Триша Рейбърн - Сирена

Капитан Монти се правеше, че търси нещо из отделенията на кутията с рибарски такъми.

— На мен също ми харесваше да се навърта наоколо. Брат ти беше добро момче и работяга. Но едно да знаеш от мен: Всичко се променя. Момчетата порастват. Направил е, каквото е направил, защото така е решил и аз не го виня за това. Щеше ми се обаче сам да ми беше казал.

— Дано нямате против да ви попитам, но щом като Кейлъб сам не ви е казал… тогава кой го направи?

Капитан Монти вдигна поглед към Саймън.

— Чувал ли си за Карсънс? Онзи, дето го намериха удавен на остров Мъркюри?

— Да — отговорихме в един глас двамата със Саймън.

Капитан Монти кимна.

— Той го направи. Беше един от главните застъпници на „Фар“ и дойде в края на миналото лято, на третия ден, откакто Кейл изчезна, без даже да звънне по телефона. Искаше да се запознаем и да ми благодари за страхотния работник, който съм им изпратил като приветствен дар от името на града. Можеш ли да си представиш? — Той ядосано изпъшка. — Както и да е. Явно Кейл така му е казал. Очевидно е искал така да си мисли. Е… оставих го да тъне в заблуда.

— Съжалявам.

Затаих дъх.

— Значи Карсънс е дошъл да ви благодари за Кейлъб в края на миналото лято, така ли?

— Двайсети август — отговори капитан Монти, — денят на фестивала на акулите. Помня го, защото брат ти много обичаше да мери улова.

Саймън наблюдаваше капитан Монти, сякаш очакваше кулминацията на шегата — онова: „Аха!“. Но нищо такова не последва. Знаех какво си мисли Саймън в този момент: Как, как така не е знаел? Защо Кейлъб не му е казал нищо? Как така е минала цяла година, без никой нищичко да заподозре?

Все въпроси, които и аз неведнъж си бях задавала.

Капитан Монти отново погледна Саймън.

— Всичко наред ли е? Имам предвид, като оставим настрана това, че цяла година хабер си нямал какво прави през свободното си време по-малкият ти брат.

Сведох очи. Знаех, че сега той ще започне да се пита дали Кейлъб наистина е в неизвестност, или просто е намерил някакво друго занимание, за което не си е дал труд да уведоми някой от близките си.

— Всичко е наред — отговори Саймън. — Въпрос на лоша комуникация, предполагам.

— И на най-добрите се случва. Само чакай нещата с тази тук да станат сериозни — тогава непрекъснато ще страдаш от лоша комуникация.

Усмихнах му се любезно, когато ми смигна.

— И да се пазите — подвикна след нас капитан Монти, докато излизахме от канцеларията. — Внимавайте за акули!

Застинах при това предупреждение на капитана.

— Акули ли?

— Това лято те имат много работа — каза той. — Покрай бреговете гъмжи от рибни стада и хората с лодки виждат какво ли не. Някои даже мислят, че точно това е станало с Карсънс. Той не беше много нахапан, но се смята, че акула го е довлякла до брега, преди течението да й отнесе улова. Ако водата е била достатъчно дълбока, за него нямаше да е проблем да доплува до брега в тая буря.

Тръснах глава, за да разсея неясната тревога, която се надигаше в мен, докато напускахме бараката и вървяхме през паркинга. Когато стигнахме субаруто, вече бях успяла да я потисна дотолкова, че да се съсредоточа върху сегашната ни задача.

— Нищо не разбирам — повтори пак Саймън, когато вече бяхме в колата. — Това не беше просто работа за през лятото за Кейлъб. Той никога не е идвал тук заради парите — ако те му бяха толкова важни, щеше да отиде в някой от ресторантите, щеше да се хване да паркира коли или да мие чинии.

— Имаш ли някаква представа защо не ти е казал? — попитах внимателно.

Той седеше, вперил поглед през предното стъкло.

— Никаква — отговори най-накрая. — Ни най-малка. Не сме си приказвали много, откакто отидох да уча, но ако е напуснал на двайсети август, тогава все още бях тук. Заминах чак следващата седмица. През тия няколко дни ходехме често за риба… но той нищо не каза.

— Може би не е искал да те тревожи. Или пък е решил, че си имаш достатъчно грижи покрай заминаването.

— Може и така да е — каза той, но в гласа му имаше колебание.

— Искаш ли да се поогледаме още наоколо? Да поразпитаме дали някое от останалите момчета не знае повече.

Той поклати глава и запали колата.

— Нали си виждала олтара на Монти в стаята на Кейлъб. Всички тия снимки и морски карти. Едва ли би казал на някой друг нещо, което е премълчал пред Монти.

Замълчах.

— С изключение на Карсънс.

— С изключение на Карсънс. — И той с въздишка подкара колата по алеята.

Петнайсет минути по-късно гледката през предния прозорец на субаруто коренно се промени и рибарските лодки и скромните моторници бяха заменени с двуетажни яхти в цвят слонова кост, които толкова стабилно стояха във водата, сякаш под тях имаше твърда земя. По просторните им палуби се виждаха жени, които се пекат на слънце, и мъже, които играят на карти, но никакви деца — най-вероятно защото бяха в каютите, погълнати от филми или видеоигри, или каквото там можеше да предложи един модерен киносалон.

По всичко личеше, че членовете на курортния и спа комплекс „Фар“ идваха тук не за да пуснат котва след няколко дни на вода, а да имат място, където да пуснат котва, вместо да плават по вода.

— Това не е Уинтър Харбър — каза Саймън, наблюдавайки как един от служителите на „Фар“ мъкнеше каса „Перие“18 нагоре по рампата към „Излет“. — Това не е Кейлъб.

Докато един възрастен мъж с посребрени коси в къси панталони цвят каки и розова риза с къс ръкав поздравяваше момчето на върха на рампата, аз си спомних отново таблото над бюрото на Джъстин. Можех така ясно да видя формулярите за кандидатстване, бележките на мама, релефните гербове на различните университети, сякаш бяха налепени по предното стъкло пред мен, а не бяха останали върху корковата дъска на четиристотин и осемдесет километра оттук. И точно по средата — листът с ненаписаното есе. Вече не знаех коя е Джъстин, за да мога да кажа каква не е.

„Можеш да търсиш колкото си искаш… но той трябва да пожелае да бъде открит…“

— Джъстин не е имала намерение да ходи в „Дартмут“ — казах с равен глас. — През последната година тя спеше с тениска от „Дартмут“, имаше ключодържател от „Дартмут“, използваше чадър с емблемата на „Дартмут“, когато завали. Успя да убеди всички, които я познават — включително и мен — че точно там ще постъпи да учи в края на лятото. Когато родителите ми я питаха за документите за кандидатстване, тя отговаряше, че за всичко се е погрижила. — Обърнах се към Саймън, когато усетих погледа му върху себе си. — Но ни е лъгала. Даже не си е подавала документите там. Трябваше сама да разбера това, защото тя не ми каза. А сега дори не е тук, за да я попитам защо го е направила.

Почувствах се по-добре, някак олекнала, в мига, в който изрекох тези думи. Вината, породена от моето незнание, обаче все още беше жива. Нямаше да изчезне дори след като казах истината на глас.

Но сега поне имаше някой, който би ме разбрал. По това как главата на Саймън се отпусна на облегалката, докато ме слушаше, разбрах, че и той изпитва вина. Не исках да е така, нито мислех, че има причина за това… Но знаех, че и той не може да я преодолее.

— Двамата с теб ще го намерим, Ванеса — каза той, протягайки се над празните чаши от сок, за да махне няколко разпилени кичура от челото ми. — Не мога да ти обещая много, но това ти го обещавам.