Триша Рейбърн - Сирена

— Чак невъзможно — не, но е малко вероятно. И за съжаление времето не е единственото, което трябва да се вземе предвид. — Той придърпа към себе си дебела черна папка и я прелисти отзад напред. — Тогава не го споменах, защото и без това бяхме преживели достатъчно за един ден, но когато полицаите оглеждаха брега при Кемп Хероуин, споменаха и за други такива случаи.

Намръщих се. В онзи ден Саймън искаше да ме предпази от повторната гледка на удавника, затова ме накара да остана в колата, докато отведе полицаите на брега. Каквото и да беше чул от тях, го е обмислял сам през тези четири дни.

— Отначало предположих, че говорят за жертвите от предишните няколко седмици — продължаваше Саймън, — но после започнаха да валят дати. Юни 1970 г., август 1975 г., септември 1983 г., май 1987 г., август 1989 г. Когато ги попитах за какво става дума, те само казаха, че не им се е случвала кризисна ситуация от чак такава величина, но през годините е имало и други подобни инциденти.

— Не си спомням да съм чувала за нещо такова досега.

— Аз също. А в старите броеве на „Уинтър Харбър Херълд“ не пише нищо за връзка между атмосферните условия и нещастните случаи. — Той обърна папката към мен и я плъзна по масата. — Погледни това обаче.

— Това е от май 1987. — Той побутна към мен още една папка. — Този е от юни 1992 г. „Джак Флайшмън, двадесет и девет годишен, е открит да лежи безжизнен върху сърфа си при Лонг Уорф, усмихнат широко от ухо до ухо.“

— Май 1998 г. „Винсент Крю, двадесет и двегодишен, е намерен мъртъв близо до Бийкън бийч с все още привързани към краката водни ски и замръзнала на лицето усмивка.“

— Юли 2003 г. „Лукас Финк, тридесет и една годишен, се е гмуркал при кея Ашауаф в деня, когато бреговата охрана го открива удавен да плува на повърхността с лице надолу, все още усмихнат на това, което е видял в дълбините през последните мигове от живота си.“

Вдигнах очи към Саймън и забелязах, че той също ме гледа.

— Всички жертви са се усмихвали широко.

— Също като Том Конъли — казах, припомняйки си името на мъжа, когото бяхме открили. Не бях чела статията в „Херълд“, но името му се наби в главата ми от заглавието на първа страница.

Саймън вдигна друга папка от купчината на пода край него.

— Този случай е от миналата година и най-много ме тревожи.

От пръв поглед разпознах трите халки на долната устна.

— Макс Хокинс, двадесет и три годишен, любител на музиката, киното и планинското колоездене. Намерен мъртъв на пристанището при „Рибената чорба на Бети“ с широка усмивка на лицето, сякаш току-що е изял цяла чиния от специалитета на заведението. — Саймън ме погледна. — Ние с Кейлъб се запознахме с него, когато веднъж ловяхме риба на пристанището, и тримата си поговорихме. Не може да се каже, че беше особено щастлив и никога не се усмихваше. Никога.

— Саймън… — Пулсът заблъска в ушите ми, докато гледах същата снимка, която бях видяла за първи път само преди два дни. — Когато онзи ден каза, че няма как да не познаваш Зара, какво имаше предвид?

Той се облегна назад, видимо учуден от въпроса.

— Предполагам, искал съм да кажа, че тя не позволява да я подминеш току-така.

— Как точно? — настоях. — Какво прави, за да не я забравиш?

Той сви вежди, озадачен защо ми е да знам това, и то точно в този момент.

— Ами най-малкото тя е същинска красавица.

Сведох поглед към снимката на Макс, благодарна, че сумракът на сутерена прикрива пламналото ми лице.

— Но нейната красота е такава, че по-скоро отблъсква и притеснява хората. Също като да отидеш в Музея на изобразителното изкуство и през цялото време да си на тръни, защото охраната дебне всяко твое движение. Тя си дава сметка за това и никак не се притеснява да се възползва от него, за да получи каквото иска.

— И какво иска тя?

— Главно внимание.

Погледнах към папката и погледът ми попадна върху датата на смъртта на Макс.

Тринадесети септември. Един ден след като Зара е скъсала с него.

— Познаваш ли момче на име Ксавие Купър? — попитах колебливо. — А Тревър Клемп? Или Ерик Паркс?

— Никое от имената не ми говори нещо. — Той се наведе напред. — Какво става, Ванеса?

— Нищо. Сигурна съм, че не е нищо особено.

— Нали не забравяш кой седи срещу теб? — Очите му срещнаха моите. — Господин Наука. Всяко нещо трябва да се вземе предвид, дори по-късно да отпадне от картината.

Дали наистина имаше нещо общо? Или той щеше да си помисли, че е пълен абсурд да съществува връзка между едното и другото? Ами ако в тоя случай ревността беше стигнала твърде далеч?

— Зара има албум — изтърсих, преди да успея да премисля добре, — в който са всичките й любовни завоевания. Там записва датата на началото и края на всяка своя връзка, води си кратки бележки за дните между тях и пази по някакъв спомен — стръкче трева, салфетка, кутийка от ментови бонбони — такива неща.

— Не предполагах, че е толкова сантиментална.

— Изобщо не е — казах. — Тя ходи с всяко от тези момчета, докато то не й се обясни в любов, после го зарязва.

— Нещо като безкрайна игра на гоненица, така ли?

— Нещо такова.

— Добре тогава… Това е нещо ново, но не е кой знае каква изненада. Какво общо има нашият случай с това? — кимна той към папките с вестници.

— Ксавие Купър е бил първото й гадже. Започнали са да излизат през май и са се разделили през август. На осемдесет и третия ден от връзката им той й е дал картичка, на която пишело, че я обича. На осемдесет и четвъртия ден тя е спряла да му говори.

— Значи е престанал да се мярка около пристанището някъде към средата на август — замислено каза Саймън.

— Следващите са Тревър Клемп и Ерик Паркс. — Замълчах. — Също и Макс Хокинс.

Той погледна избелялата снимка на Макс в „Херълд“.

— Излизали са деветнайсет дни. На дванайсети септември й е казал, че я обича.

Той проследи погледа ми към датата на смъртта под снимката на Макс във вестника.

— А на тринайсети септември откриват тялото му до „Рибената чорба на Бети“.

— Не казвам, че тя е причина за смъртта им, или че заради нея са посегнали на живота си… — Поклатих глава. — Или пък наистина е така. Не зная. Но Макс е мъртъв. Ксавие — също. Тревър и Ерик може и да са мъртви, може и да не са. А Макс се е усмихвал в смъртта си…

— Също като Том Конъли.

— А може би и като всички останали?

— Ами Орин Уилкинсън? — каза той. — А Винсънт Крю? Какво ще кажеш за всички тези хора, които са намерени мъртви през седемдесетте и осемдесетте години, още преди Зара да е била родена?

— За тях не знам.

Той протегна ръка през масата. Задържа я точно над моята, после я спусна на сантиметър от нея.

— Ами Джъстин? — попита с тих глас той. — Най-напред откриха нея.

Забих очи в ръката му, в поддържаните му нокти, в лекото удебеляване при ставите.

— Ти си била там, нали? Видяла си я?

— Тя не се усмихваше — отговорих на следващия му въпрос, преди още да го е задал.

Той се облегна назад.

— Не казвам, че Зара няма нищо общо с всичко това. Албумът е много интересно доказателство, а и не се съмнявам, че тя е способна да направи всичко, което си науми. Но въпреки това остава въпросът за бурите, за приливите, за излязлата от контрол атмосферна дейност…

— И Кейлъб беше там.

Той замълча.

— Какво?

— Кейлъб също го имаше в албума. Беше последният от всички и единствен без отбелязана дата за край на връзката.

— Но Кейлъб не можеше да понася Зара. Да не говорим, че си беше загубил ума по Джъстин.

Нямах желание да го казвам, защото наистина не исках да съществува дори капчица истина в намека за връзка между Кейлъб и Зара, но трябваше. Нищо не печелехме, отричайки факта, че не сме знаели всичко за своите брат и сестра, въпреки че доскоро бяхме убедени в противното.

— Джъстин не е кандидатствала в „Дартмут“ — напомних му.

Той ме погледна, а клепачите на очите му потрепваха леко, докато се опитваше да смели последната порция информация, която на пръв поглед нямаше нищо общо с всичко останало. В помещението цареше такава тишина, че можех да чуя жуженето на единствената гола крушка, която висеше от тавана.

И двамата подскочихме, когато неговият мобилен телефон започна да звъни и да вибрира едновременно, плъзгайки се по металната маса.

— Ало — отговори на повикването той. После стана и отиде под малкото прозорче в горния край на отсрещната стена. — Кейлъб?

Погледнах некролога на Макс.

— Кейлъб, ако си ти, не затваряй! Ще намеря място, където връзката е по-добра. — Той ми махна да го последвам, преди да изчезне нагоре по стълбището.

Нетърпелива да се махна час по-скоро от мрачния сутерен, аз затворих папките, грабнах раницата на Саймън и побягнах нагоре по стълбите. Почти бях прекосила първия етаж, когато забелязах една библиотекарка да седи зад бюрото в приемната и преминах от бяг към бърза крачка.