— Разбирам какво имаш предвид — каза Пейдж с въздишка.

— Тъй като нашите нямаше да изпаднат във възторг от идеята, казах, че отивам да се поразтъпча. Отдалечих се на около осемстотин метра — достатъчно близко, за да ме виждат, но и на достатъчно разстояние, че да ме помислят за някой друг, ако ме зърнат във водата. — Подскочих и се дръпнах назад, когато усетих студения допир на една оттичаща се вълна върху крака си. — Оказа се, че това е грешка. В мига, в който студената вода стигна до глезените ми, вече знаех, че постъпвам неправилно. Но въпреки това го направих.

— Сестри — изпъшка Пейдж. — Те са и благословия, и проклятие едновременно.

— Сериозно? — казах след известна пауза. Можех да се доверя на Пейдж, но въпреки това не й трябваше да знае, че желанието да угодя на Джъстин не беше единствената причина да се оставя водата да ме завлече.

— На плажа Бийкън няма спасители — продължи тя след минута. — Сама ли се справи?

Загледах се във водата, докато слънцето прежуряше бузите ми.

— Санитарите от Бърза помощ също са доста добри плувци.

Тя потръпна.

— О, Ванеса, мъчно ми е, че си преживяла всичко това.

Усмихнах й се леко.

— Както и да е, оттогава не съм плувала. Все така обичам океана, но вече е твърде голям за мен, ако разбираш какво искам да кажа. В един миг, без предупреждение той може да си промени посоката, да покаже цялата си мощ и да те отнесе към хоризонта.

— Да не споменаваме всички страховити твари, които живеят на дъното му. — Тя вдигна лице към слънцето. — Преди злополуката баба казваше, че се чувства много по-добре във водата, отколкото на сушата, и че ако не постои вътре поне час всеки ден, започва да отпада умствено и физически. Рейна и Зет не са толкова зависими, но и те плуват поне по няколко пъти седмично, а Зет го прави и по-често, откакто завърши. И аз като тях обичам да плувам, но също така обичам и танците. И да ходя на кино. И да ям мюсли на вечеря. Доставя ми удоволствие да плувам от време на време, но не е нещо, от което имам специална нужда.

— Случвало ли ти се е да се чувстваш неспокойна, когато си във водата?

— Всъщност не… Може би защото почти винаги съм край океана, ако не в него. Но разбирам защо останалите хора се чувстват неспокойни близо до него. Особено тук и особено сега с тия удавници, които изскачат всеки ден.

Дъхът ми секна.

— Дай да говорим за нещо по-весело — каза след малко тя с ведър глас. — За сестра ти например. Тя къде е сега? Кога ще ни запознаеш? Дали би могла да даде някои ценни съвети на Зара?

Отворих уста с намерението да кажа, че Джъстин е на лятно училище в Швейцария, че работи като детегледачка в Париж, или някоя друга невинна лъжа, която би обяснила отсъствието й до края на лятото. Преди да успея да отговоря обаче, забелязах Рейна, която стоеше на върха на стълбата, водеща към плажа, обвила с ръка кръста на красиво момче.

— Леле. Явно майка ти е местната Деми Мур25.

Пейдж проследи погледа ми, скочи и започна да маха.

— Това не е Аштън, а Джонатан.

Последвах я, когато претича през пясъка, втурна се нагоре по стълбата и се хвърли в прегръдките на Джонатан, а през цялото време си мислех за Саймън. Той замина в деня след посещението ни в Кемп Хероуин, за да направи още някои изследвания, оттогава не го бях чувала. Не знаех кога ще се върне и се стараех да не мисля за него, но това пък ме караше да се чудя защо да не мисля за него вече ми коства толкова усилия. Е, това поне беше по-добрият вариант, отколкото да си мисля колко ми липсва. Както си беше всъщност. Много ми липсваше.

— Здравейте, госпожо Марчанд — поздравих, чувствайки се все по-невидима, колкото повече наближавах най-горното стъпало на стълбата. Рейна беше облечена в къса червена плажна рокля, която подчертаваше дългите й крака и златистата й кожа, а косата й висеше сплетена на хлабава плитка на гърба. Не бих се изненадала, дори Джонатан да беше нейно гадже.

— Ванеса — студено каза тя, — моля те, наричай ме госпожице Марчанд. „Госпожо“ е за ония бедни жени, които вярват в брака.

— Такива като мен — обади се Пейдж, увиснала на врата на Джонатан. — Ванеса, запознай се с най-прекрасното гадже на всички времена.

Усмихнах се и протегнах ръка, за да се здрависам с него, но бързо я дръпнах, когато той и Пейдж започнаха да се целуват така, сякаш бяха съвсем сами в тъмна стая. Погледнах към Рейна, очаквайки да забележа неодобрение в погледа й, но се наложи да сграбча парапета с другата си ръка от изненада, когато я видях да сияе от гордост.

— Джонатан — продължи Пейдж, когато се откъсна от него, за да си поеме въздух, — запознай се с Ванеса, моя най-добра приятелка и сродна душа. Заради нея на Зара й се налага доста да се потруди за парите си.

— Много се радвам да се запознаем. — Той ми се усмихна, докато прихващаше Пейдж през кръста и я повдигаше във въздуха. — Чувал съм доста за теб.

Като гледах колко са обсебени един от друг, не проумявах как им е останало време да говорят и за нещо друго. Тази мисъл ме накара да се усмихна. Двете с Пейдж не знаехме почти нищо една за друга, но въпреки това се сближихме доста за краткото време, откакто се познавахме. Стана ми хубаво, като разбрах, че и тя ме чувства близка.

— Джонатан — намеси се Рейна, подпъхвайки ръка под неговата, за да го откъсне внимателно от Пейдж. — Разбрах, че тренираш за маратона през есента. Разкажи ми повече за това — личи си, че си истински атлет.

— Не е ли прекрасен? — въздъхна Пейдж, когато те продължиха напред, а ние двете ги последвахме няколко крачки по-назад. — Не е ли сладко, че двамата с Рейна са като най-добри приятели?

— Наистина — отговорих, наблюдавайки как Рейна обвива ръка около кръста му.

— Та, като стана дума за гаджета — продължи Пейдж, щом стигнахме верандата и Рейна и Джонатан се скриха в къщата, — Зет си има нов приятел. Аз излизам с едно и също момче, откакто се помня, но тя минава през мъжете като торнадо през царевична нива.

— Кой е новият? — Имайки предвид темперамента на Зара, не бях сигурна дали ще е някой зализан турист, или татуиран рокер с кожени дрехи.

— Ще ти го покажа, но трябва да сме предпазливи. Зара днес е обедна смяна.

Последвах я в къщата. Докато се качвахме по стълбите, мярнах Рейна и Джонатан в кухнята. Тя му наля чаша портокалов сок, после се наведе през кухненския плот и така наклони глава, сякаш каквото и да казваше той в момента, за нея беше най-забележителното нещо, което някога е чувала. Тя се засмя безгрижно, а в отговор на това главата ми болезнено запулсира. Болката намаля, щом забързах нагоре по стъпалата след Пейдж.

— Тя ще ни убие, ако знае какво правим в момента.

Заковах се на крачка от отворената врата, която водеше към спалнята на Зара.

— Тогава може би не трябва да влизаме.

Но Пейдж вече беше вътре и отваряше едно по едно чекмеджетата на бюрото на Зара.

— Със сигурност ще започне с мен, така че ще имаш известна преднина.

— Хм, Пейдж… — Наблюдавах я как тършува из купчината хартия и вади една по една тетрадките на сестра си. — Всъщност аз не искам да имам каквато и да е преднина. По принцип гледам да избягвам ситуации, които крият риск за живота.

Тя погледна часовника си.

— Ако тръгва в момента, все още имаме поне седем минути на разположение.

„Неса…“

Главата ми рязко се извърна наляво. Гласът на Джъстин звучеше така, сякаш стоеше точно до мен, но коридорът беше все така празен.

„Скъпа, сладка Неса…“

Не бях чувала гласа й от няколко дни и не можех да преценя дали съм уплашена, или по-скоро изпитвам облекчение да я чуя отново.

„Всичко е наред…“

— Ето го!

Насилих се да откъсна поглед от коридора и да надзърна в стаята на Зара. Пейдж седеше на леглото и триумфално размахваше две книги.

„С теб всичко ще бъде наред…“

Знаех, че е лудост думите й да ми вдъхват кураж, но така или иначе бавно прекрачих прага, а сърцето ми ускоряваше ход с всяка крачка. Спрях за момент в напрегнато очакване. Пронизващото главоболие, което сигнализираше, че Зара е наблизо, отново да се появи, но така и не почувствах болка. Когато се уверих, че главата ми е добре, се огледах колебливо, забелязвайки последователно белия юрган, тънката прозрачна бяла материя, която се спускаше от балдахина на леглото, тоалетната масичка със строените върху нея парфюми в кристални шишенца. Пред френския прозорец, заемащ почти цялата стена, гледаща към океана, имаше бяла масичка, а върху нея — стъклена ваза, пълна с рози.

Пейдж потупа леглото до себе си, за да седна и аз.

— Зет се мисли за красива, изтънчена и мистериозна личност… но така ли е наистина? Всъщност е абсолютна фукня. Ето доказателство „А“.

Седнах до нея и взех по-малката от книгите. „La vie en rose“? Прокарах пръст по заглавието, вдълбано в бялата кожена подвързия.

— Живот в розово — каза Пейдж. — Отвори я.

Нещо внезапно проблесна в огледалото срещу нас.

— Не мисля, че е редно — казах и й подадох обратно книгата.

— Нали не си забравила, че сме на сушата — каза тя, взимайки книгата. — И наоколо няма същества от дълбините, които да ни заплашват.