара се опита да го целуне.

Неволно отклоних поглед. Почувствах вина, сякаш се бях натъкнала на двама влюбени, които се канят да направят нещо, до което аз дори не се бях доближавала. Никога не бях стояла плътно притисната до момче, вдигнала глава към него, с устни на сантиметри от неговите, предизвиквайки го с поглед. Никога не бях стояла с широко отворени очи, впити в неговите, докато чакам отклика му. Никога не бях притискала устни до устните на момче, нито бях всмуквала нежно горната му устна между зъбите си. И категорично никога не бях прегръщана от момче, което обвива с ръце талията ми и ме притиска към себе си, поддавайки се най-накрая на порива, с който дотогава се е борило. В този миг еднакво силно исках да избягам оттук, но и да остана, за да видя какво ще се случи по-нататък.

Защото колкото повече гледах, толкова повече тези двамата на скалите вече не приличаха на Зара и Кейлъб.

В тях все по-ясно започвах да виждам себе си и Саймън.

Когато отново надникнах през дърветата, те все още не бяха започнали да се целуват — тя продължаваше да настоява, въпреки че неговите устни оставаха неподвижни. Ръцете й обгръщаха врата му, а краката й се бяха увили около кръста му. Неговите ръце се плъзгаха по гърба й. Когато върховете на пръстите му пропълзяха под блузата й, лицето й засия.

Той падна на колене. Тя опря длан върху гърдите му и го натисна назад да легне по гръб, продължавайки да се усмихва, докато приближаваше бавно, сантиметър по сантиметър, лицето си до неговото.

— Не… — простенах слабо аз, когато косата й падна настрани, закривайки устните им. Представата за нас двамата със Саймън се изпари и реалността на онова, което се случваше в действителност, ме разтърси. Мисълта за тяхната целувка, за това, че Кейлъб целува Зара, а не Джъстин, ми дойде в повече.

— Кейлъб!

Подскочих при звука от гласа на Саймън.

— Добре ли си? — попита той, обръщайки се към мен.

Кимнах. Главата ми все още пулсираше, но и бях така стъписана, че не можех да говоря.

— Стой тук.

Гледах го как се втурва между дърветата, а думкането в гърдите ми заглуши дори тътена в главата ми.

— Всичко е наред, Кейлъб! — извика Саймън, още докато тичаше. — А ти стой далеч от него!

Зара се надигна, разколебана кой от двамата повече заслужава нейното внимание — дали Кейлъб, защото се съвземаше от транса, до който го беше докарала с толкова усилия, или носещият се към нея със скоростта на куршум Саймън. Решението дойде само, когато Кейлъб напълно се освободи от нея, бутна я встрани и неуверено се изправи на крака.

— Не се приближавай, Саймън — извика Зара, следвайки Кейлъб, който отстъпваше назад към скалите. — Всичко е наред, скъпи. Не се притеснявай. Няма проблем.

Очите на Кейлъб се местеха ту към нея, ту към Саймън. Изглеждаше еднакво уплашен и от двамата. Когато Саймън започна да се катери от другата страна на скалите, Кейлъб го погледна, поклати глава и скочи върху купчината листа долу.

— Кейлъб! Накъде…

Саймън замръзна на място, когато Зара се обърна. Тя тръгна към него умишлено бавно, сякаш той щеше да я чака там цяла вечност, колкото време й е необходимо да го стигне.

— Бягай — викна той, без да откъсва очи от нея.

Знаех, че това се отнася за мен, но въпреки това стоях като вкопана в земята.

„Шосето, Неса… Той отива кът шосето…“

Хвърлих последен поглед към дърветата, сгърчена от болка при вида на Зара, която вече стоеше само на няколко крачки от Саймън. После се втурнах в противоположната посока.

Тичах по-бързо отвсякога досега. Клоните издраха лицето ми, а глезените ми се огъваха, докато бягах по неравната земя. Намалих само на едно място, колкото да дръпна якето на Кейлъб от клона. Когато най-накрая изскочих от гората и спрях при банкета на шосето, бях плувнала в пот и едва си поемах дъх.

— А сега накъде? — едва продумах, превита на две и опряла длани върху бедрата си. Озърнах се наляво и надясно. И субаруто, и миникупърът бяха там, където ги бяхме оставили. — По кой път е тръгнал?

„Обратно… Обратно натам, откъдето дойдохте…“

Втурнах се отново покрай зъболекарския кабинет, покрай пазара и училището. Покрай пощата, кафенето и бензиностанцията. Тичах, докато сградите останаха далеч зад гърба ми, а линията на дърветата се проточи без прекъсване от двете страни на пътя. Тичах, докато не почувствах, че дробовете ми всеки момент ще експлодират, но и след това продължих. Не спрях, докато Джъстин не ми каза, че съм стигнала твърде далече.

„От другата страна на шосето…“

Спрях. Бензиностанцията беше закътана навътре между дърветата. Втурнах се през шосето и надолу по автомобилната алея. Когато стигнах постройките, най-напред обиколих тичешком наоколо, а после се отправих към колонките.

Там нямаше никого, с изключение на шофьора на един стар син пикап и момчето от бензиностанцията.

Но Джъстин не ми беше дала никакви други указания. Значи Кейлъб трябваше да е някъде тук.

Изчаках шофьорът да влезе вътре, за да плати горивото, и се отправих към пикапа. Приведох се и тръгнах покрай стената, която не гледаше към главната постройка. Когато стигнах до вратата на шофьора, се изправих, колкото да надзърна вътре. Беше празно.