— Всичко е наред.

Погледнах океана над рамото на Саймън — през ръцете му, които все още се протягаха към мен, готови да ме хванат, ако имам нужда от помощ.

— Ванеса — внимателно ме повика той, пристъпвайки към мен.

Една вълна се разби в краката ни. Почти спрях да дишам, докато се оттегляше, готова да видя как Джъстин се надига от мокрия пясък.

Но тя не беше там. Естествено, че няма да е там. Върху пясъка бяха останали само купчина водорасли и една спукана рачешка коруба.

Преместих поглед върху ръцете на Саймън — неговите загорели, здрави, живи ръце — и ги стиснах с всички сили. Бяха мокри и студени, но най-после си отдъхнах, когато постепенно взеха да се затоплят в дланите ми. Докато стояхме така, се опитвах да преборя внезапното си съкрушително желание да пусна ръцете му и да го прегърна.

— Всичко е наред — пристъпи още по-близо той. — Ти си добре.

Наистина не исках да пусна ръцете му, но знаех, че се налага, особено ако искахме да стигнем до колата без плуване.

Освободих го с нежелание, като особено внимавах да не погледна нито него, нито водата зад него. Докато вървяхме по брега, опитах да не обръщам внимание на воя на сирените, който се носеше приглушено някъде отдалече.



Двайсет минути по-късно вече бяхме в субаруто и пътувахме към Уинтър Харбър с плътно затворени прозорци и пуснато отопление. Очите ми се взираха в пробягващите покрай нас дървета, без да ги виждат, докато мълчаливо се питах какво правя тук и защо въвлякох горкия Саймън във всичко това.

Джъстин я нямаше вече. Край. Беше изхвърлена на брега като мъртва риба. Какво значение има как и защо го е направила? Или пък какво точно е станало малко преди това. Крайният резултат така или иначе бе, че тя няма да се върне. Колкото и да е невероятно, това беше самата истина. Щеше да ми е много по-лесно да я приема, отколкото да се ровя в неща, които тя не е искала да зная. Приемех ли веднъж това, всичко щеше отново да се нормализира. Е, новото ежедневие нямаше да е като старото, но постепенно щеше да стане също толкова нормално.

— Саймън — започнах с въздишка, готвейки се да му се извиня и да му кажа всичко. Обърнах се да го погледна, вече натъжена при мисълта за самотното ми шофиране до Бостън и дългите летни дни без него там.

Но той не ме чу. Гледаше втренчено право напред с широко отворени очи и устни, превърнали се в тънка линия.

Проследих погледа му, докато колата постепенно намали и спря.

Пътят беше блокиран от три полицейски коли, пожарна и линейка. Светлините им святкаха като пламъците на пожар и хвърляха необичайно алено зарево върху околните дървета. Между тях се суетяха десетина полицаи, пожарникари и санитари — полицаите говореха по своите радиостанции, пожарникарите си проправяха път из храсталака с брадви, а санитарите подготвяха линейката.

Между осветените от заревото дървета се появиха още двама санитари с покрита носилка. Те я вдигнаха, за да я качат в линейката, и изпод белия чаршаф се изхлузи тежка сивкава ръка.

Пурпурните и жълти петна по нея се виждаха от двайсетина крачки.

Извърнах се и насочих цялото си внимание към червените светлини, озаряващи дърветата и пожарникарите с брадвите им. Не след дълго всички екипи се събраха на шосето и аз вече имах ясна гледка към дърветата.

— Саймън — казах тихо, забравила на мига намерението си да замина от Уинтър Харбър и да се върна в Бостън. — Направили са просека до брега.

Глава 8

— Роклята е разкошна, Ванеса. Разкошна. И ти ще бъдеш разкошна в нея.

— Благодаря — отговорих, наблюдавайки дъждовните струи, които се спускаха по предното стъкло. Проклинах се за това, че отговорих на позвъняването. — Налага се обаче да съм разкошна в нея някой друг път, не точно този уикенд.

— Несъмнено! Нали знаеш, че не бих ти купила някаква смешна еднодневка тип булчинска торта. Със сигурност ще можеш да я носиш и след Деня на труда22. А защо не и чак до Деня на Колумб, ако времето се задържи.

Ако времето се задържи.

— Звучи страхотно, мамо. Татко да е наоколо случайно?

— Тук е, но ние с теб имаме още много за обсъждане. Искам да съм сигурна, че се връщаш, преди да затворим.

Докато тя инструктираше татко да не затваря, като приключим разговора, а да й върне слушалката, аз се наведох напред и погледнах небето. Двете с Пейдж седяхме в колата пред тяхната къща и чакахме дъждът поне малко да намалее, за да притичаме вътре. Ако се съди по плътните облаци обаче, скоро нямаше да имаме такъв случай.

— Голям бащица — казах, щом мама пусна слушалката, — искам да те помоля за услуга.

— Каквото кажеш, дечко.

— Казах на мама, че няма да се прибера този уикенд, но тя явно не чува нищо друго освен собствения си глас. А аз наистина не мога да се върна у дома. — Представих си отново линейката от вчера, носилката, лицето на Саймън, който отказваше да повярва — това изражение не се промени през цялата нощ, дори след като най-после се добрахме до Уинтър Харбър. — Поне не още. Би ли й предал това по начина, по който само ти умееш?

— Нямай грижа — отговори той. — Ще сътворя моята магия на Голям бащица.

— Благодаря ти. Сега трябва да затварям. Моля те, кажи й, че ще се обадя утре.

— Родители! — изпъшка Пейдж, когато метнах мобилния си телефон в поставката за чаши между двете предни седалки.

— По-скоро родител. Татко е истински светец, но мама е мъчен човек.

— Схванах. Почакай обаче да се запознаеш с Рейна — даже ръцете на Кинг Конг не биха могли да я удържат. — Тя се наведе напред и изтри запотеното предно стъкло с престилката си.

— Съжалявам. — Наведох глава, опитвайки се да видя нещо през стъклото, което се запоти секунда след като Пейдж го беше изтрила. — Тая кола върви значително по-добре, отколкото изглежда. Размразителят е единственото, което не работи. И климатикът. А капачката на резервоара също заяжда и едното от стъклата на задната седалка не се отваря.

— Че на кого му е притрябвало да отваря задните стъкла? Ти сигурно се шегуваш! Толкова беше мило от твоя страна да ме докараш.

— Винаги съм готова да помогна.

— Просто не мога да разбера какво си въобразява Зара! Погледни я само! — Тя поклати глава. — Тълпата пак ще се струпа около ресторанта за нула време, а тя просто ме оставя и си заминава. Според мен имаме двайсет минути да я открием, да я натикаме в колата и да се върнем в града, преди да е започнал хаосът.

— Тя каза ли, че се прибира у вас? — Не ми се щеше да си го признавам заради Пейдж, която беше твърдо решена да я открие, но тайничко се надявах да се върнем само двете. Знаех, че ще е в ущърб на заведението, ако Зара не обслужва масите, но повече се притеснявах от искрите, които бях сигурна, че ще прехвърчат между тях двете. Освен това, ако не я откриехме тук, можеше да загубим цял ден да я търсим. А това определено щеше да отвлече мислите ми от Джъстин.

— Каза, че трябва да свърши нещо и скоро ще се върне. Скоро. А оттогава минаха два часа. Според теб може ли да се каже, че два часа са „скоро“?

— Не.

— И аз така мисля. — Тя се наведе напред и надзърна през замъгленото предно стъкло. — Навън сякаш се е развилнял мусон.

Спуснах стъклото на шофьорската седалка, за да огледам по-добре. След като километри наред бяхме пътували по тесни и криволичещи пътища, най-накрая стигнахме просторно сечище, след което навлязохме в горски пояс, който постепенно се превърна в заоблен хълм. Точно на върха се издигаше двуетажна тюркоазна къща, обградена с розови храсти, отрупани с хиляди цветове в най-различни окраски. Наоколо имаше толкова много цветя, че от мястото си усещах аромата им.

— Това е абсурд! Отивам да я потърся. — Пейдж метна качулката на якето върху главата си, разпръсквайки навсякъде ситни водни капчици. Стисна дръжката на вратата и ме погледна. — Имаш ли сестра?

Отворих уста да кажа „да“… после се отказах. Защото не бях сигурна. Имах ли наистина сестра? Или се бях превърнала в единствено дете в секундата, когато Джъстин се вряза във водата под Скалите на Хиона?

За щастие точно тогава дъждът понамаля и Пейдж хукна към къщата. Вдигнах прозореца, изключих мотора и побягнах след нея, забавяйки се за кратко, когато наближих първия розов храст. Цветовете му бяха тъмноморави с жълти жилки по края. Продължих да се оглеждам, докато тичах към къщата, и забелязах, че всички розови пъпки и цветове са с поне по два цвята, понякога даже с по три или четири. Щях да помисля, че са изкуствени, ако дънките ми не се бяха закачили на едно бодливо стебло точно пред стъпалата на верандата.

— Лаенето й е по-страшно от хапането — предупреди ме Пейдж, когато я настигнах. — Само стой зад мен и всичко ще е наред.

Предположих, че говори за Зара и бях готова да й предложа направо да се върна в колата, но тя влезе в къщата, преди да успея да кажа нещо.

Последвах я във всекидневната, декорирана в синьо и кремаво. Диванът и фотьойлите бяха тапицирани с тъмно- и небесносиня дамаска. Над камината, където в нашата къща беше плазменият телевизор, тук висеше голямо огледало в старинна рамка от слонова кост. Всички декоративни акценти в стаята бяха в тюркоазен цвят — възглавничките, дантелените абажури на лампите, кацнали върху кристални стойки и изпъкващи на фона на рошавия килим в цвят слонова кост, който стигаше почти от стена до стена.