Ами ако… Ако това е тя? Ако това е възможно въпреки всичко, въпреки логиката Джъстин е все още тук? Знаех, че това е лудост… но защо да е невъзможно след всичко онова, което се случи.

Вратата беше леко открехната и пропускаше тънка вертикална линия светлина. Почти спрях да дишам, когато поставих длан върху вратата и я бутнах навътре.

Отне ми само секунда, за да я видя. Заля ме смесица от разочарование и облекчение, защото това не беше Джъстин.

Една жена в пурпурна роба седеше пред камината върху отоманка с люляков цвят и промушваше ритмично с игла тънък плат. Косата й беше дълга и вълниста като на Рейна и навремето сигурно също е била черна като въглен, но годините я бяха поръсили със сива пепел като тази под пламтящите цепеници в камината. Когато ми се усмихна, очите й бяха по-скоро сиви, отколкото сребърни и сякаш скрити зад облак. Те гледаха не мен, а някъде над главата ми.

Тази жена беше усетила някак присъствието ми, без да ме вижда. Защото тя не виждаше нищо.

Искаше ми се да се обърна и на пръсти да се отдалеча по коридора. Но не го направих. Не можех. Може би защото нямаше да е редно да я изоставя и да я накарам да повярва, че и сетивата, които са й останали, вече я подвеждат. Или защото пурпурните стени на стаята й бяха покрити с десетки гоблени, изобразяващи от различна гледна точка Скалите на Хиона през зимата, пролетта, лятото и есента.

А може би стоях тук, очаквайки Джъстин да каже нещо, каквото и да е, вътре в главата ми или извън нея… но тя не го направи.

— Аз съм Бетина — тихо каза жената. Гласът й беше гладък като лед. — Но ти може да ми викаш Бети.

Глава 9

— Баба ти е сляпа — казах, когато навалицата в ресторанта на Бети най-после понамаля.

— Така е — отговори Пейдж, подсушавайки една чаша за вино.

— Тя не може да вижда — настоях. — Нищичко.

— Точно така.

— Ами… тогава как знаеше коя съм аз?

Пейдж се огледа наоколо и ме замъкна в един отдалечен ъгъл зад бара.

— Баба Бети претърпя злополука преди две години — прошепна тя — и оттогава вече не е същият човек.

— Каква злополука? — попитах.

— Изненада! — прекъсна ни мъжки глас, преди тя да успее да продължи.

Двете едновременно вдигнахме очи и видяхме Гарет да стои от другата страна на барплота, размахвайки победоносно два билета.

— Дейв Матюс24. Портланд. Тази вечер.

— Мислех, че билетите са продадени още преди месеци — казах, тъй като той гледаше към мен.

— Задвижих връзките си и дадох на един онлайн брокер сума, която би покрила таксата ми за обучение за следващата година. — Той започна да се отдалечава заднешком. — Знам, че си заета, но не бързай да ми отказваш. Най-напред обмисли предложението.

— Охо, някой е хлътнал здраво по теб — каза Пейдж, когато Гарет вече се беше отдалечил достатъчно. — Той е сладурче. Трябва да отидеш.

Самата мисъл да изляза и да се забавлявам ми се струваше доста странна.

— Беше започнала да разказваш за баба си.

— А, да. — Пейдж отново се захвана да подсушава чашите. — Отишла да плува по време на гръмотевична буря.

— Леле!

— Без майтап. — Пейдж поклати глава. — Преди злополуката баба Бети прекарваше повече време във водата, отколкото на суша. Без значение кой сезон е и колко е студена водата. Плуваше, докато съвсем не премръзне. Така е дошла тук, в Уинтър Харбър. Иначе е отраснала в Канада и пристигнала по тези места по време на едно пътуване с приятели. Толкова била впечатлена, че тук водата не е скована от лед, както става с всяка водна повърхност на север през зимата, че решила да остане.

— Това значи да си отдаден изцяло на някакъв спорт.

— Или пък форма на пристрастяване, която рано или късно ще ти навлече неприятности. — Тя ме погледна. — Нали и ти като малка си брояла секундите между падането на светкавицата и удара на гръмотевицата, която я следва? Колкото повече е времето между тях, толкова по-далече е бурята.

Кимнах, без да уточнявам, че и сега продължавам да го правя.

— Е, в деня, когато баба решила да скочи от задния ни двор в океана долу, светкавиците и гръмотевиците били едновременно. Бурята е вилняла точно над нас. Тя твърди, че просто е трябвало да го направи, което, разбира се, нищо не обяснява. А тя така и не проговори за случая повече.

Пейдж вдигна очи, когато компанията от четирима мъже на една от масите избухна в смях. Тя, изглежда, беше обещала на Зара да поеме смяната й следващия уикенд, само и само сестра й да свали късата пола, да си сложи униформата и да дойде на работа, но не си го признаваше пред мен. Когато Зара се е съгласила на сделката, аз вече чаках в колата. Стиснах ръката на Бети, направих й комплимент за красивите гоблени и се ометох. Пейдж и Зара се появиха десет минути по-късно и седнаха заедно в червения миникупър на Зара, та Пейдж да е сигурна, че Зара няма да кривне в неизвестна посока на някой завой. Сега тя беше във вихъра си, както обикновено.

— Оттогава баба не е същата — продължи Пейдж. — Не просто ослепя, но и другите й сетива бяха засегнати. Докато била във водата, мислела, че умира, защото не можела да види нищо, но все пак е чувала дъжда, вълните, драскането на раците по дъното, песента на китовете. В болницата тя не видяла потреса върху лицето на доктора, но го чула да казва, че ще оживее. Доловила дишането на пациента в съседната стая, който бил с респиратор, както и спирането на сърцето на друг пациент от долния етаж.

— Божичко!

— Да, така е. Мислех, че тия пристъпи ще изчезнат, когато се върне у дома и преодолее травмата, но тя продължава да твърди, че чува как рибите пускат мехури в океана, как разцъфват розите в градината и как идва пощаджията, даже когато той е на километри от къщата ни. След това започна да помирисва и да усеща разни неща, както се случва на някои пенсионери например. Започнахме да се шегуваме, че някой ден може и да я видим да се носи по небето с нейния пурпурен бански костюм и с плажна кърпа, вързана на раменете като наметало.

— Така ли е разбрала коя съм, без дори да ме види? — попитах. — Подсказали са й го нейните свръхчувствителни сетива?

— Колкото знаеш ти, толкова знам и аз. — Тя остави чашата на плота и се наклони към мен. — Никой извън семейството не знае, че баба Бети е била в отвъдното и все още не се е върнала съвсем от там след злополуката. На тези, които се интересуват от състоянието на баба, Рейна казва, че това са типични за възрастта й отклонения и че баба е твърде крехка, за да напуска къщата. Според нея така е по-правилно, отколкото да се опитваме да търсим обяснение на неща, които не разбираме… И съм сигурна, че ще ти бъде благодарна, ако нашата малка семейна тайна си остане между нас.

— Гроб съм — кимнах. — Не се притеснявай.

— Благодаря. — Пейдж се усмихна и хвърли поглед към телевизора над бара. — А! Ето и всекидневната доза депресиращи новини.

Проследих погледа й с надеждата да не е забелязала как лицето ми изгуби цвета си. Не беше трудно да чуем анонса на новините, защото всички, които виждаха екрана, утихнаха, за да чуят говорителката.

— Лятото е необичайно напрегнато за полицията в Уинтър Харбър — казваше водещата от екрана. — Вместо да се справят с обичайните инциденти като пияни малолетни и шумни плажни купони, продължили неправомерно късно през нощта, местните власти са изправени пред серия привидно несвързани един с друг смъртни случаи.

Пейдж поклати глава.

— Първата жертва, осемнайсетгодишната Джъстин Сандс, която трябваше да е първокурсничка в университета „Дартмут“ през септември, намерила смъртта си, скачайки от скала. Пол Карсънс, предприемач със семейство и три деца, почина, когато яхтата му се преобърна в силна гръмотевична буря. Чарлз Спинейкър, корпоративен адвокат и баща на пет деца, се удавил, докато ловял риба на петнайсет метра от брега.

Докато показваха снимките им на екрана, аз се концентрирах върху дишането си.

— Четвъртата жертва, Арън Нюберг, президент и изпълнителен директор на фармацевтичната компания „Имекс“, беше открит по-рано тази сутрин в подножието на фара на Уинтър Харбър. Предполага се, че той също се е удавил, но полицията все още разследва случая.

Съобщението завърши внезапно със списък от телефонни номера, на които случайни свидетели на събитията биха могли да се обаждат с допълнителна информация. Всичко изглеждаше толкова делнично — сякаш ставаше дума за пътния трафик или прогнозата за времето.

— Ей — подвикна Пейдж, за да ме откъсне от телевизора и вдигна една палета с водни чаши на барплота. — Колко стана часът?

Погледнах часовника, който висеше над мивката зад мен.

— Почти десет.

Тя скръсти ръце и ги опря върху палетата с чашите.

— Странно.

Проследих погледа й през салона. Сърцето ми пропусна един удар, а след това май окончателно замря.

Причината беше Оливър, който седеше в сектора на Зара — два часа преди обичайното време — и оглеждаше залата, вместо да рее поглед през прозореца, както обикновено. Очевидно точно това привлече вниманието на Пейдж.

Но това, което за малко не ми докара инфаркт, беше Саймън, който стоеше във фоайето и също оглеждаше салона.