Триша Рейбърн - Сирена

— Не го разбирам това — заявих на Саймън следващия ден на плажа. — Искам да кажа, че никога не бих влязла във водата толкова навътре, та да не може едновременно краката ми да стигат дъното и главата ми да е отгоре, но това, което наистина не мога да схвана, е как някой може доброволно да влезе във водата, щом тя ще го погълне и ще го завлече на дъното, щом стигне глезените му.

— Това означава ли, че се отказваш от урока по сърф, който днес специално запазих за теб? — В гласа на Саймън имаше разочарование.

Погледнах го.

— Наистина ли си ми запазил час за урок по сърф? — Той не знаеше всички подробности около злополуката преди две години, но имаше достатъчно информация, за да не ме кара да повтарям това упражнение.

Саймън се усмихна.

— Точно така. А следващото в програмата е тандемен скок с парашут. И бънджи скокове. Ако ни остане време, може да пробваме също и минаване през огън.

— Колко е хубаво, че днес съм с моите огнеупорни маратонки „Найки“.

Той ми се усмихна бегло, после се упъти към нагъсто паркираните коли край брега.

Тръгнах след него и пак си спомних колко щастлива се почувствах, когато потропа на задната врата преди два часа. Субаруто не беше на алеята за коли, когато предишната вечер се прибрах от ресторанта на Бети, и не се появи чак до полунощ. Щом като най-после го зърнах, аз се успокоих достатъчно, за да легна на дивана в дневната и да се опитам да заспя. Лежах ококорена чак до пет, в шест вече бях под душа и намалих звука на телевизора и радиото, за да чуя Саймън, когато почука на вратата. Той дойде около осем, качихме се в субаруто му и се отправихме към плажа „Бийкън“, любимото място за сърф на Кейлъб и приятелите му.

Сега оставаше да разберем дали тайфата му знаеше нещо повече от нас.

— Пълна каша — чух да казва едно от момчетата в мокър неопренов екип, когато наближих паркираните в полукръг очукани джипове и пикапи. — Точно беше излетял. Зак отиде да го прибере, за да ходим на онова барбекю, което бяхме организирали, а него никакъв го нямало.

— И оттогава — нищо, така ли? — попита Саймън. — Никакви телефонни обаждания? Никакви имейли?

Момчето — казваше се Марк, спомнях си го от една снимка на Кейлъб и приятелите му, която Джъстин направи миналото лято — поклати глава.

— Нищо. Нито думичка. Помислихме, че това му идва в повече.

— В повече? — повтори Саймън.

Марк ме забеляза и кимна към мен.

— Тая сладурана приятелка ли ти е?

— Всъщност — започнах аз с поруменели бузи.

— Значи, вие сте нещо като пияни от любов — продължи той, преди да успея да изясня какви точно са отношенията ни със Саймън. — Отваряш сутрин очи и първата ти мисъл е за нея. Питаш се как ли е тя сега. Какво ли прави. Кога ли ще се видите отново. Това занимава мислите ти цял ден. Ти си готов да го споделиш с всеки, склонен да те изслуша — включително и най-добрите ти приятели, които, разбира се, те уважават, но след известно време, водени от загрижеността, която само истинските приятели изпитват към теб, започват сериозно да се притесняват за твоето душевно здраве. Ти пък от своя страна кроиш всевъзможни планове — големи планове — като например какво ще правиш след гимназията, докато ние, останалите, едва сме стоплили, че ни остават само две години, за да добием бегла представа какво искаме от живота занапред.

— Ясно, с една дума, изглеждам и говоря като обсебен — вметна Саймън.

— Малко е да се каже — отговори Марк, навеждайки се да вдигне сърфа си от пясъка. — Живееш и дишаш единствено заради това момиче. Говориш за нея през цялото време, все по-малко се задържаш с приятелите си, ставаш сляп за другите момичета, независимо колко яки мацки са и колко много си падат по теб. Докато накрая не се сринеш и не й признаеш, че я обичаш.

Саймън беше свел поглед, внезапно заинтригуван от пъстрите камъчета под краката си.

— Нещо повече — ти казваш и на приятелите си, че я обичаш. Което, ако ме разбираш правилно, е последната крачка, която човек може да направи.

— Ясно, освен че съм обсебен, аз съм и глупак — кимна Саймън. — Превърнал съм се в безгръбначно.

— Не бъди толкова жесток към себе си — сви рамене Марк. — Приятелите ти не те съдят строго. Може би си мислят, че си малко отнесен, но са сигурни, че никое друго момиче не е способно да те доведе до това състояние. Само и единствено тя. Тя е нещо различно.

Усещах как лицето ми става пурпурно и си напомних мислено, че ние със Саймън не сме двойката, за която говори Марк.

— С две думи: Това момиче е всичко за теб. Останалото — храна, вода, кислород, сън — това са подробности. При това незначителни. — Марк въздъхна и впи поглед във водата. — А после тя умира. Край. Изчезва. Нагълтва се с вода като риба.

Коленете ми омекнаха. Разбира се, че всичко в тази сладникава история от самото начало водеше към такъв край, но също както в действителност се случи с Джъстин и Кейлъб, трагичният обрат сякаш тепърва предстоеше и щеше да се появи най-неочаквано.

— А после какво? — попитах, най-вече защото Саймън следеше внимателно реакцията ми и исках да му покажа, че съм добре.

Марк отмести поглед от хоризонта и отново се обърна към нас.

— После побягваш. Защото единственото по-лошо нещо от това, че нея вече я няма, е, че ти все още си тук.

Саймън остана смълчан, опитвайки се да погледне на случилото се през очите на човек, който през последната година бе прекарал с брат му много повече време от самия него.

— А защо да не остане с неговите… моите приятели? И със семейството си? С всички, които ме обичат. Защо просто изчезвам, без дори да кажа къде отивам?

— Щом нея вече я няма — отговори Марк и кимна към мен, — смяташ ли, че би понесъл погледите на останалите? Или техните въпроси? Или пък милите, но напълно безсмислени опити да проявят съчувствие? Особено хората, които вече не те приемат за пълноценна личност без нея?

Опитах се да осмисля всичко това. Кейлъб обичаше Джъстин. Не просто я харесваше. Не само се опиваше от факта, че си е намерил партньор в любовните игри. Но дали Джъстин е изпитвала същото? И ако и той е бил толкова важен за нея, ако чувствата им са били взаимни, защо тогава тя направи всичко възможно да убеди околните, че това между тях е просто обикновен летен флирт? Като междувременно през учебната година беше забърсала още няколко момчета в подготвителното училище в Хоторн. Щом е изпитвала толкова силни чувства към Кейлъб, защо й е трябвало да си губи времето с други?

— Не, не бих могъл — каза най-накрая Саймън и ме върна отново към нашия разговор.

— Какво чакаш още, пич?

Три момчета с мокри неопренови екипи, които изглеждаха еднакво въодушевени и изтощени, приближаваха към нас, влачейки сърфовете си по пясъка.

— Ако на секундата не се изнесеш, после вече ще е късно — предупреди Марк единият от сърфистите.

Саймън погледна към водата и метеорологът в него даде сигнал за тревога.

— Здрасти — продължи сърфистът, когато забеляза Саймън, приближи се до него и го потупа по рамото. — Лоша работа с момичето на Кейлъб, човече. Но той ще се върне, щом мъглата се вдигне.

— Там вътре е нечовешко, брато — продължи другият сърфист. — Само преди двайсет минути вълните бяха на половината на това, после започнаха да идват все по-бързи, все по-силни и все по-високи.

— Това в реда на нещата ли е? — попитах.

— Нищо общо няма с нормалното — отговори Марк.

— Тези са по-големи даже от вълните зимно време, а те размазваш всичко, което попадне във фронта им. — Саймън внимателно наблюдаваше водата.

— Тогава — каза Марк, докато завързваше ремъка в единия край на сърфа за глезена си, — шапки долу пред глобалното затопляне. Лошо за човечеството, добро за моя вид!

— Само още един въпрос — извика подир него Саймън, малко преди Марк да влезе във водата. — Знаеше ли, че Кейлъб е напуснал работата си в пристанището още миналата година? И че вече работи във „Фар“?

Марк се закова на място.

— Какво?

— Говорихме с Монти преди няколко дни. Той ни каза, че миналото лято Кейлъб просто е спрял да ходи при него, без дори дума да каже. Случайно е разбрал къде е отишъл на работа от един от защитниците на „Фар“.

Марк и останалите сърфисти, които бяха налягали върху пясъка да си поемат дъх, се спогледаха.