Дъждът рукна отново само няколко секунди след това. Отначало почти не го чувах, защото ударите на сърцето ми отекваха шумно в ушите ми, но после той се усили и разклати покрива, сякаш стадо лосове препускаше отгоре. Скоро шумът стана толкова оглушителен, че очаквах съвсем скоро църквата да се откъсне от основите си и да се извие във въздуха, както си бяхме в нея.

— Това градушка ли е? — извиках, когато Саймън грабна ръката ми и ме поведе колкото се може по-далече от вратата.

Той не отговори. Когато стигна задния ляв ъгъл на помещението, седна на пода и ме дръпна към себе си. Беше станало толкова студено, че можех да видя облачето от дъха си, а Саймън свали якето от полар, загърна ме с него и ме притисна силно към себе си. Така би постъпил всеки грижовен по-голям брат, за да предпази своето сестриче… само дето аз не се чувствах по-малка сестра на Саймън. Нещо повече — мислех си, че ако в този момент доближи лице сантиметър по-близо до моето и устните ни случайно се докоснат, аз сигурно нямаше и да забележа, ако църквата се откъсне от земята и полети.

— Мисля, че най-лошото мина — прошепна той няколко минути по-късно.

Отворих очи и вдигнах глава от гърдите му. Църквата все още стоеше на мястото си. През разнебитената врата видях как водата се стича от дърветата, вместо от небето. Навън просветля и стана по-топло, когато слънцето проби през изтънелите облаци.

— Добре ли си?

— Не знам — признах си. Току-що бяхме преживели бясната атака на майката природа, а все още предстоеше да открием Кейлъб… но единствената ми мисъл в момента беше, че не искам да мръдна от мястото си.

— Измръзна ли? Боли ли те някъде? Да не би нещо да е паднало върху теб?

— Не. — Насилих се да се откъсна от него и станах. — Само малко съм замаяна.

— Е — продължи Саймън, докато се изправяше на крака, — тази буря си има и добра страна. Ако Кейлъб е бил тук преди тя да връхлети, значи все още е наблизо. Едва ли е отишъл далече в тоя порой.

Последвах го навън. Военните очевидно добре си бяха свършили работата при построяването на Кемп Хероуин. Наоколо нямаше никакви други последици от току-що отминалия ураган освен новия слой обрулени листа и клонки, който покриваше калната пътека. Бутафорната камбанария все още се издигаше над мнимата църква; всички останали постройки също бяха оцелели.

— Имаш ли нещо против да направя някои измервания, преди да продължим? — попита Саймън. — Ще отнеме най-много три минути.

— Няма проблем. Върши си работата.

За миг изглеждаше така, сякаш иска да каже още нещо, но после се обърна и се заспуска по склона. Гледах да не изоставам от него. Наклонът беше стръмен, но поне не беше скалист, а имаше песъчлива повърхност, което правеше спускането значително по-леко. Когато стигнахме брега, Саймън извади малка тетрадка и пластмасова кутия от раницата си и нагази във водата. За разлика от небето океанът още не се беше успокоил след бурята и вълните продължаваха да бият брега. Без да изпускам Саймън от очи, аз останах близо до склона, за да избегна пръските вода.

Саймън взе няколко проби и ги описа в тетрадката. Трите минути станаха пет, после седем, след това девет. След десет минути реших да се поразходя няколко метра по-надолу по брега, като на всяка крачка се обръщах, за да се уверя, че той все още е там и е добре. Когато стигнах група скали, откъдето се откриваше идеална гледка към Саймън и към водата, се покатерих внимателно отгоре и седнах.

Затворих очи и вдигнах лице към слънцето. Трябваше да си събера мислите. Напоследък преживях много, а събитията продължаваха да се трупат все така интензивно, но това не означаваше, че трябва да им се оставя и да загубя контрол. Каквото и да чувствах в момента към Саймън, то беше напълно естествено, като се има предвид колко време прекарвахме заедно, непрекъснато преодолявайки някакви извънредни обстоятелства. Сигурно щях да изпитвам същото и към пожарникаря, който ме е измъкнал от горяща къща, или към полицая, успял да ми върне чантата, отмъкната от крадец. Рано или късно чувствата ми към Саймън отново щяха да се върнат към нормалното.

Отворих очи, когато студената вода на океана стигна върховете на маратонките ми, и повече не можах да ги затворя.

— Саймън — прошепнах.

Исках да извикам, да изкрещя името му с пълно гърло. Исках да скоча от скалите, да се втурна нагоре по склона и да избягам колкото се може по-далеч от Кемп Хероуин.

Но не можех да го направя. Не можех да помръдна. Цялото ми тяло беше сковано, сякаш пленено от голям леден блок, паднал с току-що отминалата градушка.

— Саймън! — опитах се да го извикам отново, но устните ми едва помръдваха. — Саймън!

Нямам представа как е успял да ме чуе, но след секунда беше до мен.

— Ванеса, какво…

Но след това и той замръзна.

Една безжизнена ръка, прикачена към безжизнено тяло, се подаваше от водата край скалите. Тялото плуваше с лицето надолу, но по конструкцията му личеше, че е на мъж.

— Саймън… — Поех си въздух, очите ми се напълниха със сълзи. — Това не е ли…

— Не — отвърна мрачно той. — Много е едър. А и Кейлъб не носи часовник.

Очите ми се отместиха от моравата ръка към подпухналата китка, където на слънцето като парче от бутилка проблясваше дебела сребърна верижка. Миг по-късно една голяма вълна връхлетя брега и между скалите буйно зашумя оттичащата се вода, която обърна жертвата с лицето нагоре.

Извърнах очи, а ръцете на Саймън ме обгърнаха, отвеждайки ме по-далеч от скалите и тялото.

— Какво му има? — прошепнах, притисната до неговото рамо, докато сълзите се стичаха по страните ми. — Какво не е наред с лицето му?

Той ме прегърна още по-здраво и постави едната си длан на тила ми, за да ми попречи да се обърна и да погледна още веднъж назад.

— Да се махаме оттук. Ще се обадим на полицията от колата.

Не беше нужно Саймън да се притеснява, че ще погледна отново трупа. Вече бях видяла предостатъчно. Докато воят от сирените на полицейските коли и линейката наближаваха Кемп Хероуин, аз се отпуснах на седалката в колата, затворих очи и започнах да си мисля за мама, за татко, за Джъстин, за Пейдж, Зара, Бети и къщата край езерото. За всичко, което би ме откъснало от спомена за тази гледка.

Мъжът, който и да беше той, беше мъртъв. Свършен. Приключен. Изхвърлен на брега като мъртва риба.

Когато водата го обърна с лице нагоре, очите му се оказаха широко отворени, а устата му беше разтегната в широка усмивка, сякаш се чувстваше щастлив от всичко това.

Глава 11

— Не е за вярване, че можеш просто да си лежиш така.

Вдигнах глава и видях Пейдж да приближава към мен, тичайки по скалистия бряг.

— Градусите са двайсет и седем. Двайсет и седем! Това са десет градуса повече в сравнение с последния топъл ден, който имахме. Затова трябва да плуваш. — Тя просна кърпата си до моята и се стовари на земята. — Можеш даже просто да си стоиш във водата, без риск да замръзнеш.

Отпуснах отново глава върху кърпата и затворих очи.

— Не плувам.

— Какво искаш да кажеш? Семейството ти има къща на едно от най-красивите места по източното крайбрежие. Как така досега не си се възползвала от най-забележителната природна даденост на Уинтър Харбър? Именно заради нея, както и заради „Рибената чорба на Бети“, разбира се, тук се стичат туристи и летовници десетилетия наред. — В едно изречение Пейдж успя да иронизира и мен, и рекламните брошури на „Фар“.

Слънцето напече по-силно дясната ми буза, когато се обърнах към нея.

— Честно ли да ти отговоря?

— Моля те — каза тя, изцеждайки косата си. — В ден като днешния трябва да изтъкнеш много сериозни аргументи, за да ти повярвам.

Замълчах. Днес, както и през последните дни, истината включваше доста неща, за които не ми се искаше да говоря. Не че иначе щях да го направя, но след преживяването си в Кемп Хероуин преди три дни определено нямах намерение скоро да вляза в океана. Най-добре беше все пак да й кажа нещо, отколкото да я оставя сама да си вади изводите.

Освен всичко друго това беше Пейдж. Имах й доверие.

— Страхувам се от водата — казах най-накрая — от известно време. Допреди няколко години тя беше единственото нещо, от което не ме беше страх. Независимо дали плувах в океана, в езерото Кантака, в училищния плувен басейн или където и да е. Навсякъде се чувствах добре… дори в безопасност.

Тя се протегна на кърпата и се обърна към мен.

— Какво се промени?

— В един студен юнски ден преди две години със семейството ми решихме да си направим пикник на плажа Бийкън. Предишния ден беше имало буря и вълните все още бяха огромни. — Затворих за миг очи, припомняйки си синьото небе, зелената вода, косата на Големия бащица, която се беше накъдрила още повече от влажния солен въздух. — След обяда сестра ми ме предизвика да вляза във водата.

— Не знаех, че имаш сестра.

Отклоних поглед. В пристъп на моментно откровение бях забравила кое искам да запазя в тайна.

— После — продължих с надеждата, че Пейдж няма да настоява — тя каза, че се е пошегувала. Но тогава ми изглеждаше съвсем сериозна. А нямаше… няма нещо, което да мразя повече от това да я разочаровам.