— Е, къде отиваме? — попитах, след като заключих вратата и побързах да го настигна. — Откъде ще започнем?

Той ускори крачка, когато наближихме субаруто, и избърза пред мен, за да ми отвори предната врата.

— От пристанището.

Докато затваряше вратата зад мен и заобикаляше, за да заеме шофьорското място, аз се огледах, сякаш седях тук за първи път. Саймън купи субаруто, щом взе книжка, и две лета изпълняваше ролята на шофьор на нашата малка компания, разкарвайки ни ту на кино, ту до „Сладоледаджийницата на Еди“ или до миниголфа. Сега обаче за първи път бяхме само двамата. Странно ми беше да седя тук, без колата да подскача нагоре-надолу, докато Джъстин и Кейлъб заемат местата си на задната седалка. Чувствах се необичайно и защото това беше първият път, когато се качвах в субаруто, откакто се возихме четиримата заедно за последно.

— Гладна ли си? — попита, докато се наместваше зад волана и палеше колата. — Взел съм сандвичи.

Тъкмо щях да кажа, че съм добре и така, когато забелязах две пластмасови чаши между предните седалки.

— Диня и гуава — каза той и кимна към хартиената торба от „Харбър Хоумфрайз“ в краката ми. — С бъркани яйца, наденички, сирене и хлебче.

Вдигнах торбата, изненадана, че знае съставките на любимата ми комбинирана закуска. Ние четиримата никога не бяхме закусвали заедно, значи съм я споменала по някакъв повод… А той я е запомнил. Бях толкова трогната от неговата загриженост и развълнувана от жеста му, че нямах сили да го погледна, докато разопаковах сандвича си.

— Благодаря ти.

Освен че засити глада ни, закуската ни осигури и благовиден предлог да не разговаряме, докато пътуваме към града. Не че не ми се говореше със Саймън; просто не знаех какво да кажа. Чувствах се така, сякаш двамата внезапно сме се озовали няколко десетилетия напред и страдаме от синдрома на празното гнездо15. След толкова години за какво ли могат да си говорят родителите, освен за децата, които не са вече при тях?

— Е — каза Саймън, когато двайсет минути по-късно влязохме в пристанището на Уинтър Харбър, — налага се да те помоля за една голяма услуга.

Бях се загледала през прозореца на колата от моята страна, но се обърнах към него, когато заговори.

— Нямам представа къде е отишъл Кейлъб, нито какво прави. Аз и нашите искахме да му дадем известно време, за да преживее всичко това, но очаквахме досега да се е прибрал. В зависимост от това къде е бил, ако го открием…

— Когато го открием.

Той леко въздъхна.

— Когато го открием, не се знае в какво състояние ще бъде. Травмите се отразяват различно на различните хора, а за да ни напусне Кейлъб по този начин… Просто не зная как ще реагира, след като толкова дълго време е бил сам със себе си.

— Разбирам…

Той се загледа през предното стъкло подир двама рибари, които мъкнеха въдици и макари.

— Става ли да не го питаш за нищо? — Той се обърна отново към мен. В очите му имаше разкаяние. — Поне не веднага. Знам, че е бил последен с Джъстин онази нощ и си давам сметка, че имаш много въпроси към него.

Сведох поглед и започнах да въртя безцелно сламката в празната чаша от сок. Саймън не си даваше сметка, че онова, което искам да питам Кейлъб, далеч надхвърля онази конкретна нощ и обхваща дните и месеците, довели до нея. Даже представа нямаше колко много разчитах Кейлъб да ми даде отговор на всичко, което според мен трябваше да знам за Джъстин и последните две години — а защо не и преди това — но което все още беше тайна за мен.

— Убеден съм, че ще ти каже всичко, което би искала да знаеш — продължаваше Саймън, — но ще му помогнем, като го оставим сам да реши кога да го направи. Твоето присъствие ще му напомни за нея… а не искам да продължава да бяга и да се крие.

Кимнах с глава.

— Разбира се, че няма да го притискам, докато не прецениш, че е уместно.

Той въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти.

После излезе от колата и аз с удоволствие го оставих да води. Идеята да дойдем на пристанището беше добра. Не мислех, че някой от двама ни наистина очаква да открием Кейлъб на това място, но той работеше тук като обслужваш персонал от тринайсетгодишен, когато заякна достатъчно, че да може да вдига маркуча на колонката за гориво и да зарежда лодките. Слушахме истории от пристанището почти всеки ден през ваканциите си тук и знаехме, че някои от колегите на Кейлъб са и едни от най-добрите му приятели. Все някой от тях трябва да знае накъде е тръгнал.

Последвах Саймън до канцеларията на пристанището, която представляваше едностайна барака, обкичена с разноцветни шамандури като отрупано с играчки коледно дърво.

— Я виж ти какво се е хванало на куката! Чакай, чакай… това си ти, нали? — Капитан Монти свали очилата си, изтри стъклата им с края на моряшката си жилетка, декорирана с множество джобове, и отново ги върна на носа. — Изглеждаш малко по-едър от голямото момче на Кармайкъл, както го помня, но няма да забравя тая ухилена физиономия.

— Не ви се привижда — каза Саймън, разтърсвайки ръката на капитан Монти. — Тази година влязох в училищния отбор. Оказа се, че гребането по три часа дневно помага не само да хванеш добър загар.

Значи това било.

— Тенът ти също не е лош, като стана дума за това. — Капитан Монти опря длани на плота пред себе си и се надвеси напред. — А кого си ни довел? Истинска красавица.

Незабележимо поклатих глава, когато Саймън ме погледна. През последните години на няколко пъти се беше случвало да се срещна с капитан Монти, но явно не бях оставила никакъв спомен в него. А и сега не беше време да му припомням предишните ни срещи, защото не ми се искаше да отговарям на въпроси за случилото се с Джъстин.

— Това е Ванеса. Приятелка от училище.

— Ум и красота, а? Ти винаги си бил умник, момчето ми.

Капитан Монти изви вежди по начин, който би трябвало да ме вбеси, но аз не се ядосах, защото това беше капитан Монти.

— Идвам — продължи Саймън, — защото се надявах, че може да ми помогнете за нещо.

— Само кажи какво. На всичко съм готов, само не искай голямата „Барбара Анн“. Тя е моя.

Погледнах през прозореца зад капитан Монти. „Барбара Анн“, старото рибарско корабче, закотвено на едно и също място от трийсет години, все така се поклащаше над водата недалеч от канцеларията.

— И през ум не ми е минало да поискам такова нещо — усмихна се Саймън и хвърли един поглед на корабчето. — Капитан Монти, чудехме се дали не знаете нещо за Кейлъб.

Рунтавите бели вежди на капитан Монти се свиха. Той изгледа Саймън, сякаш не можеше да повярва, че го пита подобно нещо, после погледна мен, като че имах някаква вина за всичко това. Измъкна молива иззад ухото си, където беше обичайното му място, придърпа жълтеникавата купчина квадратни листчета за бележки към себе си и взе да ги изучава.

— Знам само, че не се е мяркал наоколо през последната седмица и нещо — това не е добре за работата и съжалявам, че ви е зарязал точно в началото на сезона. Не е ли ставало дума къде се кани да ходи?

Капитан Монти се наведе ниско над купчината листчета и взе да записва нещо там. Изглеждаше така, сякаш изобщо не ни чува, или пък беше решил да не ни обръща внимание, докато не се откажем и не си тръгнем, но после внезапно взе да се хихика. Отначало тихичко, след това все по-силно, докато звукът не бликна през напуканите му устни и раменете му не започнаха да се тресат.

Саймън се усмихна.

— Да не пропускам нещо?

— Съжалявам… наистина. Нямах намерение да се смея. — Капитан Монти изпусна тежка въздишка. — Просто брат ти е от съвсем друго тесто. Дадох му работа, прилична заплата, безплатно гориво и колкото сепии успее да наниже на куката си, а той просто си вдигна дърмите и напусна. Почувствах се като глупак, когато просто изчезна, без да каже и думичка на някого. Но явно не съм единственият, който късно го е разбрал.

— Какво да е разбрал? — попита Саймън.

Капитан Монти го погледна над очилата.

— Че е напуснал. Че ме заряза, защото не му повиших заплатата с толкова, колкото не бих могъл да му дам и след десет години, и за няколко модни спортни ризи в добавка. — Той се намръщи. — Да си замине, без да каже и думица на мен е едно, но да не се обади на собствения си брат? Човек би казал, че това е доста ясен знак, че не сте на прав път.

— Съжалявам, капитан Монти… Твърдите, че Кейлъб е напуснал, само защото не сте му дали няколко долара отгоре?

— И няколко модни спортни ризи. И ти можеш да си вземеш, ако искаш. Казаха ми, че ги продавали в магазина за сувенири.

Той се обърна и взе жълта кутия с рибарски такъми от рафта над малкото си метално бюро. Във „Фар“ всичко е модно — магазина за сувенири, ресторанта, салона за маникюр, масажите.

— Да не би Кейлъб да ви е напуснал заради курортния и спа комплекс „Фар“? — попитах. „Фар“ беше открит миналото лято и бързо си спечели име на най-екстравагантното и скъпо място в радиус на сто и шейсет километра около Уинтър Харбър. Местните го бойкотираха, но той се ползваше с протекциите на няколко влиятелни летовници, които го одобряваха главно заради факта, че създава стотици нови работни места.

— Нищо не разбирам — каза Саймън. — Той обичаше работата си тук. Броеше дните от Деня на Колумб16, когато покривахте с платнище и последната лодка, до Деня на загиналите във войните17, когато отново пускахте лодките по вода.