— Съжалявам — казваше в този момент тя на мъжа пред себе си, — но ти вече си заел пет книги от библиотеката. Ако върнеш някоя, ще може да вземеш нова.

— Но… вие не разбирате… На мен тези книги ми трябват. Трябват ми, както тези, така и другите пет, които вече съм взел.

— Още веднъж ти казвам, че за съжаление такава е политиката на библиотеката, Оливър.

Спрях на крачка от тях. Не бях разпознала гласа, защото никога не го бях чувала — Оливър никога не говореше в ресторанта на Бети. Всички си обясняваха това мълчание с неговия опак характер и проблемите със слуха, неизбежни за възрастта му, но той, изглежда, чуваше прекрасно както себе си, така и библиотекарката.

През входната врата виждах, че Саймън вече е на паркинга и продължава да говори по телефона. Помислих си, че няма да е зле да го оставя да поговори с брат си насаме няколко минути. Стрелнах се зад една редица книжни лавици и забързах към страничното крило. Когато спрях в другия край, Оливър беше само на няколко крачки от мен. Надзърнах в пролуката между книгите и видях, че не носи слуховия си апарат.

— Наясно съм с правилата в библиотеката, разбира се — казваше той в този момент. — Те са все същите през последните седемдесет години, откакто живея тук. Но ви моля да направите едно изключение.

— Веднъж направих изключение заради теб! Ти загуби три от книгите, а останалите върна с шест месеца закъснение. Освен това, ако веднъж наруша правилника, ще трябва да го правя и за всеки следващ читател.

Приклекнах, когато Оливър погледна най-напред през едното, а после и през другото си рамо.

— Не се засягайте, госпожице Мери — продължи той, обръщайки се към библиотекарката, — но и днес, както през повечето дни, аз съм единственият посетител тук. Не мисля, че е необходимо да разгласяваме нашата уговорка.

— Моля те, Оливър. Тук си има правила…

— Забелязвате ли какво става напоследък? — остро попита той.

Аз ококорих очи, а госпожица Мери стисна устни.

— Небесата ни атакуват. — Оливър опря ръце на бюрото и се наведе към нея. — Хора измират. А тия, които все още са живи, са в паника. И никой няма представа какво точно се случва — нито полицията, нито журналистите, а най-малко метеоролозите. На всичкото отгоре никой не търси в правилната посока.

Изражението на Мери преливаше от раздразнение през нервност до разкаяние, когато той постави трепереща ръка върху малката купчина книги между двама им.

— Историята се повтаря — каза той. — И за да разберем какво става сега, някой трябва да открие какво се е случило в миналото. Кога за последен път видяхте шефа на полицията в библиотеката?

— Оливър — внимателно започна Мери, — властите правят всичко по силите си. Много мило от твоя страна, че искаш да помогнеш.

— Не е мило — сряза я той, — а наложително. А вие не ми помагате.

Поклатих глава. Мери беше достатъчно търпелива, но той вече злоупотребяваше с търпението й.

— Върни предишните книги, Оливър — каза тя и насочи вниманието си към екрана на компютъра пред нея, — и аз с удоволствие ще ти дам тези.

Той впи поглед в нея. Но когато тя продължи да трополи по клавишите без нито една дума повече, той закуцука, отдалечавайки се от бюрото й с максималната скорост, която му позволяваше бастунът.

Приклекнах зад лавиците и запълзях обратно, по-далеч от погледите им. Не исках Оливър да ме види и да разбере, че съм чула разговора им. Но странното му избухване ме заинтригува, затова се надигнах да погледна между книгите как излиза.

Той спря при входа. После вдигна глава към тавана и леко я завъртя най-напред на едната, после на другата страна, сякаш се ослушваше за нещо… В библиотеката обаче цареше тишина.

— Внимавай — каза той най-накрая. Гласът му беше толкова тих, че едва го чувах. — Внимавай много.

Сдържах дъха си, докато вратата се затвори след него, и изчаках да чуя колата му да преминава пред сградата, преди да забързам през страничното крило.

— Добре дошли в библиотеката на Уинтър Харбър! — светна в усмивка Мери, когато приближих. — Мога ли да ви помогна с нещо? Какво предпочитате — най-новите издания, или пък класическата литература?

— Всъщност — казах, опитвайки да се усмихна — познавам бегло човека, който беше преди малко тук.

— Оливър ли? — Мегаватовата усмивка на Мери угасна. — Той написа няколко тома за местната история и сега си въобразява, че има права върху всяка книга в библиотеката.

— Нима Оливър е писал книги за Уинтър Харбър? — Спомних си нечетливите драсканици в тетрадката му, която видях в ресторанта на Бети. Оказва се, че писането не му е само хоби.

Тя отвори чекмеджето, измъкна оттам четири дебели тома и ми ги подаде.

— Държа ги при мен, само и само да спре да пита защо никой не ги взима за четене.

Прокарах пръсти по износената кафява корица на „Пълна история на Уинтър Харбър“ от Оливър Савидж. После се загледах в купчината книги върху бюрото, питайки се защо те са толкова важни за него и дали наистина искам да се замеся във всичко това.

— Зная, че имате правило да се заемат само по пет книги, но тъй като не съм изнасяла от библиотеката други книги, се чудех дали не мога да взема тези и да ги споделя с Оливър?

Тя примигна.

— Защо ви е да правите това?

— И аз самата не зная. Изглежда ми някак самотен, а книгите го правят видимо щастлив.

— Вижте какво, да заемате книги заради друг човек също не влиза в правилата на библиотеката… но би било хубаво да се отърва от него поне за няколко дни. — Тя ме погледна. — Давате ли си сметка, че на вас ще падне цялата отговорност за тези книги. Ако с тях стане нещо, вие ще трябва да платите съответната глоба.

— Разбирам. Но на книгите нищо няма да им се случи. Обещавам.

— Ванеса Сандс — прочете тя на личната ми карта, когато най-накрая я открих скрита на дъното на портмонето си и я показах. — Защо името ви ми звучи толкова познато. Вие не сте постоянен жител тук, нали?

— Не. — Надявах се да не си спомни откъде е чувала името ми.

За щастие тя описа данните от картата ми и заглавията на книгите без повече въпроси и ги плъзна към мен през бюрото.

— Може да задържите тези колкото дълго искате — каза и кимна към томовете на „Пълната история“, които все още държах.

Благодарих й, взех плика и побързах да изляза от библиотеката.

— Той е в Спрингфийлд. — Саймън седеше на предната седалка в субаруто с отворена врата и изучаваше картата. — В „Бед муус кофи“.

— Какво прави там?

Той сгъна картата и я пъхна между таблото и предното стъкло.

— Представа нямам. Беше същото странно обаждане като преди — дишане, после едно момиче казва името на Кейлъб и се смее, а после нищо. Обадих се на номера, от който ме потърсиха, веднага щом той затвори. Вече беше излязъл, но все пак има шанс да го открием.

— Дадено. С твоята кола, или с моята?

Той ме погледна.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш?

Дали аз бях сигурна? Това означаваше ли, че той не е? Или вече си има достатъчно грижи на главата, за да мисли и за мен?

— Не ме разбирай погрешно — ще се радвам много, ако си с мен. Но последния път, когато дойде, не мина много добре. — Той погледна към пристанището, което откъм паркинга приличаше на малка сребриста дъга, а после се обърна към мен. — Не бих допуснал нещо да се случи с теб.

Когато сърцето ми запрепуска, знаех, че този път не е от страх.

Глава 13

— Съжалявам. Не съм виждал никой, който да отговаря на описанието ви.

— Невъзможно — каза Саймън, вдигна капачето на мобилния си телефон и го тикна под носа му. — Обадил се е от този номер преди по-малко от час.

Ърни, здравеняк и собственик на „Бед муус кофи“, пристъпи напред, като дишаше тежко и бършеше ръцете си в захабена кърпа.

— Това е нашият номер.

— И вие не си спомняте да е имало човек, който е искал да използва телефона ви днес?

— Момче — усмихна се Ърни, — огледай се наоколо. Мислиш ли, че би забравил, ако някой помоли да използва телефона? Такова нещо си е голямо събитие по тия места.

Двамата със Саймън огледахме малкото ресторантче. Беше съвършено празно, ако не се брои възрастната двойка в малката заличка встрани.

— Дръж се мило, Ърни — обади се сервитьорката, която тъкмо излизаше от кухнята с поднос, отрупан с полупразни бутилки от кетчуп. — Нали помниш какво си говорихме? Пак ти казвам: Една усмивка може да превърне случайните посетители в постоянни клиенти.

Ърни ни хвърли една престорена полуусмивка, после преметна кърпата през рамо и влезе в кухнята.

— Не му връзвайте кусур. Ърни все още вярва, че храната е единственото, което интересува хората, когато отидат на ресторант. — Сервитьорката остави подноса и ни се усмихна. — Хайде да започнем отначало. Добре дошли в „Бед муус кофи“. Аз съм Мелани. Какво мога да направя за вас?

— Мелани — започна Саймън, — търсим брат ми. Обади ми се оттук преди около час. Спомняте ли си някой да е искал да използва телефона ви днес?

Тя присви очи, докато прехвърляше наум събитията от деня.