Бях готова да се обзаложа, че Зара не може да реши кое я вбесява повече — това, че има клиент, над когото не може да надделее, или че съществува нещо, в което Пейдж е по-добра от нея.

Зара се намръщи.

— Ще опитам само още веднъж. Ако не клъвне, приключвам с него. Веднъж завинаги.

Пейдж просна на бара салфетката, която току-що беше сгънала, опря лакти върху нея и се ухили.

— Готова ли си за малко междучасие?

Подпрях се на ръба до нея.

— Кой е Оливър?

— Властелинът на Зара. — Тя ме погледна. — Съжалявам, май изглеждам прекалено доволна от ситуацията, а?

— По-скоро извън себе си от радост.

— Просто не мога да се овладея — продължи тя, наблюдавайки как Зара криволичи из салона по посока на един възрастен мъж с коса по-къдрава и по-бяла от тази на Големия бащица. После погледна часовника си. — Дванайсет и две. Точно навреме.

Зара спря на няколко крачки от масата му. Пристегна по-здраво вързаната си на опашка коса и оправи гънките на престилката си. Раменете й подскочиха, сякаш си поемаше дълбоко въздух.

— Оливър е единственият клиент, когото не успя да оплете — каза Пейдж. — Идва тук по едно и също време всеки ден и винаги сяда на някоя от масите в нейния сектор. Тя даде всичко от себе си — предложи му да си избере нещо от менюто за сметка на заведението, после — специално намаление, даже по-голяма маса, където никой няма да допуска други клиенти, докато той се храни, въпреки че всичко при нас струва пари. Честно ти казвам — тя просто се раздаде.

— Той защо не сяда при никой друг?

Тя поклати глава.

— Представа нямам. Колко пъти сме му предлагали, но той все отказва. Най-сладката част обаче е неговото поведение. Само виж как се държи, когато тя се опитва да му каже нещо — това е просто класика.

Намирахме се твърде далече от тях и беше прекалено шумно, за да ги чуем, но нямаше как да се разбере погрешно отношението му към нея — той просто не я забелязваше. Тя каза нещо, после изчака. Пак заговори и пак зачака отговор. При третия опит просто показа съдържанието на сутрешното меню, което лежеше на масата, и когато и това не стана повод за разговор, тя погледна намръщено Пейдж през рамо.

— Той се държи така, сякаш тя изобщо не съществува — щастливо въздъхна Пейдж.

Точно така беше. Оливър не само не пророни и дума, но през цялото време гледаше през прозореца, сякаш Зара беше едно от високите цветя в саксиите, с които беше декориран салонът.

Грабнах една салфетка и се заех да я сгъвам, когато Зара се понесе към нас.

— Охо! — възкликна Пейдж.

Зара се закова на място насред салона. После се наведе към един от клиентите, чиято намръщена физиономия и недокосната чиния сигнализираха, че има проблем.

— От това няма да излезе нищо добро — тя вече е яхнала метлата — обърна се Пейдж към мен. — Поздравления, Ванеса! Вече си повишена.

Ръцете ми се сковаха, както сгъвах салфетката. Не исках повишение. Всъщност даже нямах желание да работя тук. Просто исках за няколко часа да съм никой.

— Трябва да ми помогнеш и да приемеш поръчката на Оливър. Ще поиска две препечени филийки пълнозърнест хляб с конфитюр от грозде, варено яйце, половин грейпфрут и чаша чай „Ърл Грей“. Нищо сложно. Просто се усмихвай и го остави сам да ти каже всичко това.

— Луис! — кресна Зара. — Тази сутрин събуди ли се с щастлива усмивка пред огледалото, доволен, че вече работиш в „Айхоп“21?

— Пейдж — изстенах, когато тя пое към кухнята, чиято летяща врата още се мяташе бясно напред-назад след преминаването на Зара през нея. — Не съм сигурна, че…

— Налага се! — извика тя откъм кухнята, когато вътре се надигна врява до небесата.

Останах с очи, приковани в кухненската врата, докато тя не спря да се люлее. Накрая, с ясното съзнание, че нямам друг избор, главно защото харесвах Пейдж и не исках да я разочаровам, се обърнах на пети и тръгнах през салона. Не след дълго вече стоях на мястото, където доскоро беше Зара, и мачках тефтера и химикалката в ръце.

— Оливър? — прошушнах толкова тихо, че той едва ли би ме чул, ако не се бях навела да го повторя на една педя от ухото му. Но и тогава едва ли щеше да има ефект, защото забелязах малка кафява слушалка, която се подаваше от буйната бяла коса.

Трябваха му десетина секунди, за да срещне погледа ми. Очите му най-напред попаднаха върху логото на ресторанта, отпечатано на престилката ми — ленивата русалка, оставайки напълно безизразни, после бавно тръгнаха нагоре.

Не изглеждаше никак щастлив, но поне ме забеляза. Окуражена от този успех, аз се усмихнах още по-широко.

— Здравейте — направих повторен опит, горда, че поне чувам гласа си.

Очите му се присвиха и по всичко личеше, че обмисля как да ми отговори.

Хвърлих още един поглед към вратата на кухнята. Сърцето ми подскочи обнадеждено, когато тя се отвори, но отново се сви, щом оттам излезе поредната забързана сервитьорка. Обърнах се към Оливър, точно когато настройваше слуховия си апарат. Тъкмо се канех да се представя като приятелка на Пейдж, но се отказах, когато очите му от подозрителни цепки изведнъж се превърнаха в ококорени от смайване окръжности.

— Пълнозърнести филийки, нали така? С конфитюр от грозде? И рохко яйце с чаша чай? — Завъртях се на пети с намерението да изчезна час по-скоро. — Бихте ли ми припомнили какъв чай предпочитате — лайка, лимон? Какво ще кажете да донесе направо цялата кутия и да си изберете сам?

Той продължаваше да ме гледа втренчено, докато накрая ми се прииска най-после да мигне. Въпреки че клепачите му не помръдваха, аз издържах неговия поглед и внимателно посегнах към менюто. Тъкмо пръстите ми бяха хванали края на листа с обедните специалитети на Бети, когато той удари с длан по масата.

Отскочих назад. Жуженето в салона изведнъж утихна, а някои от най-близките посетители ни изгледаха любопитно.

Очите му вече бяха големи и кръгли като фризби, когато вдигна менюто от масата. Подаде ми го и посочи надпис със ситен шрифт в дъното на страницата. Поколебах се, преди да се наведа и да прочета написаното, както се очакваше от мен, опитвайки се да не обръщам внимание на пръста, с който сочеше — сивкав, с ожулени кокалчета и треперещ.

— „Ърл Грей“?

Пръстът му завибрира още по-силно, после тропна върху менюто няколко пъти.

— Значи „Ърл Грей“ — повторих и заотстъпвах внимателно. — Чудесен избор. Ей сега ще предам поръчката ви.

Завъртях се на пети и се стрелнах към вратата на кухнята.

„Явно изобщо не разбираш какво могат да ни причинят твоите грешки.“

Сграбчих главата си с двете си ръце и блъснах вратата на кухнята.

— Жената е алергична към сирене! — крещеше Зара. — Припадък, колапс на пода, алергичен пристъп от типа закарайте-ме-с-бърза-помощ-до-най-близката-болница-преди-да-умра! А какво правиш ти? Поръсваш омлета й с настъргано сирене чедар!

— Но нали това е днешният специалитет от омлетите — изкрещя в отговор Луис. — Ако тази жена не е искала сирене, тогава да не го беше поръчвала. Или може би сервитьорката не й е обяснила какви са съставките на днешния специалитет при омлетите!

— Стига, хора! — извиси глас над техните Пейдж, удряйки с дървена лъжица по една празна тенджера. — Нямаме нито време, нито човешки ресурс, за да продължаваме с този ободряващ дебат. Жената е забелязала сиренето, преди да опита омлета — няма пострадали, няма виновни. Луис ще забърка един омлет по неин избор, а Зара ще се извини и ще й предложи да си избере още нещо от менюто за сметка на заведението.

Скрих се зад барплота, щом Зара се понесе през кухнята обратно към салона, а вързаната й на конска опашка коса се вееше след нея.

— Взех поръчката на Оливър — казах, когато Пейдж се обърна към мен. — Къде трябва да…

— Взела си поръчката на Оливър?

Поколебах се.

— Да.

— Ти си истинска звезда. — Тя грабна един поднос от масата зад себе си. — Кой ли не е опитвал да го направи, но досега единствено аз успявах. А сега и ти!

Наблюдавах как слага подноса в единия край на барплота, точно срещу мен. Върху него вече имаше всичко, чак до димящата чаша чай.

— Не бях сигурна дали ще ти обърне внимание — с това не казвам нищо лошо за теб, но пък то говори достатъчно красноречиво за него самия — затова му приготвих поръчката веднага, щом дойдох в кухнята.

— Страхотно — казах. — Сигурна ли си, че не искаш сама да му занесеш закуската?

— Трябва да стоя прикована тук, докато Зет не се върне. Понякога последиците от такъв скандал са много по-разрушителни, отколкото самото събитие. — Тя погледна към Луис, който дрънчеше демонстративно с посудата около печката. — Можеш и така между другото да го попиташ как върви писането или да му направиш комплимент за рисунките.

Тъкмо се канех да я попитам какво означава това, когато Зара отново влетя през кухненската врата.

— Е, добре, нека опитаме с това — много е сложно — кресна тя. — Онази иска омлет със спанак и гъби. Не съм прословут готвач, но предполагам, че това означава разбити яйца, гъби и спанак, но без настърган чедар или швейцарско сирене отгоре.

Луис започна да трополи още по-силно със съдовете, аз вдигнах подноса и се отправих към вратата. Без да откъсвам очи от горещата вода, която се вълнуваше в чашата, някак успях да пренеса всичко през салона, без да се блъсна в някого или да изпусна нещо. Бях толкова щастлива от почти изпълнената задача, че не забелязах тетрадката и моливите, пръснати по масата на Оливър, чак докато не оставих чинийката с препечените филийки отгоре.