— Нали току-що каза, че Зара ще ни убие.

— Добре тогава. — Тя разтвори книгата и запрелиства страниците, така че да мога да видя съдържанието им.

— Прилича на дневник.

— Точно така. Обаче… — Тя посочи десния горен ъгъл на една от страниците по средата на книгата.

— Avril?

— Април — поясни тя, а сребърните й очи светнаха. — Цялото това нещо е написано на френски.

Тя изглеждаше страшно развълнувана от това, но аз не можех да схвана защо.

— Е, и?

— Ами това, че Зара учи испански в училище. Аз също.

Продължавах да не схващам, а времето ни изтичаше.

— Значи просто е избрала друг чужд език. Или пък си е взела учебници на компактдискове, а може да учи езика и в онлайн курс.

— Може. По-важното е, че тя записва най-интимните си мисли на най-красивия, изискан и романтичен език в света. Защото самата тя е такава, или поне й се иска да бъде такава: красива, изискана и желана от всички.

— Ясно — казах, макар да си помислих, че истинската причина Зара да записва своите интимни помисли на най-красивия, изискан и романтичен език в света може да е и друга — за да не може нейната по-малка сестра да разбере нищо, когато започне да рови из стаята й.

— Жалко, че не мога да задържа дневника й достатъчно дълго, та да преведа някои от нейните писания, но когато открих ето това, вече нямаше нужда от превод.

Втората книга бе по-дебела от първата, а позлатената й розова подвързия беше обрамчена с нежна дантела. В средата на корицата имаше малка рамка, а в нея — снимка на Зара, застанала на скалата зад тяхната къща на фона на океана. Беше облечена в дълга бяла лятна рокля, а тъмната й коса се развяваше на вятъра.

— Тя наистина е красива — казах. Нямаше как да отрека това, въпреки че беше зла, заядлива и ме мразеше неизвестно защо.

— Виж — нетърпеливо каза Пейдж и обърна страницата.

— Албум с изрезки?

— Ти имаш ли?

Поклатих отрицателно глава. Мама от години се опитваше да ме убеди да си направя такъв албум, но според мен аз нито бях свършила нещо извънредно, нито бях преживяла нещо изключително, което си струва да се запомни. За разлика от Джъстин. Нейният албум представляваше две дебели книги, пълни с билети от ски лифта, самолетни билети, удостоверения и награди от състезания.

— Тия албуми са много префърцунена работа, но пък са и голямо забавление — продължаваше Пейдж. — В моя има обичайните неща: билети от кино, поздравителни картички за рождения ми ден, бележки от приятели. Виж, Зет обаче има съвсем различен подход.

Първата страница в албума на Зара представляваше колаж от нейни снимки. Джъстин също си беше направила нещо подобно, макар на снимките в нейния колаж да имаше и други хора. Следващата страница обаче вече показваше различния подход на Зара.

— Ето на това му се казва голяма коса.

— Ксавие Купър — каза Пейдж. — В действителност той нямаше толкова много коса. Тук само изглежда така, защото снимката е огромна.

— Да бе, защо е толкова голяма? — Снимката заемаше цялата страница и почти ме караше да се чувствам неудобно, сякаш Ксавие наистина беше тук, в скута на Пейдж.

— Защото, Ванеса… Когато излизаш със Зара Марчанд, когато си успял да стигнеш толкова близо до нея, че дори за кратко да я наричаш своя, тогава заслужаваш цяла страница.

— Брей!

— Точно така. Ксавие и Зара бяха гаджета преди две години и на мен, както и на всички останали, ни се видя, че излизаха само три седмици. По едно бреме той започна да кисне при нея по бреме на смените й в ресторанта на Бети и когато решихме, че двамата ходят сериозно, тя го отряза. Брутално го разкара. Горкото момче ходеше по петите й, питаше я как е и дали иска пак да излязат, като й свърши смяната, а тя даже думичка не обелваше. За щастие той и семейството му бяха тук само за лятото. Да си заминеш набързо и завинаги е най-добрият изход, на който може да се надяваш, когато сърцето ти е разбито на безброй парченца.

— И въпреки това на тоя приятел е отредена цяла страница? Защо, след като по всичко личи, че тя не е смятала връзката им за нещо сериозно?

— Така си мислехме ние. — Тя обърна страницата. — Но явно сме били в грешка.

— „Сладоледаджийницата на Еди“? — Снимката беше пожълтяла от времето, но аз веднага разпознах голямата вафлена фунийка от рекламата на заведението.

— Ето къде започна всичко — прочете написаното на ръка под снимката Пейдж. — Двайсети май. Днес видях Ксавие. Той работеше. Поръчах си млечношоколадов шейк и реших, че той е единственият.

— Единственият?

— Евтино, нали? Но двайсети май е почти два месеца, преди да забележим, че става нещо. Гледай сега — стръкче трева от мястото, където са се разхождали в парка. Сметката от кафенето, където за първи път са се държали за ръце. Празна кутийка от „Тик-так“ — изяла е всички ментови бонбонки в нея, преди да го целуне за първи път. Има по някакъв откачен предмет като спомен за всеки изминал ден от двайсети май до деня, когато всички си дадохме сметка, че двамата излизат. — Тя прелисти страниците напред. — Погледни това. — Картичка, разтворена на мястото, където той е написал…

— Обичам те завинаги…

— Обичам те. Той я е обичал. Завинаги. А после, седмица след като го е признал, тя вече нямаше време за него.

— Това си е жестокост.

— А ето и черешката на тая камара от фукни. — И тя посочи кратката бележка под картичката.

— „Начало: двайсети май. Край: дванайсети август. Продължителност: осемдесет и четири дни.“

— Преброила е дните между сладоледената фунийка и картичката и го е записала като върху надгробен паметник. Кой прави така? — Тя прелисти още няколко страници напред. — И продължава по същия начин при всяко следващо момче. — Снимки в едър план, странни предмети за спомен, признание в любов и бам! Последен ден. Край на играта.

Това наистина приличаше на някаква игра, твърде жестока дори за характера на Зара.

— Единственото, което се променя, са момчетата и продължителността на връзката. След известно време изборът й на момчета съвсем губи логиката си. Ксавие е логичен избор, защото е по-голям от нея, популярен сред останалите летовници и очарователен на всичкото отгоре. Ами този? — Тя обърна на страницата на Макс Хокинс към края на албума. Изглеждаше няколко години по-голям от Ксавие, имаше три халки на горната устна, а клепачите му висяха толкова ниско, че изглеждаше полузаспал. — Не само не е неин тип, но дори не прилича на човек, който може да направи впечатление на момиче като Зара. Сигурно любовното му обяснение е било написано с маркер върху обложката на някой диск, но тяхната връзка — или както там може да се нарече — започва на двайсет и пети август и приключва на дванайсети септември. Продължила е деветнайсет дни.

Тъкмо си помислих, че дори тия деветнайсет дни са по-дълъг период от която и да е моя връзка, когато усетих тъпа болка в лявото си слепоочие.

— Според мен Зара е вече тук.

— Мислиш ли? — Пейдж си погледна часовника.

— Стори ми се, че чух да се затваря врата на кола.

Устоявайки на желанието да притисна с пръсти мястото на болката, аз почувствах облекчение, когато Пейдж затвори албума и се хвърли към прозореца в коридора.

— Край на играта! — изписка тя. Влетя обратно в стаята, а сребърните й очи святкаха от възбуда, задето се беше разминала на косъм от залавянето. Върна дневника в едно от чекмеджетата на писалището, а албума с позлатена подвързия — най-отгоре на високия книжен шкаф. — Тъкмо излиза от колата.

После ме хвана за ръка и ме повлече към вратата. Аз обаче не тръгнах след нея, а спрях като закована насред стаята, когато Пейдж вече беше в коридора.

— Какво? — погледна ме тя. — Какво има?

Продължавах да стърча в стаята на Зара. Затаих дъх и бавно погледнах през рамо. Останалите три стени, на които нямаше френски прозорци, бяха покрити от пода до тавана с огледала. Не ги бях забелязала досега, защото пред тях имаше спуснати тънки бели завеси. Прозорците бяха затворени, но завесите, които се спускаха отвесно и неподвижно, докато двете с Пейдж седяхме на леглото, сега се разлюляха. Движението им откри фойерверки от сребърна светлина, сякаш пред огледалата стояха хиляди папараци и светкавиците на техните фотоапарати святкаха едновременно.

— Пейдж!

Тъпата болка в слепоочието ми се превърна в ослепителна експлозия при звука от гласа на Зара, идващ от долния етаж, но аз почти не я усетих.

— Когато видиш Луис тази вечер, искам да му предадеш няколко думи!

Пейдж стисна ръката ми, преди да я пусне. Дори да беше забелязала сребърната светлина, тя не каза нищо.

— Отивам да укротя звяра. Чакай ме в стаята ми.

Тръгнах след нея, когато тя побягна към стълбите, но стигнала почти до средата на коридора, се обърнах назад. Пейдж беше затворила вратата към стаята на Зара след нас, но пътеката с цвят на лавандула в коридора сияеше на светлината на сребристия лъч, който се процеждаше под вратата.

„Той трябва да пожелае да бъде открит…“

Стоях пред затворената врата и сърцето ми лудо блъскаше в гърдите. Последното нещо, което исках, бе да се върна обратно в стаята на Зара, но тялото ми сякаш решаваше само, без първо да се консултира с ума. Сякаш някой ме буташе отзад. Някой много силен, който не го беше грижа дали Зара ще ме спипа вътре.