— Саймън. Той е в лятна ваканция.

— Ванеса — започна загрижено тя, сякаш току-що й бях съобщила, че двамата със Саймън тъкмо сме се върнали от бърза сватба във Вегас20, — не съм сигурна, че това е най-подходящо за теб сега.

— Че защо? Ти харесваш Саймън. И винаги си ни оставяла на неговите грижи, когато двамата с татко и семейство Кармайкъл излизахте някъде.

— Да, така е… но нещата сега са по-различни.

— Нещата — да, но не и Саймън. — Замълчах. — Той се грижи за мен. Надявах се това да те зарадва.

— Може да ме зарадва единствено връщането ти у дома. Градинското парти е в събота вечер. Защо днес не си починеш и не размислиш и да ми се обадиш утре сутрин?

Едва ли щях да си променя мнението дотогава, но й казах, че идеята е добра и затворих телефона.

Мама беше права за едно — да си в компанията на други хора помага. Усетих го, когато снощи се прибрах в празната ни къща край езерото. Лампите, телевизорът и радиото бяха включени още от сутринта, но след цял ден със Саймън, сега те само ми напомняха, че съм отново сама. Реших да го поканя да гледаме някой филм, даже взех телефона и набрах номера, но внезапно размислих. Вече бяхме изкарали доста време заедно, а това беше нелек ден. Може би имаше нужда от малко почивка.

По тази причина в седем и половина на следващата сутрин вече бях на линия в „Рибената чорба на Бети“.

— Идваш пак толкова скоро?

— Добро утро — отговорих, докато излизах от колата. Луис беше на стълбището пред кухнята и пушеше. До него стоеше Гарет и пиеше кафе.

— Слънце — каза Луис, след като дръпна здраво и бавно издиша дима, — едва ли ще намериш другаде по-добра компания от мен, но лятото едва сега започва. Не ти ли се иска да му отпуснеш края?

— Сигурно не е зле да си потърсиш кавалер — усмихна се Гарет. — Обикновено работя денем и с удоволствие бих се погрижил да не си навличаш неприятности нощем.

— Благодаря за предложението — казах, докато изкачвах стъпалата, — но и така съм си добре. Закуската ми при Бети се оказа не само цяр, но и ваксина. Едва ли ще се разболея пак.

Стиснал цигарата между устните си, Луис отвори вратата пред мен.

— Пейдж днес отговаря за сребърните прибори. Сигурно ще си й от полза.

— Приключвам в седем — подвикна Гарет след мен.

Шмугнах се набързо вътре и лесно открих Пейдж.

Стоеше до голям червен пластмасов контейнер в дъното на главната зала и хвърляше ножовете и вилиците в кутиите за сортиране.

— Втори път само за три дни?

Обърнах се по посока на гласа зад мен и притиснах пръсти към слепоочията си. Явно прибързах, като казах на Луис, че закуската на Бети ми е подействала като ваксина. Защото мимолетната мигрена, която ме споходи преди два дни, докато търсех кухнята на заведението, сега отново се появи.

— В града има поне още двайсетина ресторанта.

Очите ми бяха замъглени от болката, но въпреки това успях ясно да видя намръщената сервитьорка пред себе си.

— И — нека позная — без резервация!

— Точно така. — Разпознах сервитьорката — същата, която ме заговори край контейнерите за смет преди два дни. — Обаче…

— Ванеса!

Усмихнах се, когато цял наръч прибори издрънча в червения контейнер.

— Да виждаш наоколо люлки, въртележки и пясъчник, Пейдж?

— Изпусни парата, Зет — каза Пейдж и застана зад мен. — Ванеса не е дошла да си играе. Идва на работа.

Зет — съкратено от Зара. Сервитьорката чудо, която крещеше на Пейдж онзи ден от стълбището за остъклената тераса. Приликата беше видима — и двете имаха еднаква тъмна коса и сребристосини очи, макар чертите на Пейдж да бяха по-меки, по-обикновени. Но ако се съди по характерите им, човек трудно би повярвал, че са роднини.

— Дойдох да предложа услугите си — обясних, защото не исках да вкарвам Пейдж в беля. — Временно.

Зара присви очи.

— „Рибената чорба на Бети“ има петдесет и пет годишна история. Хора от цяла Нова Англия идват тук заради прочутата ни супа от омари. Ние имаме неопетнена репутация и няма да рискуваме да я провалим по вина на гениалната ми по-малка сестра, въпреки че сигурно на нея ще й е по-забавно да сортира сребърните прибори, ако си има другарче. — Тя измъкна тефтер и химикалка от джоба на престилката си. — Работила ли си в ресторант досега?

Погледнах Пейдж крадешком.

— Не точно, но…

— Зет, Луис каза, че може. Предполагам, че си била твърде заета да омайваш клиентите, за да забележиш, но той й позволи да помага в кухнята онзи ден и тя не счупи нищо. А това си е нещо като рекорд.

Изчаквах мълчаливо, чувствайки се едновременно засрамена, смутена и впечатлена. По всичко личеше, че обикновено Зара дърпа конците тук, а задачата на Пейдж беше да я поставя на място, когато е необходимо.

— Двете ще работите в екип — каза Зара най-накрая. — Пейдж ще ръководи, а ти, Ванеса, ще си просто допълнителен чифт ръце. В мига, в който чиния, купа, чаша, бутилка кетчуп, пакетче захар или каквото и да е се изплъзне от ръцете й и полети към земята, ти го грабваш.

— Значи вече мога да оставя сребърните прибори? — попита Пейдж.

Зара я изгледа от глава до пети.

— Само едно нещо да изпуснеш на пода и приятелката ти си заминава, а ти се връщаш обратно при лъжиците!

Пейдж изписка победоносно, когато Зара си тръгна, хвана ме за ръка и ме поведе към вратата на кухнята.

— Не се обиждай, Пейдж — казах, когато стигнахме килера зад кухнята, — но как си още тук, щом като присъствието ти представлява реална физическа заплаха за ресторанта на Бети? Явно Зара го прави за твое добро… но ако тук работата е толкова много, а репутацията на заведението — толкова важна, тогава не е ли малко рисковано да държиш човек, за който се смята че, както вървят нещата, има нужда от…

— Бавачка? — Тя с усмивка взе една престилка от рафта и ми я показа за одобрение. — Зет е единствената, която смята, че трябва да бъда наглеждана като някой прощъпалник в стая с необезопасени контакти. Но тъй като тя е моята по-голяма сестра и е откачена на тема дисциплина, аз й прощавам.

Взех престилката от ръцете й.

— Но ти май наистина чупиш доста неща, не е ли така?

— Разбира се. — Тя ми подаде тефтер и химикал. — Щеше да е по-добре, ако пръстите ми не бяха толкова хлъзгави. Най-вероятно… бихме спестили доста пари, без съмнение, но за сметка на това персоналът внезапно ще почувства остра липса на забавление.

Завързах престилката около кръста си и поех тефтера и химикалката.

— На повечето хора обаче им харесва, че изобщо съм тук. Като казвам повечето, нямам предвид Зет. — Тя се наклони към мен. — Не зная дали вече си го разбрала, но не е лесна работа да имаш вземане-даване със сестра ми.

— Не думай! — отвърнах закачливо.

Тя опъна краищата на престилката ми, докато не изчезна и последната гънка.

— Персоналът не си пада много по Зара, затова пък клиентите — особено мъжете клиенти — просто я обожават. Благодарение на своите заложби и сексапил тя е способна да накара въздържателите да си поръчат бира, бащите — да си развържат кесията и да вземат нещо по-скъпо от печено сирене за своите злояди деца, а съпрузите — да убедят жените си, които броят всяка калория, да изядат за десерт парче шоколадова торта. И прави всичко това така, сякаш те самите са го решили. — Погледът й срещна моя. — Ако Зара не си е докарала най-малко хиляда долара на вечер от бакшиши, значи заведението е било затворено.

— А вие никога не затваряте.

— Освен това си поделяме бакшишите.

Кимнах.

— Значи останалите от персонала все пак трябва да се спогаждат с нея.

— Чрез мен. Аз съм буферът, филтърът, преводачът, каквото ти хрумне. Ако Зет влети в кухнята и се развика, че някоя поръчка се бави, аз хуквам след нея да я успокоявам. — Тя замълча, придържайки с една ръка летящата врата. — Аз съм страшно добра в работата си — поне в тая част от нея, но дори да не бях, те пак трябваше да се примирят.

— И защо?

Тя се ухили.

— Ресторантът е собственост на семейството ми. Бети е моята баба.

И преди да съм успяла да задам още някой въпрос, тя изчезна зад кухненската врата.

За късмет сутринта мина бързо. През цялото време следвах напътствията на Пейдж, отбелязвайки колко вещо се движи тя, независимо от хлъзгавите си пръсти. Имаше само две рискови ситуации — с една чаша за кафе и един панер за хляб, които успях да уловя малко преди да се разбият на пода.

— Нима вече е станало обяд? — изненадах се четири часа по-късно, докато стоях край бара и сгъвах салфетки.

— Би ли обслужила, моля, възрастния си приятел?

Зара профуча покрай нас. Главата ми отново започна да пулсира изведнъж и аз се запитах възможно ли е толкова да се притеснявам от някой човек, че опънатите ми нерви да ми докарват такава скоростна и физически болезнена реакция, когато той е наблизо.

— Хм, Зет, малко съм заета — отговори й Пейдж.

— Хм, Пи, никой тук не е по-зает от мен. А днес нямам нито време, нито търпение за глупавите игрички на тоя приятел.

— Ти никога не си имала търпение. А единственото, което се иска, е да знаеш как да говориш с Оливър.