— Това време никак не е добро — изпъшка тя, гледайки към пристанището. — Сега всички от плажа ще се струпат около заведението и ще започнат да молят да ги пуснем вътре, докато отмине бурята. И тогава започва обратното броене до пълното полудяване.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах, изправяйки се бързо на крака.

Тя ме изгледа, а очите й святкаха на фона на потъмнялото небе.

— Имаш предвид някой, който да удържи тълпата да не нахлуе през прозорците и да не плячкоса заведението ли?

Усмихнах й се с надеждата да не усети колко глупаво се почувствах като зададох толкова нелеп въпрос.

— Не, някой, който да разчиства масите и да мие чинии. Или каквото там е необходимо.

Тя обмисли предложението ми.

— Преди правила ли си подобно нещо?

— Не, но затова пък успях да изям първата си закуска при Бети, без да счупя нито една чиния.

Лицето й светна.

— Е, поне една от нас има опит в това.

По-късно, когато бурята ще е отминала и слънцето — залязло, а аз отново ще съм сама и ще съм прекалено уплашена, за да затворя очи, тогава ще разполагам с много време — с прекалено много време — за да мисля за Джъстин и Пол Карсънс и да се чудя дали между тях има нещо общо. А тъй като сега ми предстояха няколко часа отвличащи вниманието занимания — най-краткият път към съня — щях да им се отдам изцяло.

Глава 5

„Ванеса… моята Неса… излез, излез, където и да си.“

Подскочих на дивана. Сърцето ми биеше толкова бързо и шумно в ушите, че ми трябваше цяла секунда, за да чуя звука от анимационния филм по телевизора и рапирането на един диджей, което се разнасяше от радиото в кухнята. Очите ми се стрелкаха из стаята, постепенно различавайки на слабата светлина, която се процеждаше през пролуката между спуснатите завеси и корниза, пластмасовата кутия със спаружена салата на масичката за кафе и очертанията на часовника с форма на патица на рафта над камината, който показваше 7:20 ч.

Големия бащица беше прав. След като получих разрешение от Луис и в продължение на десет часа без прекъсване разнасях подноси, отрупани с мръсни чинии, се прибрах у дома толкова изтощена, че тялото ми най-после се предаде.

Сграбчих дистанционното, което се търкаляше на пода, изключих телевизора и се тръшнах обратно на дивана. Всеки път, когато затворех очи, виждах Джъстин. За разлика от моментите, когато бях будна и тя заставаше пред мен усмихната и със сияещи сини очи, в сънищата ми не беше онази Джъстин, каквато исках да я помня. В тях беше твърде слаба, твърде немощна и крехка. Кожата й вече не беше с цвят на слонова кост, а имаше сивкав оттенък и бе изпъстрена с жълти и пурпурни петна. Косата й се спускаше на дебели оплетени кичури по гърба, а сините й очи бяха избелели. И когато ме извика, пареща болка разцепи главата ми.

Посегнах към безжичния телефон на масичката за кафе, нетърпелива да залича гласа на Джъстин в главата си с нечий друг глас. Едва бях набрала телефонния код на Бостън обаче, когато в кухнята прокънтя силно чукане.

„Сигурно е от гърнето на някоя минаваща кола… или лодка в езерото с раздрънкан мотор… или господин Кармайкъл, който се е върнал от Върмонт и майстори нещо по двора.“

„Край със съня“ — казах си, когато чукането се повтори и най-после осъзнах, че някой чука на кухненската врата. Нямах представа кой ли може да е толкова рано сутринта и набрах до края телефонния номер в Бостън, преди да отворя.

— Здрасти, тате — казах високо, когато той вдигна слушалката.

— Ванеса?

— Аха, същата. — Прекосих кухнята, набелязвайки последователно ножиците в керамичния буркан до хладилника, пожарогасителя край готварската печка и дървения блок с ножовете на кухненския плот. — Тук си прекарвам страхотно. Тъкмо съм хванала най-острия ти китайски сатър и режа сирене за омлета, който се каня да си направя.

— Какъв китайски сатър? И защо викаш? При теб всичко наред ли е?

— А, значи си почти до нас? Сега завиваш по „Бъртън драйв“, така ли?

Спрях на крачка от външната врата. Съдейки по силуета, очертаващ се през тънката завеса на стъклото на кухненската врата, онзи, който чукаше, определено беше мъж.

— Ванеса, ако се опитваш да ми кажеш нещо…

— Изчакай така, Голям бащице — прошушнах в слушалката и стиснах дръжката на вратата. — Саймън? — Потенциалният взломаджия стоеше на прага по дънки и изтъркано яке с емблема на колежа „Бейтс“.

— Здрасти. Извинявай, знам, че е рано…

— Нали с Кейлъб обикновено използвате задната врата?

— Пробвах и на задната врата, и на предната врата, и на страничната врата — ти все не отговаряше.

— О!

— Тъкмо се канех да разбия тая врата, защото продължаваше да не отговаряш. И защото лампите ти светеха цяла нощ, и защото изобщо не можах да чуя дали си в къщата заради целия този шум отвътре. Помислих, че нещо лошо става.

— О! — повторих отново, чувствайки се ужасно глупаво. — Извинявай… Заспала съм.

— Заспала си? Толкова се радвам да го чуя!

Големия бащица. Бях забравила, че още е на телефона.

— Съжалявам, татко. Да, наистина най-после заспах. — Обърнах се с надежда Саймън да не забележи червенината, която пълзеше от челото към врата ми. — Саймън тъкмо се отби. Каним се да си вземем нещо за ядене. Ще ти се обадя по-късно.

— Добре ли си? — попита Саймън, когато затворих телефона и отново се обърнах към него.

— Да, благодаря. — Отворих широко вратата и отстъпих настрани. — Искаш ли да влезеш?

— Всъщност… — Той хвърли поглед през рамо към тяхната къща. — Дойдох да те питам не искаш ли ти да излезеш.

— Къде да изляза?

Той стисна зъби.

— Да намерим Кейлъб.

Сърцето ми заудря в гърдите. Имах намерение пак да отида в ресторанта на Бети, защото Луис каза, че би приел допълнителна помощ всеки път, когато реша да намина, но да открием Кейлъб сега беше много по-важно.

— Изчакай само няколко минути.

Той прекрачи вътре, а аз побързах към банята за един светкавичен душ. Представа нямах защо е решил точно днес да се опита да намери Кейлъб, но каквато и да е причината, аз бях щастлива, че ме покани. Не само защото би било хубаво да има някой до мен, но и защото издирването, ръководено от него, със сигурност би отнело по-малко време, отколкото ако бях тръгнала сама — като брат на Кейлъб той по-добре от мен знаеше къде да го търси.

„Хубавата ми Ванеса…“

Вече се бях облякла и сушах косата си, когато чух гласа на Джъстин. Огледалото над мивката все още беше замъглено от парата, но въпреки това в него се отрази нещо, което проблесна зад гърба ми. Приличаше на запалена клечка кибрит, чийто пламък обаче бе не жълт, а сребрист.

Къщата край езерото беше на седемдесет и пет години. В нея нямаше нищо лъскаво — особено в банята, която не беше ремонтирана още откакто татко купил къщата в края на 80-те. Плочките по стените и пода имаха зеления цвят на мъх, а шкафовете бяха от тъмно дърво с черни дръжки. Всичко, което обикновено лъщи в модерните бани, като крановете на чешмите, дръжките на вратите или обкова на лампите, тук беше от матов бронз.

Изтрих замъгленото огледало с ръка.

— Губиш — казах на отражението си. — Никой няма да се хаби да те освидетелства за една-единствена халюцинация.

„Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три…“

Вцепених се. Над дясното ми рамо пак проблесна нещо. И още веднъж — между тялото ми и левия лакът.

„Можеш да го търсиш… но той трябва да пожелае да бъде открит…“

Гласът й ме обгръщаше отвсякъде като студена ранно утринна мъгла, надигнала се от езерото, и покриваше ръцете и краката ми с тънък сив слой, който никога нямаше да се отмие. Стиснах очи и се опитах да се отърва от видението — от гласа й, от лицето й, което също като в съня ми витаеше наоколо, изпъстрено с жълти и пурпурни петна и обрамчено от спускащи се на снопове като тъмни водорасли коси.

— Ела веднага, Саймън! — изкрещях в жалкия си опит да изплаша онова, което ме караше да виждам и чувам разни неща.

Ударих се лошо в стойката за кърпи, докато се опитвах да стигна вратата. При удара изпуснах четката за коса, която все още стисках, но въпреки това не отворих очи, за да видя къде пада. Оставих я там, където беше, и продължих слепешката напред, докато едната ми протегната ръка не напипа кръглата дружка на вратата.

Отворих очи, когато стъпих на пътеката в коридора. Побягнах към кухнята с онова усещане, което получавах по време на екскурзия в гората, когато бях с други хора и по случайност оставах последна в колоната: Сякаш наистина бях последна в колоната.

— Добре ли си? — попита Саймън, когато се подхлъзнах при опита да спра в кухнята.

— Чудно! — казах и се насилих да се усмихна. — Просто нямам търпение да започнем. — Грабнах чантичката си от кухненския плот и изхвръкнах навън, преди той да успее да каже още нещо. Когато не тръгна веднага след мен, надзърнах обратно през вратата.

— Не съм сигурен кога ще се приберем, затова пуснах телевизора — каза той, докато влизаше в кухнята откъм трапезарията.

Наблюдавах го как слиза по стълбите, прескачайки ги през една. И през ум не ми беше минало да изключа радиото в кухнята и да изгася лампите, преди да изляза. А вместо да го направи заради мен, както би постъпил всеки друг на негово място, като види, че умът ми очевидно е другаде, той беше включил и телевизора.