— Това е сигурно някакво диско кълбо — прошепнах, поставяйки ръка върху дръжката на вратата. — Трябва да е диско кълбо, отразило слънчевата светлина.

Прикрих здраво стиснатите си очи с длан и извърнах глава, когато отворих вратата. Цялата стая беше потънала в ослепително сребърно сияние. Постоях така, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите всеки миг. След няколко секунди сиянието понамаля и аз предпазливо надзърнах иззад дланите си. Когато очите ми свикнаха със светлината, влязох вътре.

Завесите се залюляха към мен, докато се движех из сияйната мъгла. Ярките светлини все още танцуваха в огледалата, но сега бяха по-малки и по-меки. Сякаш милиони мънички светулки бяха прогонили папараците.

Една от светлините обаче не беше избледняла. Тя продължаваше да сияе силно, прорязвайки като маяк мъглата от върха на книжната полица.

„Всичко е наред, Неса… Ти си добре… Аз съм тук…“

— Дори не зная какво правя тук — прошепнах пак, но гласът ми секна. — Не знам какво искаш да направя.

Приближих книжния шкаф, докато цялото ми същество крещеше да се върна, да зарежа всичко и да се махна от стаята, да бягам надалече от къщата. Краката ми обаче продължаваха да вървят напред. Не спряха, докато не стигнах книжната полица, облята в сребърна светлина.

„Той иска да бъде открит… Само дето не може да види заради светлината…“

Ръцете ми се тресяха, когато ги протегнах нагоре. Пръстите ми обаче спряха да треперят, щом напипах дантелата — усещах пареща болка, дланите ми горяха, цялото ми тяло заплашваше да се превърне в топла локва. Единствено ръцете ми ставаха по-стабилни. Свалих албума от лавицата, стиснах го в едната си ръка и го разлистих. Отгърнах страницата с Ксавие Купър. Ерик Парк. Макс Хокинс. И още десетина, които Зара беше прелъстила и изоставила. Прелиствах така, докато не стигнах до последната снимка и тогава угаснах заедно със светлината.

— Кейлъб Кармайкъл — казах тихо.

На снимката изглеждаше по-млад от последния път, когато го видях на върха на скалите, затова предположих, че е училищна фотография от предишната година. На нея той се усмихваше. Изглеждаше щастлив. Сърцето ми се сви, докато гледах този толкова по-млад и по-щастлив Кейлъб, който дори не подозираше какво ще му се наложи да понесе след няколко месеца.

„Върви, Ванеса… Сега трябва да си вървиш…“

Насилих се да отгърна на следващата страница, без ни най-малко желание да видя какво има на нея. В тази колекция от любовни мишени Зара очевидно всеки път беше попадала право в десятката. Ако се беше прицелила и в Кейлъб, дори това да се е случило преди нещата с Джъстин да потръгнат, аз не исках да знам. Нямах желание да разбера какво са правили заедно или колко време й е отнело, за да го спечели. Не исках да знам, че той е изпитвал към някой друг същите чувства, каквито изпитваше към Джъстин.

— Първи май — прочетох на глас. Датата беше написана с розово мастило върху хартиена салфетка с тъмносиня котва в средата и надпис „Курортен и спа комплекс ФАР“ в горния край. Под датата имаше само една дума.

Бинго.

— Не ме интересува как ще го направиш, просто го направи!

Гласът на Зара идваше все по-близо. Прелистих набързо оставащите страници, едновременно облекчена и объркана, че са празни. Кейлъб се оказа последната мишена в албума, а салфетката само напомняше за връзката му със Зара.

„Върви, Неса… Сега…“

Затворих албума, скочих на крака и го върнах обратно на книжната полица. Сребърната светлина беше угаснала и прозрачните бели завеси висяха неподвижно върху огледалата по стените. Сега всички части на тялото ми изглежда отново работеха в синхрон и когато мозъкът даде сигнал за бягство, краката ми го послушаха. Изскочих от стаята, затворих вратата след себе си и се озовах в другия край на коридора точно когато Зара започна да се качва по стълбата.

Не бях сигурна коя точно е стаята на Пейдж. Не исках да попадна на грешно място. Затова се притаих зад едно посадено в саксия дръвче. Даже престанах да дишам, когато Зара се качи на етажа, а болката с нова сила разцепи главата ми от ухо до ухо. Зара внезапно спря и изви главата си на една страна, сякаш се ослушваше. Беше с гръб към мен, но когато зави надясно, вместо да тръгне напред, където се намираше стаята й, аз се шмугнах зад най-близката врата и внимателно я притворих след себе си.

— Чу ли това?

Извърнах се бавно. Баба Бети седеше на своята отоманка с лице към мен. В едната си ръка държеше игла, а в другата — избродиран наполовина гоблен, но сега и двете й ръце бяха неподвижни. Тя се усмихна, когато очите й се спряха някъде в празното пространство над главата ми.

— Тя говори за теб.

Преглътнах мъчително.

— Кой? — Зададох въпроса си толкова тихо, че дори не бях сигурна дали съм казала думата гласно. Отстъпих колкото се може по-далече от вратата с надеждата, че Зара не би посмяла да ме нарани, ако стоя съвсем близо до баба й. Защото свръхчувствителните сетива на баба Бети очевидно долавяха как Зара произнася името ми, идвайки насам по коридора. Тя чуваше дишането на Зара и приглушените й приближаващи стъпки. Тя усещаше гнева на Зара, предизвикан от присъствието ми тук, и знаеше, че нещо лошо, нещо много лошо предстои да се случи.

Забулените очи на баба Бети започнаха да се спускат бавно от мястото над главата ми, накъдето бяха насочени досега, и се спряха на моите.

— Тя говори на теб, Ванеса — каза възрастната жена. — Сестра ти. Джъстин.

Глава 12

„Уилям О’Дейл и Доналд Джефрис са открити късно тази нощ на скалите на плаж Бийкън, популярно място за каране на сърф на шестнайсет километра от Уинтър Харбър. Предполага се, че телата им са лежали там няколко дни, преди местните власти да попаднат на тях.“

Седях в паркираното волво и наблюдавах как две малки момиченца заедно с майките си бързат към спряния наблизо джип.

— Това е публикувано в „Глоуб“, Ванеса! В „Глоуб“! При теб всеки ден умират хора, а аз трябваше да го науча от един бостънски вестник! Защо не ми се обади?

Момиченцата носеха еднакви летни жълти рокли и стискаха в ръце книжки с картинки. Преди десет години това можехме да сме аз и Джъстин. Стомахът ми се сви при тази мисъл.

— Надявам се не прекарваш толкова много време със Саймън, че да не си даваш сметка какво става около теб. Няма да позволя някое от момчетата на семейство Кармайкъл отново да изложи на риск моя дъщеря, разбираш ли какво ти казвам?

— Мамо, аз съм добре. — Отклоних поглед от момиченцата и хванах дръжката на вратата. — Всички тези злополуки са случаи на удавяне, а ти знаеш, че аз не влизам във водата.

— И сестра ти не скачаше от скалите, преди да се забърка с Кейлъб.

— Извинявай… татко там ли е? Исках да го питам нещо за крана на чешмата в кухнята.

— Последния път, когато предадох слушалката на баща ти, ти го използва да свърши твоята мръсна работа. Сега ще говориш с него, след като ние двете приключим.

Намръщих се. Наистина имах нужда да поговоря с Големия бащица, да му разкажа за всичко, което се случи тук, за това, че съм по-уплашена отвсякога, защото няма с кого да го споделя… Но не бих издържала още двайсет минути на телефона с майка. Пък и Саймън ме чакаше.

— Както и да е. И без това трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно. — Прекъснах връзката, още преди да е успяла да възрази. После изключих звука на мобилния си телефон и забързах към библиотеката на Уинтър Харбър.

— Ванеса, толкова съжалявам — каза Саймън, когато стигнах сутерена. Той стоеше там и ме прегърна набързо, когато приближих. — Представа нямах, че ще отсъствам толкова време. Ти как си? Всичко наред ли е?

— Добре съм — отговорих, давайки си сметка, че ръцете ми продължават да треперят от вълнение, дори когато той ме пусна. — Положението сега не е толкова страшно.

Нещо проблесна във въздуха и той сведе лице надолу, но аз не успях да разгадая изражението му в сумрака на приземния етаж.

— Как върви твоето изследване? — попитах. — Успя ли да стигнеш до някакви отговори?

— Всъщност, да. — Той разгъна един метален сгъваем стол за мен, преди сам да седне. — Колко пъти имаше буря, откакто заминах?

— Четири. — Дори не се наложи да се замислям. Сега небето притъмняваше и наоколо ставаше непрогледно като нощ поне веднъж дневно.

— А можеш ли да се досетиш колко пъти имаше буря в Ашвил? Ами в Гулдсбъро и Кория?

— Четири? — опитах се да налучкам аз.

Той ме погледна.

— Нито веднъж.

— Но тия градове са само на няколко километра от тук.

— Във всеки от градовете в радиус сто и шейсет километра от Уинтър Харбър всеки ден е слънчево и температурата не пада под двайсет и един градуса.

Очите ми пробягаха по колонките с данни за температурата и атмосферните условия, записани в тетрадката, която ми подаде.

— Нищо не разбирам. Бурята обикновено не трае дълго, но затова пък е ураганна. Как е възможно да е само тук?

— Нямам представа. — Той затвори тетрадката. — Това, което обаче знам със сигурност, е, че бурите се зараждат и вилнеят точно над Уинтър Харбър — и единствено в него.

— Това не е ли невъзможно от научна гледна точка?